Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (60)

Шестдесета глава
Името на Алис Вавасор влиза в паричния пазар

Десет или дванайсет дни след завръщането на Джордж Вавасор в Лондон от Уестморланд, той се появи в кабинета на господин Скръби с четири малки листчета в ръка. Както обикновено, господин Скръби го притискаше за пари. Третата предизборна кампания бе в разгара си и мъжете от Речния бряг вече бяха започнали да харчат пари. Или поне така бе обявил господин Скръби. Господин Граймс от „Красивия мъж“ бе намекнал, че може да се върне в техния лагер. Но той не можеше да си позволи да им остане верен, без да получи нещо в замяна. Все пак трябваше да се погрижи за малкото си семейство. Господин Скръби също имаше своето малко семейство и не се срамуваше да използва този факт за целите си.

— Аз съм семеен мъж, господин Вавасор, и по тази причина никога не рискувам. Никога не отхапвам повече, отколкото бих могъл да сдъвча.

Бе казал това в отговор на предложението на Джордж да приеме писмена гаранция за покриването на разходите от предизборната кампания, платима в срок от три месеца.

— Толкова скоро след смъртта е трудно наследството да бъде усвоено — обясни Джордж. — Особено когато наследеното имущество е истинско имущество.

— Много трудно — отвърна господин Скръби, който бе научил всички подробности около новото завещание на стария земевладелец.

Вавасор осъзна това, прокле адвоката наум и си каза, че може би някой ден ще убие и него заедно с Джон Грей, както и още неколцина от враговете си. Два дни след този отказ той отново се отби на улица „Грейт Марлборо“. Този път носеше четирите малки листчета, които вече споменахме, и ги връчи на господин Скръби, очаквайки неговото одобрение. Адвокатът внимателно ги огледа, първо от едната страна по хоризонтала, а после от другата по вертикала. Но преди да научим неговата присъда, трябва да се върнем назад във времето и да проследим историята на тези четири листчета. Те бяха съвсем нови, така че няма да ни се наложи да се връщаме много.

Малко преди единайсет часа сутринта прислужницата на Алис почука на вратата на дневната, където господарката й седеше сама, и й съобщи, че един „джентълмен“ е дошъл да я види. Всички познаваме тона, използван от прислужниците, когато обявяват джентълмен, който според тях не е истински джентълмен.

— Джентълмен е дошъл да ме види? Какъв джентълмен?

— Ами… госпожице, не мисля, че е от нашия тип, но изглежда прилично.

Алис Вавасор не искаше да лишава никой друг от присъствието си (освен братовчед си, разбира се) и тъй като джентълменът не можеше да бъде Джордж, тя реши да го приеме.

— Да се качи — отвърна тя. — Но ми се струва, Джейн, че трябва да го попиташ как се казва.

Джейн го попита и се върна почти веднага.

— Господин Леви.

Това се случи скоро след завръщането на Джордж Вавасор от Уестморланд. Той се бе прибрал късно предишната вечер и се намираше в дневната си по време на посещението на господин Леви.

Алис стана, за да приеме своя посетител, и веднага разбра причината за особения тон на своята прислужница. Господин Леви определено не бе от онези джентълмени, с които тя бе свикнала. Посетителят беше мургав мъж с остри очи, разположени твърде близо едно до друго, клюнест и доста месест нос и черни мустаци, но без брада. Алис изобщо не го хареса, но въпреки това се изправи, за да го посрещне, като му кимна и го покани да седне.

— Татко облечен ли е? — попита тя своята прислужница.

— Не, госпожице, не бих казала, че е.

Алис бе решила, че ще бъде добре господин Леви да знае, че в къщата имаше и друг мъж.

— Дошъл съм по работа, госпожице — рече господин Леви, когато останаха сами. — Но не се притеснявайте. Ще откриете, че всичко е в реда на нещата, струва ми се.

Той извади калъф от джоба на жилетката си, в който имаше бележка. Подаде бележката на Алис. Тя я взе и веднага видя, че бе адресирана до нея от братовчед й Джордж.

