Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (39)

Тридесет и девета глава
Гостоприемството на господин Чийзакър

С напредването на зимата, господин Чийзакър, колкото и щастлив да се чувстваше в Норфък и колкото и доволен да бе от печалбата, която му носеше Ойлимид, започна да се измъчва от факта, че още не бе успял да спечели ръката на вдовицата Гринаул. Имаше две неща, които го тревожеха. Тя можеше да попадне в лапите на онзи безскрупулен авантюрист Белфийлд или пък да изхарчи парите си преди самият той да успее да се добере до тях. „Проклет да съм, ако не си е купила каляска, рече си той един ден, застанал на паважа пред Тумлен в Норич. Бе видял как госпожа Гринаул излиза от оградения двор в частна карета, придружена от едно от момичетата Феърстерс. Ако не е похарчила цяло състояние за тази каляска, името ми да не е Чийзакър!“

Каквито и причини да имаше да се страхува от първото, господин Чийзакър нямаше основания да се опасява от второто. Госпожа Гринаул знаеше как да се разпорежда с парите си. Бе наела каретата за срок от един месец, а що се отнасяше до момчето в ливреята — защо да не си наеме млад прислужник и да го нарича свой паж? Ако господин Чийзакър бе научил, че тя бе заела петдесет лири на семейство Феърстерс, за да им помогне да си платят сметката от един магазин в Норич, изненадата му щеше да се превърне в изумление. Господин Чийзакър искаше тази награда за себе си. Искаше я цяла и непокътната. Ето защо считаше всяко подобно разточителство за посегателство срещу себе си.

Но той се страхуваше от Белфийлд много повече, отколкото от каретата. Капитанът несъмнено се ръководеше от максимата, че в любовта и на война всичко е позволено. Можем само да се надяваме, че тя му даваше някаква утеха и облекчаваше гузната му съвест, тъй като лъжите, които казваше на своя приятел, бяха чудовищни. Но по време на война всички стратегии са позволени. Един генерал може да накара друг да си мисли, че ще го атакува отдясно, след което да го нападне по левия фланг. Ако стратегията се окаже успешна, ще го сложат на пиедестал за тази хитра измама. Ако Белфийлд успееше да се добере до онези четиресет хиляди лири, светът несъмнено щеше да му прости лъжите и да го постави на пиедестал. Междувременно стратегиите му бяха не по-малко хитри и измамни, отколкото на един изкусен генерал.

Но не бива да предполагаме, че Чийзакър му вярваше. Той много добре знаеше, че Белфийлд не заслужаваше доверие. Нима не се бе изхранвал с лъжи през последните десет години? Но някои хора умеят да лъжат така, че да заблуждават дори онези, които не им вярват. Ето защо господин Чийзакър живееше в постоянен страх, докато капитан Белфийлд ползваше неговата квартира в Норич. Той щедро подкупваше Жанет. Подкупваше и Чарли Феърстерс (имам предвид госпожица Феърстерс) с ръкавици и пилета от Ойлимид, в замяна на информация за лисицата, обикаляща неговия гълъбарник. Стигна дори по-далече и започна да подкупва самия капитан, при условие че не обикаля толкова много. Опита да подкупи и вдовицата, като я предупреди за лисицата, обикаляща отвън, след което падна на колене пред нея и й подари брошка, голяма колкото нагръдник на броня. Но госпожа Гринаул отказа да я приеме с думите, че пръстенът, съдържащ последния кичур коса на клетия й съпруг, ще бъде последното бижу, което някога носи. В същото време обяви, че капитан Белфийлд не означава нищо за нея и господин Чийзакър не бива да се тревожи за него. Но после добави, че самият той не може да се надява на нищо, тъй като любовта й е била заровена в земята със скъпия й съпруг. Това бе много досадно. Но колкото и неуспешно да бе ухажването на госпожа Гринаул, процесът не бе лишен от своите достойнства — достойнства, които донякъде бяха накарали ухажорите да приемат съдбата си. Когато един джентълмен е бил на колене пред някоя дама, отдавайки се на любовни обяснения и когато недвусмислено е показал, че иска ръката й, правейки подробен опис на богатството си (включително облицованите си с махагон спални, какъвто бе случаят с господин Чийзакър), и когато всички тези предложения са били безцеремонно отхвърлени, този джентълмен няма как да не се почувства неловко, когато му кажат да се изправи и го поканят на чай с въпросната дама. Но с госпожа Гринаул нямаше такава неловкост. След един час молби и увещания, тя се превръщаше в безупречна домакиня и веднага успяваше да разсее смущението и разочарованието на своя гост. А на раздяла дори позволяваше на джентълмена да стисне ръката й — хубаво, силно и продължително стискане, което си бе част от любовната игра. По тази причина господин Чийзакър винаги си тръгваше с убеждението, че тя ще стане негова следващия път — следващия пазарен ден или следващата събота. Но в понеделник научаваше, че вдовицата бе прекарала цялата си неделя в компанията на капитан Белфийлд, въпреки че му бе заел пет лири, за да отиде до Ипсуич със свои приятели офицери. Когато чуеше това, господин Чийзакър започваше да крачи нервно в задния двор на фермата си, проклинайки непочтеността на мъжете и непостоянството на жените.

