Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (72)

Седемдесет и втора глава
В която Джордж Вавасор отива на гости

Наближаваше седем вечерта (гореща юлска вечер), когато жената напусна квартирата на Джордж Вавасор и го остави сам. Той реши, че трябва незабавно да предприеме нещо. Първо трябваше да вечеря, освен ако не възнамеряваше да изпълни заплахата си и да се застреля още сега. Всъщност нямаше подобно намерение, въпреки че стоя няколко минути с револвера в ръка. Но си мислеше за това как застрелва някой друг. Накрая реши, че ако изобщо го направеше, нямаше да го направи тази вечер, така че заключи оръжието във високото бюро. След това грабна някакви книжа от масата. Това бяха разписанията на пътнически параходи на различни компании, превозващи емигранти до Ню Йорк, Нова Зеландия и Австралия.

— Тази компания е добра — рече той, четейки една от рекламите. — Корабите им обикновено потъват и това би решило всичките ми проблеми.

След това той обу ботушите си, облече палтото си и отиде да вечеря в своя клуб.

Лондон все още бе сравнително пълен. Дори Уест Енд още не бе напълно обезлюдял, въпреки че парламентарната сесия бе приключила два месеца по-рано от обикновено заради изборите. Много от депутатите, заминали в провинцията, се бяха върнали в града и трапезарията на клуба бе претъпкана. Мъже се приближаваха до него и му поднасяха своите съболезнования, като го уверяваха, че не е изпуснал много, че сегашните представители на Челси няма да останат дълго в парламента и че до година-две ще има нови избори. Той отговаряше с приповдигнат тон на всички тези утешителни речи и повечето присъстващи обявиха, че понася разочарованието си много добре. Калдър Джоунс се приближи и го заговори за лов. Вавасор изрази намерението си да дойде в Робъри този ноември.

— Защо не се присъедините към нашия клуб? — попита Калдър Джоунс.

В отговор на това Вавасор заяви, че най-вероятно ще го направи. Той остана в пушалнята до единайсет часа, след което се отправи към вкъщи, където прекара половината нощ, унищожавайки книжа. Унищожи всеки писмен документ, който намери. Изпразни всички чекмеджета на писалището и изгори съдържанието в камината. Отначало преглеждаше документите, преди да ги хвърли в пламъците, но скоро му дотегна да го прави и започна да ги унищожава, без дори да ги поглежда. После избра най-добрите си дрехи и напълни два големи куфара с тях, като грижливо сгъваше саката и внимателно оглеждаше ботушите, за да прецени кои чифтове от многото, които притежаваше, бе най-разумно да вземе със себе си. Когато свърши това, той извади една торба със златни монети от бюрото и ги изля на масата. Преброи ги и ги подреди в групи от по двайсет и пет, след което внимателно ги уви в хартия на ролки. После ги раздели между двата куфара, тоалетната чанта, която напълни с тоалетни принадлежности, и преносимото писалище, което напълни с хартия, химикалки и други подобни. Но не сложи нито един писмен документ в него. Внимателно прегледа бельото си и отхвърли всичко, маркирано с нещо повече от инициалите му. Накрая взе тесте с визитки и ги прибра в един визитник. На визитките бе изписано името Грегъри Ванс. Когато свърши всичко това, той застана с гръб към камината и огледа стаята, размишлявайки върху постигнатото. „Все пак знам, че най-вероятно няма да тръгна — каза си той. — И дори да го направя, никой не може да ми попречи, а собственото ми име ще бъде напълно достатъчно. Едва ли мъж с лице като моето може да остане незабелязан.“ Въпреки това той оцени приготовленията, които бе направил, и след малко си легна доволен.

Стана рано на следващата сутрин и нареди да му донесат кафе в стаята. Докато го пиеше, той проведе разговор с хазяйката си.

— Заминавам си — рече той. — Заминавам си още днес. Възможно е да размисля, но ако реша да си тръгна, ще го направя без отлагане. В такъв случай, преди да си замина, ще ви платя онова, което ви дължа, както и наема за една седмица напред.

Жената го зяпна, след което се поклони и взе парите. Въпреки че напоследък бе имал финансови затруднения, Вавасор не бе толкова глупав, че да дължи пари там, където живееше.

— Ще останат някои вещи, госпожо Бънсби — продължи той. — Ще ви помоля да ги съхранявате, докато не ви помоля да ми ги изпратите.

Госпожа Бънсби го увери, че ще го направи и го изгледа любопитно. След този разговор тя никога повече не го видя.