— Да, господин Джордж Вавасор — рече господин Леви. — Предполагам, че никога не сте ме виждала преди, госпожице?

— Не, сър, не мисля — отвърна Алис.

— Аз съм секретарят на вашия братовчед.

— О, вие сте секретар на господин Вавасор. Ако нямате нищо против, бих искала да прочета бележката.

— Разбира се, госпожице.

Писмото на Джордж Вавасор до неговата братовчедка гласеше:

„Скъпа Алис,

Мислех, че след случилото се между нас при последната ни среща, когато се върна от Уестморланд, ще науча, че си внесла парите в сметката ми. Но открих, че това не е така и ти прощавам, разбира се, защото жените рядко знаят какво правят, когато се занимават с финансови дела. Несъмнено си чула за несправедливото отношение на дядо ми и съм убеден, че си не по-малко възмутена от мен. Споменавам това сега, защото условията на завещанието правят твоето обещание към мен още по-важно и неговото изпълнение още по-наложително.

Докато отношенията ни не се подобрят (и съм сигурен, че това ще се случи), според мен ще бъде по-добре самият аз да не идвам на улица «Кралица Ан». Затова изпратих своя секретар с четири сметки, всяка на стойност петстотин лири, които трябва да разпишеш. Господин Леви ще ти покаже как. Името ти трябва да бъде изписано под «прието» и точно над имената на господата Дръмъндс, където парите трябва да бъдат внесени в срок от четиринайсет дни или не по-късно от по-следващия понеделник. Истината е, че парите ще ми трябват още тази събота. В Дръмъндс те познават толкова добре, че едва ли ще имаш нещо против да се отбиеш в събота следобед и да попиташ дали всичко е наред.

Несъмнено бях поставен в неловко положение, когато не открих парите, които очаквах, при завръщането си в Лондон. Ако тези сметки не бъдат платени, резултатът за мен ще бъде катастрофален. Но съм сигурен, че всичко ще бъде наред, както за твое добро, така и за мое.

Твой с обич,

Джордж Вавасор“

Безпрецедентната дързост на това писмо постигна целта, която неговият автор бе преследвал. Алис първо се замисли за собствената си небрежност (ако наистина бе постъпила небрежно), а не за наглостта на молбата, отправена към нея. Начинът, по който й бе поискал тези пари, без дори да се опита да се извини или оправдае, за миг я бе накарал да повярва, че е задължена да му ги даде. Бе постъпила неправилно, като бе отложила плащането. Бе му казала, че ще ги получи и нямаше право да изневерява на думата си. Нямаше право дори да го кара да ги иска отново.

Но идеята да разпише тези сметки я изпълваше с ужас и тя чувстваше, че не бива да го прави, имайки предвид колко големи бяха сумите. Освен това нямаше доверие на господин Леви. Баща й си беше вкъщи и можеше да се допита до него. Тази мисъл бе минала през главата й, разбира се. Но тя знаеше, че ако говори с баща си и го попита дали да даде тези пари на братовчед си (тя знаеше, че вече не ставаше въпрос за заем), той нямаше да й позволи нито да разпише сметките, нито, доколкото можеше, да изпълни обещанието, което бе дала на братовчед си. Алис бе решила, че Джордж трябва да получи тези пари и знаеше, че би могла да му ги даде въпреки възраженията на баща си. Но той можеше да я забави достатъчно, за да лиши голяма част от парите от тяхната стойност. Ако разпишеше тези сметки, щеше да бъде принудена да ги плати. Това й бе пределно ясно.

Господин Леви бе извадил сметките от същия калъф и ги бе сложил на масата пред себе си.

— Вярвам, че господин Вавасор ви е обяснил какво трябва да направите, госпожице? — попита той.

— Да, сър, обяснил ми е.

— Тогава нямате поводи за притеснение, госпожице. Просто трябва да изпишете името си тук и няма да ви задържам повече.

Откакто бе чул, че господин Джон Вавасор си е вкъщи, господин Леви бе решил да направи своето посещение възможно най-кратко.