В отчаянието си той се видя принуден да покани Белфийлд в Ойлимид за един месец. Вече нямаше работа за капитана в Норич и парите му бяха на привършване. Приемайки поканата на своя приятел, той не се поколеба да му признае това.

— Ще те включа в хайката, стари приятелю — рече му Чийзакър. — Ще ти дам да стреляш. Но не искам да излизаш без мен.

Белфийлд се съгласи. И двамата разбираха същността на сделката, която бяха сключили, но ми се струва, че Белфийлд я разбираше по-ясно. Нямаше да е толкова близо до вдовицата, колкото ако бе останал в Норич, но и нямаше да е по-далече от своя отзивчив домакин. Този домакин щеше да го наблюдава внимателно, но и той щеше да наблюдава своя домакин. Имаше гара на около три километра от Ойлимид, а пътуването до Норич отнемаше по-малко от час. Господин Чийзакър едва ли щеше да одобри тези пътувания, но въпреки неодобрението си, не би могъл да ги предотврати. Що се отнасяше до тази сделка, господин Чийзакър плащаше всичко, докато капитан Белфийлд не плащаше нищо. И нямаше ли да е прекрасно, ако успееше да отмъкне наградата под носа на своя приятел, живеейки под неговия покрив?

Госпожа Гринаул също прозря същността на сделката, която двамата бяха сключили.

— Ще отседнете в Ойлимид, така ли? — попита тя, когато капитан Белфийлд дойде, за да й разкрие плановете си. Чарли Феърстерс беше с нея, така че капитанът не можеше да използва момента за нещо по-специално. — Много се радвам, че двамата сте толкова привързани един към друг — продължи вдовицата.

— Мисля, че джентълмените обичат да отсядат в къщите на други джентълмени, когато там няма дами — отбеляза Чарли Феърстерс, която бе недоволна от начина, по който собственият й живот се развиваше.

— Що се отнася до това — отвърна Белфийлд, — много ми се иска старият Чийзи най-накрая да си намери съпруга. Не познавам някой, който да се нуждае повече от жена, с тази голяма къща, пълна с одеяла и вази. Защо не си помислите по въпроса, госпожице Феърстерс?

— Какво… да се омъжа за фермер! — възкликна Чарли, която бе решена на всичко да предотврати брака между госпожа Гринаул и господин Чийзакър и му се подиграваше при всяка възможност.

— Поздравете го от мен — рече госпожа Гринаул, ясно показвайки, че прекъсването я бе подразнило. — Знаете ли какво, капитан Белфийлд? Защо тримата не вечеряме заедно следващата събота? Той винаги ме посещава в събота. Защо не дойдете и вие?

Капитан Белфийлд обяви, че ще го направи с най-голямо удоволствие.

