Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (5)

Пета глава
Терасата в Базел

Не възнамерявам да описвам швейцарското пътешествие на тримата. Няма да бъде справедливо към читателите. Книгата „Шест седмици в Бернските планини“ едва ли щеше да има големи шансове за успех в днешния литературен климат и би било непочтено от моя страна да натрапвам подобни неща на читателите си, включвайки ги в своя роман. Вярно е, че току-що се завърнах от Швейцария и това би било безкрайно лесно за мен, но ще устоя на изкушението, колкото и примамливо да е то. Назад, Сатана! Никой мъж или жена не иска да чете за проходите Гримзел и Геми. Лъдгейт Хил^[1] е много по-интересен за хората от Юнгфрау^[2].

Тримата не бяха особено дейни по време на пътуването си. Както Джордж бе посочил, отиваха за удоволствие, а не по работа. Пристигнаха направо в Интерлакен, а после посетиха Гринделвалд и Лаутербрунен, като разделяха времето си между тези три града. Джордж се наслаждаваше на планинската гледка, седнал на някоя пейка с пура в уста, а те се наслаждаваха на компанията му. Много от нещата, пророкувани от господин Грей, се случиха. Двете момичета му слугуваха, вместо той да бъде техен роб.

— За какво благородство говорят членовете на алпийския клуб — рече той веднъж, — когато презират насладата, която им доставят планините? Как грешат само.

— Не виждам защо някой трябва да греши — отбеляза Алис.

— Но те грешат — продължи той. — Лишават планините от тяхната поезия, която е, или по-скоро би трябвало да бъде, най-големият им чар. Монблан едва ли представлява някаква загадка за човек, който го е изкачвал половин дузина пъти. Това е като да влезеш зад кулисите на балет или да накараш илюзионист да ти обясни фокусите си.

— Но физическият подвиг нищо ли не означава? — попита Кейт.

— Означава, разбира се, но въпросът не е в това.

— И всички тези мъже се интересуват от ботаника — посочи Алис.

— Не вярвам. Струва ми се, че повечето изкачват планината, за да могат после да кажат, че са го направили. Но дори и да се интересуват от ботаника, въпросът отново не е в това. Мистерията на планините изчезва за онези, които са твърде запознати с тях, колкото и полезна да е тази запознатост. В този свят красиви са само онези неща, които остават донякъде скрити или неразбрани. Поезията е безценна най-вече заради това, че внушава повече, отколкото казва. Погледнете натам, през онази долина. Виждате ли онзи малък връх в далечния й край? Не си ли представяте непознатия, но красив свят, който съществува там? Красив така, както раят е красив, защото не знаем какво представлява всъщност. Ако утре отидете дотам и го опознаете, нима смятате, че ще ви изглежда толкова красив и когато се върнете?

— Мисля, че да — отвърна Алис.

— Това означава, че нямаш поезия в сърцето си. Аз съм изтъкан от поезия.

Те му се присмяха и всички бяха много щастливи.

Струва ми се, че господин Грей бе прав да отговори на писмото на Алис по този начин, но мисля, че лейди Маклауд също бе права, казвайки, че Алис не трябва да заминава за Швейцария с Джордж Вавасор. Между тях припламна познатата искра на близостта и ако обстоятелствата около това припламване бяха известни на господин Грей, той нямаше да остане доволен, въпреки че двамата не си размениха нито една дума, която, сама по себе си, би могла да го засегне. Това бе вярно през първите няколко седмици на пътуването, но после, когато времето на завръщането им наближи и двамата усетиха, че щастието им почти бе свършило, те бяха обхванати от онази характерна меланхолия, предшестваща края на всеки период, изпълнен с удоволствие. Тогава думите им омекнаха и те започнаха да си припомнят отминалите времена по начин, който бе напълно недопустим.