Но Алис се колебаеше. Две хиляди лири беше сериозна сума. Тя си каза, че трябва да бъде предпазлива, защото Лондон бе пълен с измамници. Ами ако този мъж, за когото никога преди не бе чувала, откраднеше сметките, след като ги разпишеше? Тя отново погледна писмото на братовчед си, най-вече за да си спечели малко време.

— Всичко е наред, госпожице — увери я господин Леви.

— Не бихте ли могъл да ги оставите тук, сър? — попита Алис.

— Ами… не бих могъл, госпожице. Сигурен съм, че господин Вавасор ви е обяснил всичко, но истината е, че трябва да ги получи още този следобед. Трябва да плати за изборите и ако това не стане днес, хората, на които разчита, ще го изоставят.

— Но, сър, парите няма как да бъдат платени още днес. Ако разбирам правилно, това не са чекове.

— Не, госпожице, не са чекове. Но вашият подпис, госпожице, и този четиринайсетдневен срок са равносилни на пари в брой.

Тя се замисли и докато мислеше, господин Леви й подаде химикалката от писалището. Алис разписа четирите сметки, наредени пред нея. Направи го бързо, след като вече бе взела решението. Целта й бе, този мъж да си тръгне от дома й, преди баща й да го види.

Това бяха четирите листчета, които Джордж Вавасор подаде на господин Скръби в неговата кантора. Направи го с излъчването на велик капиталист, който си придава важност, опиянен от сладкото ухание на богатството си.

— Ето ти парите в брой, за които настоя с твоите проклети подозрения — рече Джордж. — Едва ли се притесняваш от този двуседмичен срок.

— Срокът не е нито твърде кратък, нито твърде дълъг — отвърна господин Скръби. — Можем спокойно да живеем на кредит, докато изтече. Ще изпратя един от хората си при Граймс, за да му каже, че не мога да говоря с него до… един момент…

Той погледна една от сметките.

— … до петнайсети.

Но Джордж Вавасор не бе искал точно това. Той желаеше сметките незабавно да бъдат превърнати в пари, за да може да прехвърли на някой друг отговорността по принуждаването на Алис да ги плати, ако размисли.

— Можем да изчакаме до петнайсети — отсече Скръби и върна сметките на своя клиент.

— Нали каза, че имаш нужда от хиляда? — отвърна Джордж.

— Хиляда като за начало. В никакъв случай по-малко.

— Тогава задръж две.

— Не! Не виждам смисъл от това. Съберете парите от собствения си банкер и ми дайте чека на петнайсети или шестнайсети.

— Колко си подозрителен, Скръби, мътните да те вземат!

— Не съм. Изобщо не съм подозрителен. Просто не приемам подобни сметки, това е всичко!

— И защо не приемаш подобни сметки? Всички знаят, че братовчедка ми разполага с голямо богатство, с което може да се разпорежда както намери за добре.

— Истината е, господин Вавасор, че сметки, разписани от дами… и то от дами, които по никакъв начин не са свързани с бизнеса… тук не става въпрос само за хартията.

— Нищо на този свят не би могло да е по-сигурно.

— Занесете ги в ситито и чуйте какво ще ви кажат банкерите. Ще ви кажат същото. Могат и да ги приемат заради вас, разбира се. Не казвам нищо за това.

— Бих ти описал брачното ни споразумение, но не мога, защото си непознат. Но както и да е. За мен няма значение.

— Разбира се, че няма. Срокът е толкова кратък, че няма значение. Съберете парите от собствения си банкер и след това, ако не ви се разкарва дотук, изпратете ми чек за хиляда лири, когато времето изтече.

Господин Скръби се зачете в някакви книжа, които държеше в дясната си ръка, сякаш разговорът бе приключил. Вавасор го изгледа гневно. Прокле адвоката наум и белегът му зейна. Господин Скръби продължи да чете, без да обръща внимание нито на белега, нито на неизречените ругатни. Вавасор стана и си тръгна, без да се сбогува с него.