— И Чарли може да дойде, ако е хвърлила око на господин Чийзакър — рече вдовицата и намигна на капитана.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Чарли. — Но не с тази цел. Сигурна съм, че е почтен човек.

Дядото на Чарли беше дребен земевладелец, който бе давал земята си под наем на фермери, и тя имаше причина да се отнася със снизхождение към хора като господин Чийзакър.

Въпросът бе решен и сега чакаха единствено съгласието на господин Чийзакър. Междувременно Белфийлд замина за Ойлимид. Той познаваше навиците на своя домакин и не бе изненадан от факта, че го оставяха сам до вечерта. Не се изненада и когато научи, че няма да спи в някоя от облицованите с махагон спални, а в една задна стаичка с гледка към задния двор, в която дори нямаше камина. Капитанът бе свикнал с несгодите на бедността и щеше да се примири с това отношение, ако самият Чийзакър не бе засегнал темата, за да му се извини. Това направи нещата много по-трудни.

— Виждаш ли, стари приятелю — започна той, — има много други стаи, които, разбира се, са празни. Но е толкова досадно да ги проветряваш и да ги разтребваш. Ще ти бъде съвсем уютно там, където си.

— Ще се справя — отвърна Белфийлд кисело.

— Разбира се, че ще се справиш. В някои отношения това е най-топлата стая в къщата.

Той не каза в какви отношения. Може би близостта на конюшните оказваше някакво влияние.

Белфийлд не бе очарован, но какво можеше да направи при тези обстоятелства? Така че преди вечеря той се качи горе и изми ръцете си в стаята без камина, като си каза, че непременно ще се отплати на своя приятел Чийзакър.

Вечеряха заедно в почти пълно мълчание. След това седнаха да пушат цигари и да пият бренди с вода. Белфийлд, който имаше слабост към скъпите удоволствия, би предпочел пури, но приятелят му не сложи пури на масата. Когато му се налагаше, господин Чийзакър не се свенеше да харчи парите си, но това не означаваше, че не ценеше пестеливостта. И нямаше намерение да се охарчва за Белфийлд! Това, което ставаше за него, щеше да бъде достатъчно и за Белфийлд.

— Той е сиромах, госпожо Гринаул. Просто един сиромах! — бе казал господин Чийзакър на вдовицата по-рано. — Клетникът! Само ако имаше пари, щеше да е почти съвършен.

Госпожа Гринаул бе отговорила и господин Чийзакър бе почувствал, че е направил грешка.

Брендито с вода накара двамата мъже да се разприказват, въпреки че не подобри настроението им. След известни колебания, капитанът предаде поканата на госпожа Гринаул на своя приятел. Може би щеше да бъде в негов интерес да забрави да го направи, но все пак заключи, че когато двамата бяха заедно, той можеше да се мери с Чийзакър.

— Трябваше да се отбия, за да се сбогувам с нея. Сигурен съм, че разбираш — рече извинително той, след като свърши историята си.

— Изобщо не разбирам — отвърна Чийзакър.

— Ах, приятелю, колко си ревнив! Ако се бях отнесъл невежливо с нея, както ти би предпочел, това само би предизвикало възмущението й.

— Изобщо не ревнувам. Човек като мен, който притежава своя собствена земя, няма причина да ревнува.

— Не виждам какво общо има земята ти… но както и да е.

— Мисля, че има много общо. Мъж, който иска да се жени, трябва да разполага с удобства, освен ако не смята да живее на гърба на жена си, което, поне според мен, е най-подлото нещо, което един мъж може да направи. По-скоро бих разбивал камъни.

Тези думи бяха почти непоносими за капитан Белфийлд, но той ги понесе, мислейки за отмъщението си.

— Знам, че никога няма да си доволен — рече той. — Но станалото, станало. Отидох да се сбогувам с нея и тя ме помоли да ти предам това съобщение. Ще отидем ли?

Известно време Чийзакър мълчеше, изпускайки големи облачета цигарен дим. В главата му се бе зародил план.