Алис се чувстваше безкрайно щастлива, опитвайки се да задоволи всяка една прищявка на своя братовчед, може би дори по-щастлива, отколкото ако той се бе държал като неин роб. Двете с Кейт бяха сключили безгласно споразумение да го глезят с удобства, а повечето момичета предпочитат да глезят някой мъж, отколкото да бъдат глезени от мъже. Той се отдаде на ролята си на деспот с добро чувство, изисквайки много, но винаги в разумни граници. И винаги бе забавен, според Алис, без да полага усилия за това. Но когато показват най-доброто от себе си, хората рядко правят това без усилия. Ако става дума за нещо, което човекът взима присърце, усилието ще бъде приятно и ще остане скрито, но това не означава, че няма да го има. В момента Джордж Вавасор даваше всичко от себе си, за да забавлява своята братовчедка.

Една вечер седяха на терасата на хотелската си стая в Базел, която предлагаше прекрасна гледка към Рейн и бе отворена за всички на етажа, но в същото време бе достатъчно просторна, за да могат гостите да се уединяват на малки групички. Бързата и широка река течеше отдолу, минавайки под моста, който я пресичаше съвсем наблизо, и понеже вечерта бе лятна, от време на време чуваха силни викове, идващи от плувци, наслаждаващи се на бързината на течението. Тримата се бяха усамотили в единия край на терасата, насядали около малка масичка, върху която бе сервирано кафе, а както винаги в устата на Джордж димеше пура.

— Почти свърши — обяви той след няколко минути тишина.

— И беше много успешна, нали? — отвърна Кейт. — С изключение на парите, разбира се. Разорена съм.

— Ще ти възстановя парите до последното пени — рече Джордж.

— Няма да ти позволя — отсече Кейт. — Аз съм разорена, но ти си още по-разорен. Всъщност какво значение има? Насладихме се на цели шест седмици щастие и разорението си струваше. Не мислиш ли така, Алис? Не би ли казала, че си изкарахме страхотно?

— Мисля, че си изкарахме много добре. Насладих се напълно на тези шест седмици.

„А сега трябва да се върнеш вкъщи при Джон Грей и Кеймбриджшир. Нищо чудно, че си изпаднала в меланхолия“. Тази мисъл мина през главата на Кейт, но този път тя не я изрече на глас.

— Много мило от твоя страна, Алис — рече Кейт. — Нали, Джордж? Харесвам хора, които изразяват одобрение и похвала от сърце.

— Но аз хваля и одобрявам себе си.

— Харесвам хора, които хвалят и одобряват себе си от сърце. Не че двамата с Джордж не сме ти благодарни за комплимента. Готови сме да признаем, че дължим почти всичко на теб, нали така, Джордж?

— Аз не съм готов — заяви брат й.

— Е, аз съм! И очаквам добри думи в отговор. Нито веднъж не се разсърдих, нали, Алис?

— Да, нито веднъж не се разсърди. Рядко се сърдиш, но често си жестока.

— Нито веднъж не съм била жестока… Джордж също не е бил.

— Той щеше да бъде най-неблагодарният мъж на света, ако бе проявил жестокост към нас — отвърна Алис. — Откакто заминахме не сме правили нищо друго, освен да му слугуваме, досущ като онази карикатура в „Пънч“^[3] на младия джентълмен, заобиколен от дванайсетте дами.

— А сега ще се прибере вкъщи, където ще трябва сам да се грижи за себе си. Горкият! Наистина те съжалявам, Джордж.

— Не е вярно. Не ме съжаляваш. Алис също не ме съжалява. Всички момичета си мислят, че лондонският ерген води най-безгрижното съществувание на света. Именно затова постоянно се опитват да сложат край на неговото безгрижие.

— Завистта е нещото, което ни кара да искаме да се женим, а не любовта — обяви Кейт.

— В повечето случаи става дума за рогатия под някаква форма — отвърна той. — Мъжът възприема брака като нещо зло от самото начало.

— Невинаги — възрази Алис.

— Почти винаги. Но въпреки това го прави. За мъжа бракът е като пиенето на очистително — съгласяваш се, защото иначе ще стане по-лошо. Никой мъж не обича да му вадят зъби, но всеки го прави, а онези, които отлагат прекалено дълго, страдат още повече.

— Харесвам философията на Джордж — рече Кейт, ставайки от стола си. — Язвителна е, но има приятен киселинен привкус. И всички знаем, че не означава нищо. Алис, качвам се горе, за да започна събирането на багажа.

— Ще дойда с теб, скъпа.