След като остана сам, Джордж си облече едно дебело сутрешно палто, внимателно пъхна револвера в джоба си и излезе. Беше очевидно, че си бе съставил някакъв пъклен план, защото веднага щом достигна Странд, той зави на запад, прекоси площад „Трафалгар“ в посока към Пал Мал и пое по улица „Съфък“. Когато достигна клуба, той спря на ъгъла и се огледа — първо в едната посока, после в другата. „Има голяма вероятност никога повече да не видя това кръстовище“ — каза си той. След това се изсмя по своя особен начин, поклати глава, бързо се завъртя на пети и тръгна нагоре по улицата. Не след дълго достигна къщата на свадливия шивач господин Джоунс. Сигурно помните, че Джон Грей отсядаше в дома на господин Джоунс, когато беше в Лондон, а той беше в Лондон в момента.

Вавасор дръпна звънеца и безцеремонно влезе в къщата, когато прислужницата отвори.

— Господин Грей си е вкъщи — рече той, разминавайки се с нея в антрето. — Ще се кача при него.

Момичето отвърна, че господин Грей наистина си е вкъщи, но предложи първо да обяви пристигането му.

Но Вавасор вече бе изкачил половината стъпала. Тя още не бе достигнала площадката, когато той влезе в квартирата на господин Грей и затвори вратата след себе си.

Грей седеше до отворения прозорец и четеше книга по халат. Закуската бе на масата, но храната бе недокосната и бе очевидно, че още не бе започнал. Веднага щом видя Вавасор, той скочи на крака и остави книгата на масата.

— Господин Вавасор, не очаквах отново да ви видя в квартирата си! — рече той.

— Сигурен съм, че не сте — отвърна Вавасор. — Но въпреки това съм тук.

Той държеше дясната си ръка в джоба, където бе сложил револвера, а лявата бе пъхнал под жилетката си.

— Може ли да попитам защо сте дошъл? — рече Грей.

— Щяхте да научите, независимо дали ме бяхте попитали или не. Дойдох да ви кажа в лицето нещо, което често казвам зад гърба ви, а именно че сте негодник. Дойдох да ви заплюя в лицето и да ви предизвикам.

Докато говореше, той изпълни заканите си, но без някакъв видим резултат.

— Дойдох да проверя дали във вас има достатъчно мъжество, за да се засегнете от обидите ми, но се съмнявам в това.

— Господин Вавасор, не можете да ми кажете нещо, което да ме обиди. Можете единствено да ме подразните.

— Искам да направя и това, преди да свърша с вас. Ще се дуелирате ли с мен?

— Да се дуелирам с вас? Имате предвид с пистолети? Не, разбира се.

— Тогава сте страхливец, точно както смятах.

— Бих бил пълен глупак да се съглася на подобно нещо.

— Вижте какво, господин Грей. Успяхте да се присламчите към братовчедка ми, госпожица Вавасор, и дори да се сгодите за нея. Но когато откри що за човек сте, когато осъзна за какъв низък, злобен и долен мъж се е сгодила, тя размисли и ви отритна.

— Нима сте тук по нейна молба?

— Тук съм в ролята на неин представител.

— Самоназначен, струва ми се.

— Тогава грешите, сър. В момента съм сгоден за нея и съм неин бъдещ съпруг. Открих, че въпреки всичко, което ви е казала, което е било напълно достатъчно, поне според мен, за да ви накара да стоите настрана от нея, вие продължавате да я тормозите с присъствието си, натрапвайки се в дома й. Давам ви две възможности. Или ще ми дадете писменото си обещание, че повече няма да се доближавате до нея, или ще се дуелирате с мен.

— Няма да направя нито едното, нито другото… както много добре знаете.

— Не ме прекъсвайте, докато не съм свършил, сър. Ако имате смелостта да се дуелирате с мен, ще ви срещна във всяка държава, която определите. Ще се дуелирам с вас тук в Лондон или, ако това ви плаши, ще отида във Франция, или дори в Америка, ако това ви се струва по-подходящо.

— Нищо от това, което казвате, не ми се струва подходящо. Не искам да имам нищо общо с вас.

— Тогава сте страхливец.

— Може би съм… но това, че ме наричате страхливец, няма да ме превърне в такъв.

— Вие наистина сте страхливец и освен това сте лъжец и негодник. Дадох ви шанс да бъдете джентълмен, но вие отказахте. Вижте сега. Дошъл съм въоръжен и смятам да използвам това оръжие, освен ако не обещаете да се дуелирате с мен.

И той извади револвера от джоба си.