— Знаеш ли какво, Белфийлд? — рече накрая той. — Щом тя не означава нищо за теб, предпочитам да отида сам. Нали нямаш нищо против? Госпожа Джоунс ще ти приготви каквото искаш за вечеря и… и… и ще те почерпя с бутилка портвайн от 34-та!

Но капитан Белфийлд не можеше да приеме това. Не бе готов да се подчини на волята на господин Чийзакър.

— Не, стари приятелю — отвърна той. — Няма да стане. Тя ме помоли да вечерям с нея в събота и смятам да отида. Не искам да си помисли, че се страхувам от нея… или от теб.

— Не се страхуваш, нали?

— Не, не се страхувам — отвърна твърдо Белфийлд.

— Тогава защо не ми върнеш част от парите, които ми дължиш? — попита Чийзакър.

— Ще го направя… след като се оженя за вдовицата. Ха-ха-ха.

На Чийзакър му се прииска да го изхвърли от дома си. Думите бяха на върха на езика му, но се овладя навреме. Знаеше, че ако наруши споразумението и изгони Белфийлд, той ще се върне в Норич и ще възобнови ухажването си на вдовицата.

— Тя не е вчерашна — рече накрая Чийзакър.

— Прав си, не е. Ето защо не виждам причина да не вечеряме заедно в събота.

— Ще ти кажа причината. Пречиш ми. Не мога да повярвам, че още не си осъзнал това. Споделих всичките си планове с теб, защото мислех, че сме приятели. И ти платих да ми помогнеш. Но ти сякаш правиш всичко по силите си, за да ме провалиш. Но няма да успееш.

— Какво си магаре! — отвърна капитанът след кратка пауза. — Онази кокалеста жена, Чарли Феърстерс, също ще бъде там, разбира се.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Беше там, когато поканата бе направена. Бе попитана дали ще присъства и отговори, че ще присъства. Освен това я чух да казва, че никога не би се омъжила за теб, защото си фермер.

— Много мило от нейна страна. Наистина много мило — отвърна Чийзакър, почервенявайки от гняв. — Самата Чарли Феърстерс! Не бих я вдигнал от канавката с щипци. Не става за моя иконом, камо ли за мен!

— Но някой трябва да й кавалерства в събота, а ти нямаш друга работа — рече хитрият Белфийлд.

— Защо е поканила това противно създание? — попита Чийзакър, раздразнен от факта, че нещата не се развиваха така, както му се искаше.

— Има нужда от приятелка, разбира се. Можеш да се отървеш от Чарли, когато се ожениш за вдовицата.

— Да се отърва от нея? Нима си мислиш, че някога ще стъпи в тази къща? За нищо на света! Мразя тази жена, откакто я познавам.

Чийзакър не можеше да прости тази обида срещу социалното му положение и мисълта, че госпожица Феърстерс се бе престорила, че го превъзхожда, не му даваше мира.

— Така или иначе, ще трябва да вечеряш с нея — заяви Белфийлд. — Освен това винаги съм смятал, че вечеря с четирима гости е за предпочитане пред вечеря с трима.

Господин Чийзакър с нежелание призна, че капитанът беше прав. Бе решено, че следващата събота двамата ще отидат заедно в Норич, за да вечерят с вдовицата. Госпожа Гринаул получи бележки и от двамата, приемащи поканата й. Чийзакър й бе писал в единствено число, без да споменава капитан Белфийлд, така, както не би споменал лакея си, ако бе възнамерявал да го вземе със себе си. Капитанът бе склонил да използва множественото число.

„С радост ще дойдем, пишеше той. Старият Чийзи ще се побърка от щастие и вече започна да заличава последиците от живота на село.“

— Последиците от живота на село — прочете госпожа Гринаул на Жанет, когато получи бележката. — Ще бъде добре за капитан Белфийлд да изпита някои от тези последици на свой гръб.

— Вие можете да се погрижите за това, госпожо — рече Жанет. — Можете да го превърнете в много по-добър мъж, отколкото господин Чийзакър някога ще бъде. Що се отнася до това дали е джентълмен, не казвам нищо. Но ако бях дама, знам кого бих предпочела.