— Недей. Всъщност единствената причина да вляза в стаята на брат си е моята убеденост, че той няма да прибере нито едно нещо както трябва. Ще съберем нашия багаж, когато се качим горе да си лягаме. Господарю Джордж, каквото разхвърляш тази вечер, ще трябва сам да подредиш на сутринта, защото ти обещавам, че няма да вляза в стаята ти в пет часа.

— Как мразя да върша неща толкова рано — отвърна Джордж.

— Ще се върна след малко — рече Кейт. — Предлагам после да минем за последно по моста и да си лягаме.

Алис и Джордж останаха сами на терасата. Бяха оставали насаме много пъти от началото на пътешествието, но в сегашния случай имаше нещо различно. И двамата чувстваха нещо, което бе сладко, неопределено и опасно. Алис бе преценила, че за нея ще бъде по-добре да се качи горе с Кейт, но отговорът на нейната приятелка я бе задължил да остане. Ако бе тръгнала, щеше да покаже, че има специална причина за това. Защо да демонстрира подобна нужда? И защо, всъщност, да я изпитва?

Алис седеше в самия край на галерията, а столът на Кейт бе в краката й. Когато двете се бяха настанили, сервитьорът бе донесъл малка масичка за чашите им и Джордж бе сложил стола си от другата й страна.

По този начин Алис се бе превърнала в затворник. Не можеше да се измъкне без специална подготовка и когато бе станала, Кейт бе преместила стола си така, че Алис да не може да избяга, освен ако не помоли Джордж да го дръпне. Но защо би искала да бяга? Гледката пред очите й бе пленително красива. Нощта се бе спуснала бързо и незабележимо, както обикновено се случва по тези места, където здрачът не се проточва толкова дълго, колкото на север. Въпреки това не беше тъмно, защото луната бе изгряла, посребрявайки водата под себе си. Въздухът бе омайващо мек — онази мекота, която не е нито топла, нито студена, но те докосва с любяща нежност, сякаш невидимите духове на нощта те целуват по челото, прелитайки покрай теб. Рейн течеше в краката им. Изглеждаше толкова близо в меката светлина, че на Алис й се струваше, че може да нагази във вълните. Безспирният звук на скоротечна вода, това свежо, весело клокочене, галеше ушите им. Звукът се обвиваше около всеки разговор и го правеше интимен, но без да затруднява нито нея, която слушаше, нито него, който говореше. Ако ви се спи, това е най-сладката приспивна песен на света. Ако сте сам и искате да помислите, тя улеснява мислите ви. Ако сте сам и уви, не искате да мислите, защото мислите са твърде болезнени, тя облекчава мъката ви и ви утешава така, както само една мелодия може. Алис имаше чувството, че въздухът я милва, реката й пее най-нежната си песен и луната грее само за нея с най-меката си светлина — светлината, която придава стаена красота на всяко нещо, до което се докосне. Защо да я изоставя?

Известно време след оттеглянето на Кейт двамата мълчаха и Алис започна да се отърсва от чувството, което я бе обзело, че я грози някаква опасност. Вавасор се бе отпуснал назад, като облегалката на стола му се бе опряла в стената на къщата, бе вдигнал краката си на една табуретка и бе скръстил ръце пред гърдите си. Изглеждаше раздвоен между мислите и пурата си. Алис съзерцаваше реката и мислите й се бяха насочили към бъдещия й дом сред храстите и лехите с цветя на Джон Грей, но песента на реката, въпреки че бе приятна, не подхождаше на подобен дом, защото в нея имаше тайнственост, като във всички речни песни, когато човек се опита да разбере думите.

— Кога ще бъде сватбата, Алис? — попита Джордж най-сетне.

— О, Джордж! — отвърна тя. — Зададе ми въпроса така, сякаш си опрял пистолет в слепоочието ми.

— Съжалявам, че въпросът ти е толкова неприятен.

— Не съм казала, че ми е неприятен, но го зададе толкова ненадейно! Истината е, че изобщо не очаквах да кажеш нещо. Предполагам, че се бях умислила.

— Но щом не ти е неприятен… кога ще се жениш?

— Не знам. Датата още не е определена.

— Но кога смяташ да го направиш? Това лято?

— Със сигурност няма да е това лято, защото вече ще е свършило, когато се приберем вкъщи.