— Нима намеквате, че ще ме убиете? — попита Грей.

В стаята имаше два прозореца и той се намираше до онзи, който бе най-отдалечен от камината и следователно от звънеца, а посетителят стоеше между него и вратата. Трябваше внимателно да обмисли следващия си ход и трябваше да действа бързо и решително. Той в никакъв случай не беше плах мъж, но и не бе от хората, които вярват в отчаяни действия. Дори сега не смяташе, че този разочарован и разорен мъж бе дошъл тук с намерението да го убие. Но знаеше, че един револвер можеше да бъде много опасен в ръцете на разгневен човек и трябваше да се опита да се измъкне от тази сложна ситуация.

— Нима намеквате, че ще ме убиете?

— Намеквам, че няма да излезете жив от тази стая, освен ако не ми обещаете да се дуелирате с мен.

Като чу това, Грей се обърна към звънеца.

— Ако мръднете, ще стрелям — заплаши го Вавасор.

Грей спря и го изгледа в очите.

— Ще го направя — увери го Вавасор.

— Това би било убийство — отбеляза Грей.

— Не мислете, че ще ме изплашите с грозни думи — каза Вавасор. — Няма да успеете.

Грей бе спрял за миг, за да изгледа своя събеседник в лицето, но това бе само за миг. Сега продължи към звънеца. Той бе видял, че револверът е насочен към него и за кратко дори бе възнамерявал да се хвърли към своя противник, преценявайки, че той можеше да не го уцели и така би имал много добър шанс да го обезоръжи. Но главната му цел бе да избегне личния конфликт с този луд мъж, да си спести унижението от една отчаяна борба за револвера и най-вече нуждата от това да посети полицейския участък, където да оправдава постъпката си и да отговаря на въпросите на адвокат, нает да го подложи на кръстосан разпит. По тази причина се насочи към звънеца, разчитайки на това, че Вавасор няма да стреля, но напълно съзнавайки риска, който поемаше. Може би за него всичко бе свършило и сетният му час бе ударил. Може би вечността го чакаше с отворени обятия. Докато се движеше, в главата му проблесна споменът за една молитва. След това чу как петлето на револвера изщраква и за миг бе заслепен, въпреки че не видя пламъка, изригнал от дулото. Почувства нещо във въздуха и така разбра, че револверът бе гръмнал, въпреки че не знаеше дали куршумът го бе улучил, или го бе пропуснал. Протегна ръка към звънеца, преди да разбере дали е бил ранен.

— Проклятие! — възкликна убиецът.

Но не дръпна спусъка отново. Въпреки че напоследък често бе държал револвера, във вълнението си той бе забравил, че може да продължи да стреля. Нима в барабана нямаше още пет куршума, чакащи да бъдат възпламенени и изстреляни? Но Вавасор бе забравил този факт и бе замръзнал. Звънецът бе натиснат, преди да осъзнае, че животът на Грей все още бе в ръцете му.

— Проклятие! — възкликна той.

След това се обърна и излезе от стаята, спусна се надолу по стълбите и изхвърча на улицата, разминавайки се с прислужницата в антрето.

Когато видя, че врагът му си е отишъл, Грей се обърна и опита да намери мястото, където бе попаднал куршумът. Не след дълго откри малката дупчица в капака на прозореца. Бръкна вътре с върха на един молив и напипа малкия къс олово, който можеше да се озове в собствения му мозък. Остави го там и се замисли над късмета, който бе извадил. Бе стоял точно между Вавасор и капака на прозореца и по височината на дупката можеше да заключи, че куршумът бе прелетял съвсем близо до ухото му. Бе чул изщракването на ударника, но не и самия изстрел. Когато момичето влезе в стаята, държанието й потвърди това. Бе очевидно, че тя нямаше представа, че в стаята е било използвано огнестрелно оръжие.

— Онзи джентълмен напусна ли къщата? — попита Грей.

Момичето отвърна, че го е направил.

— Не го пускай отново — рече той. — Ако можеш да го спреш, разбира се. Мисля, че не е с всичкия си.

След това я помоли да извика господин Джоунс и след няколко минути агресивният шивач се качи при него.

Междувременно Грей бе обмислял какво да предприеме. Дали да насъска полицията след убиеца, който, както много добре знаеше, бе първи братовчед на жената, която искаше да направи своя съпруга? Отново си представи онзи кръстосан разпит, на който щеше да бъде подложен, в полицейския участък и може би отново в съдебната зала, и при който всичките му връзки с рода Вавасор щяха да станат обществено достояние. Беше почти сигурен, че имаше дълг да направи нещо. Човек, оставен да се измъкне безнаказано след подобен опит, можеше да го повтори. Все пак Грей реши да не казва нищо за револвера на агресивния шивач, освен ако самият той не го попиташе.