— Тази зима? Следващата пролет? Следващата година? Или след десет години?

— Преди да изминат десет години, струва ми се. Но не мога да бъда по-конкретна.

— Предполагам, че ти харесва? — попита след малко той.

— Кое? Да бъда омъжена? Не знам, още не съм го изпитала.

— Не, самата идея за брака. Очакваш ли с нетърпение живота, който ще водиш в Недъркоутс? Не си мисли, че го казвам с лошо чувство, защото нямам представа що за място е Недъркоутс. Като цяло не мисля, че има по-добър живот от този на един провинциален английски джентълмен със свое собствено имение. Стига да може да го поддържа, а не да живее в хронична бедност като дядо ми.

— Домът на господин Грей не му дава право да нарича себе си провинциален джентълмен.

— Но идеята ти харесва?

— О, Джордж, как само ме разпитваш! Разбира се, че ми харесва, иначе нямаше да приема предложението му.

— Това не е съвсем така. Но признавам, че нямам право да те разпитвам. Дори ако някога съм имал това право на основание на факта, че сме братовчеди, аз го загубих на основание на факта, че… но няма да говорим за това, нали, Алис?

Отначало тя не отвърна, така че той повтори въпроса си.

— Нали, Алис?

— Нали какво?

— Нали няма да говорим за отминалите дни?

— Защо да говорим за тях? Те са отминали. И тъй като двамата отново сме приятели, те вече нямат значение.

— А, да! Те вече нямат значение. Именно по тази причина можем да говорим за тях, без да се страхуваме. Ако не съжаляваме за нищо… ако и двамата нямаме причина да съжаляваме, защо да не говорим за тях напълно свободно?

— Не, Джордж. Не би било разумно.

— Никак даже! Един подобен разговор би ме подлудил и доколкото те познавам, несъмнено би нарушил сегашното ти спокойствие.

— А аз искам да остана спокойна…

— Нима? Тогава по-добре да държа езика си зад зъбите. Но Алис, аз никога повече няма да мога да ти говоря така, както мога сега. Откакто заминахме, двамата с теб сме първи приятели, нали така?

— И не трябва ли завинаги да си останем първи приятели?

— Определено не. Как би било възможно това? Помисли. Как мога да бъда твой приятел, когато ти си господарка на имението на онзи мъж в Кеймбриджшир?

— Джордж!

— Не се опитвам да бъда непочтителен. Прости ми, ако прозвуча така. Ще се поправя и ще кажа „на онзи джентълмен“, защото той е джентълмен.

— Несъмнено е такъв.

— Нямаше да го приемеш, ако не беше. Но как мога да бъда твой приятел, когато ти си негова жена? Ще продължа да те наричам братовчедката Алис, ще галя децата ви по главите, когато ги видя, и ще се ръкувам с него, ако го срещна на улицата, освен ако порочната ми слава не го накара да прекрати нашето познанство, но що се отнася до приятелството ни, то ще свърши следващия четвъртък, когато двамата с теб се разделим на Лондонския мост.

— О, Джордж, не говори така!

— Точно така ще стане.

— И защо в четвъртък? Нима намекваш, че никога повече няма да дойдеш на улица „Кралица Ан“?

— Да, точно това намеквам. Кейт смята, че това пътешествие беше много успешно. Може би Кейт не знае нищо.

— Беше много приятно… поне за мен.

— И това удоволствие нямаше отрицателна страна?

— Не и за мен.

— Аз също си изкарах приятно, но в моето удоволствие имаше примеси. Алис, не те моля за нищо. За нищо.

— Каквото и да ме помолиш, че го направя за теб.

— Не те моля за нищо. За нищо. Но искам да ти кажа нещо.

— Джордж, не го казвай. Позволи ми да се кача горе. Позволи ми да отида при Кейт.

— Разбира се. Щом искаш да си ходиш, заповядай.

Кракът му все още бе върху табуретката, която препречваше пътя й, и той не направи опит да го свали, за да я улесни.

— Разбира се, че можеш да отидеш при Кейт, щом отказваш да ме изслушаш. Но след всичко, което преживяхме, и след тези шест седмици интимно приятелство, мисля, че трябва да ме изслушаш. Казах ти, че не те моля за нищо. Не възнамерявам да ти се обяснявам в любов.

Алис бе понечила да се изправи, но сега отново се отпусна на стола. Той бе спрял да говори, но тя не направи повторен опит да избяга и не се опита да го накара да замълчи.

— Не възнамерявам да ти се обяснявам в любов — повтори той. — Що се отнася до любовта, такава между нас вече няма. Имаше, но после рухна и вече не може да бъде възстановена. Любовта може да съществува или да бъде отхвърлена, но там, където не съществува, няма как отново да бъде съживена.

— Никога повече няма да говорим за това.

— Така би казала всяка порядъчна гувернантка и така трябва да се говори на децата, но в нашите отношения няма място за неистини. Вече не сме деца, а мъж и жена. Напълно разбрах защо ме отритна. И въпреки мъката, знаех, че си права. Не смятам нито да обвинявам теб, нито да оправдавам себе си, но знаех, че си права.

— Тогава да не говорим повече за това.

— Не, трябва да кажа още нещо. Не те разбрах, когато прие предложението на господин Грей. Не казвам нищо лошо за него. Доколкото знам, той е съвършен. Но си мислех, че те познавам, и се зачудих как можеш да обичаш мъж като него. Все едно човек, пристрастен към брендито, изведнъж да мине на краве мляко… и да се наслаждава на промяната! Няма съмнение, че млечната диета е за предпочитане. Но хората, които са живели на бренди, не могат да направят подобна промяна така внезапно, защото биха загинали.

— Невинаги, Джордж.

— Възможно е да се постигне след месеци агония… но при теб нямаше подобна агония.

— Кой знае?

— Но ти ще ми кажеш, че промяната е настъпила. Така смятах и аз и очаквах да те открия променена. Мислех, че вече няма да си създание от огън, а от топло мляко и сладък мед, и вече ще си готова за живота, който те чака. С подобен човек бих могъл да измина пътя от Москва до Малта без никакви рискове. Жената, подходяща за съпруга на Джон Грей, нямаше как да ми навреди и нямаше как да помрачи щастието ми. Дори и някога да съм я обичал и дори все още да обичам спомена за онова, което беше, тази нова, преродена жена нямаше да означава нищо за мен. Не ме разбирай погрешно. Имам достатъчно опит, за да знам, че може би тази жена щеше да бъде по-добра и по-щастлива. Не казвам, че си паднала в очите ми, но определено ти приписвах достойнства, които още не си придобила. Алис, здравословната диета, за която говорех, не е твоята диета. Ще те умори от глад и ще загинеш.

Бе изрекъл всичко това със страст, но с приглушен глас, като бе обгърнал масичката с ръце и се бе навел към Алис. Тя го гледаше втренчено и както вече обясних, белегът, тъмните очи и дебелите вежди сякаш бяха изпълнили цялото му лице. Но тя никога не бе смятала белега за грозен. Знаеше историята и се бе гордяла с тази рана, когато двамата се бяха обичали. Алис го гледаше и не продумваше, въпреки че той мълчеше. Речната музика все още звучеше в ушите й, а в душата й бушуваше истинска буря. Тя отчаяно се мъчеше да разбере думите на песента. Нима водите й загатваха, че бе направила грешка, като бе приела да стане жена на господин Грей? Нима онова, което братовчед й казваше сега, не бе повторение на думите, които си бе повтаряла стотици пъти през последните два месеца? Нима не си казваше всеки ден и всеки час, че когато бе склонила да се омъжи за господин Грей, тя бе приела, че притежава достойнства, които й липсват? Нима не бе истина това, че твърде дълго бе пирувала с бренди и невинността на млякото никога нямаше да я задоволи? Джордж й бе наговорил всички тези неща грубо и безцеремонно, но нима бе излъгал? Тя седеше, смълчана и виновна, взирайки се в лицето му.

— Научих всичко това през последните шест седмици, Алис, и когато осъзнах, че не си се превърнала в ангела, когото очаквах да видя, а си същата жена, която някога обичах, аз разбрах, че не мога да се надявам на сигурността, за която се бях подготвил. Това е всичко. Ето я Кейт. Време е за вечерната ни разходка.