— Господин Джоунс, мъжът, когото вече веднъж трябваше да изгоня от квартирата си, отново бе тук — рече той.

— Пак ли се сбихте, сър?

— Не… нищо подобно. Но трябва да предприемем някакви стъпки, за да му попречим да идва тук.

Джоунс му обеща помощта си и предложи да отиде в полицията. Господин Грей отхвърли предложението и отвърна, че самият той ще потърси съдействието на някой магистрат. Джоунс го увери, че ще бъде много бдителен и ще наблюдава вратата, след което Джон Грей седна да закусва. Разбира се, че не можеше да спре да мисли за случилото се. Това бе напълно естествено, имайки предвид, че едва не бе умрял в тази стая. Едва ли някой можеше да бъде по-близо до смъртта, без да пострада. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурен ставаше, че не можеше да позволи на Вавасор да се измъкне безнаказано и трябваше да направи нещо, за да му попречи да повтори опита си.

В единайсет часа Грей отиде в Скотланд Ярд^[1] и сподели всички обстоятелства около случая с един старши офицер, настоявайки за поверителност. Офицерът му препоръча един също толкова дискретен магистрат и малко преди свечеряване един много дискретен полицай в цивилни дрехи посети квартирата на Вавасор на улица „Сесил“. Но Вавасор вече не живееше там. Госпожа Бънсби, която също бе много дискретна (и колкото и да се опитваше, не можеше да разбере целта на непознатия мъж, дошъл да я разпитва за нейния наемател), заяви, че господин Джордж Вавасор е напуснал къщата в кабриолет малко преди десет часа тази сутрин, взимайки целия си багаж.

— Опасявам се, че си отиде завинаги — добави госпожа Бънсби.

Той наистина си бе отишъл завинаги и по времето, когато полицаят го разследваше на улица „Сесил“, Вавасор се бе надвесил над перилото на един американски параход, който току-що бе вдигнал котва и набрал скорост в река Мърси. Едва на следващия ден полицията откри кочияша, който го бе закарал до гара „Юстън“. Разбира се, скоро стана ясно, че Вавасор бе заминал за Америка и не бе сметнато за нужно да бъдат предприети по-нататъшни стъпки за неговото арестуване. Господин Грей категорично се противопостави на подобни стъпки, изразявайки мнението, че собствените му показания не биха били достатъчни за получаването на осъдителна присъда. Шефовете в Скотланд Ярд дълго време не искаха да се откажат от случая, знаейки, че подобен арест би предизвикал истински скандал, и проведоха множество разговори с Джон Грей, но накрая и те се предадоха.

— Жалко! — рече един находчив старши офицер в отговор на съболезнованията, изразени от друг. — Наистина жалко! Това е най-големият позор, откакто се присъединих към полицията. Можехме да арестуваме мъж, който предишната сесия е бил в парламента, членува в една дузина престижни клубове и когото всички в Лондон познават и уважават! Щях да го върна в Англия за три месеца. Ако не е така, да не се казвам Уокър!

Този старши полицейски офицер чувстваше, че както професията, така и родината му са били опозорени.

И сега Джордж Вавасор ще изчезне от тези страници и никога повече няма да се върне. Няма да се появи нито в Робъри, нито в Пал Мал, нито в район Челси. Изчезването му бе чудо за три дни, но широката общественост не знаеше нищо за случилото се между него и господин Грей на улица „Съфък“. Самият господин Грей не сподели историята с никого, докато не я разказа на господин Палисър в Люцерн. Господин Скръби горчиво се оплакваше от начина, по който Вавасор го бе ограбил, но лично аз се съмнявам, че изборният агент бе загубил много. Кейт, докато все още живееше в Уестморланд, не получаваше никакви новини от брат си. Визитата й в Лондон с леля й почти бе приключила, преди да разбере, че бе напуснал страната. Дори тогава слухът достигна до нея чрез капитан Белфийлд, а научи фактите от госпожа Бънсби от улица „Сесил“.

— Винаги е бил мистериозен — рече госпожа Гринаул. — А сега е изчезнал. Самата аз мразя мистериите и смятам, че за всички ще бъде най-добре, ако никога не се върне.

Може би Кейт бе съгласна, но ако това бе така, тя не го сподели с леля си.