Докато крачеше по улица „Грейт Марлборо“ и минаваше през най-непривлекателната част на Сохо, движейки се в посока към „Странд“, Джордж се чудеше как да включи господин Скръби в плановете си. Тези планове имаха една-единствена цел: отмъщение. Напоследък в поведението на господин Скръби към него се бе появило нещо ново — някакво нетърпение и дори неуважение, което го караше да чувства, че бе паднал в очите на своя адвокат. Не че той го смяташе за по-непочтен или по-глупав отпреди. По-скоро господин Скръби беше като плъх, надушил окуцял кон. Вавасор проклинаше своя адвокат и се чудеше как може да го убие, без да го заловят.

Читателят не бива да предполага, че парламентарният представител на район Челси бе решил да задоволи жаждата си за мъст с убийството, на когото и да е от хората, които мразеше. Самият той не смяташе, че някога би станал убиец. Истината бе, че извличаше задоволство от самата мисъл да осъществи тези пъклени планове. Реши, че нямаше да е разумно да убие Скръби и Джон Грей по същото време, тъй като всички знаеха, че бе свързан с тях, освен ако не убиеше и трети човек. Джордж разсъждаваше върху целесъобразността на това да прекрати кариерата на този трети човек и го правеше точно толкова често, колкото обмисляше убийствата на другите двама. Едва ли има нужда да споменавам, че въпросният трети човек беше парламентарният представител на район Челси.

Тъй като самият той се нуждаеше от пари в брой, предложението на господин Скръби да остави четирите сметки на банкера си и да ги осребри, когато парите станат налични, не го уреждаше. Освен това силно се съмняваше, че след края на тези четиринайсет дни парите щяха да бъдат в сметката му. Алис можеше да се окаже принудена да каже на баща си, за да изтегли парите, а Джон Вавасор най-вероятно щеше да успее да спре плащането. Трябваше да отнесе сметките в ситито и да се опита да ги осребри там. Днес вече бе твърде късно да направи това, така че се отправи към квартирата си, а след това отиде в Камарата. Прекара цялата вечерна сесия с шапка, захлупена ниско над очите, обмисляйки онези пъклени планове, които вече споменах.

— Предполагам, че чухте голямата новина? — попита го господин Бот, шепнейки в ухото му.

— Новина? Не, не съм.

— Файнспън си подаде оставката и в момента Палисър и херцогът на Св. Банги са в библиотеката на лордовете.

— Не ме интересува, дори да са на дъното на езерото с рибките — отвърна Вавасор.

— Това са глупости — рече Бот. — Знаете, че в този момент Палисър вече е канцлер на хазната. Какъв късмет, да ви се отвори подобна възможност толкова скоро след избирането ви! Нали осъзнавате, че веднага щом той заеме своето място, ние ще седнем зад него?

— След около месец има нови избори — отбеляза Джордж.

— Моето място е сигурно — отвърна Бот. — А близостта до правителството още повече увеличава шансовете ми.

На следващата сутрин Джордж Вавасор отиде в лондонското сити, но бързо установи, че никой там не гледа с добро око на четирите му сметки. Четяха ги, първо хоризонтално, а след това вертикално, и по лицата им се изписваше недоверие. Повтаряха името на Алис Вавасор, сякаш не им звучеше добре. След това го съветваха, имайки предвид краткия срок, да задържи сметките в себе си, докато не стане време да ги осребри. Беше очевидно, че подозираха нещо нередно в тази транзакция. Ясно демонстрираха, че не работят със сметки, разписани от дами. Джордж Вавасор прокле ситито и започна да обмисля как да го убие. Дали не би могъл малко преди обяд да залее борсата с река от стрихнин? Накрая реши да остави три от сметките на банкера си, а четвъртата прибра в джоба на жилетката си, като възнамеряваше на следващата сутрин да се спусне с нея в онези дълбини на паричния пазар, които досега не бе посещавал. Така и стори и постигна известен успех. Откри един капиталист в тези дълбини, който се оказа склонен да му даде заем от двеста лири, приемайки четвъртата сметка като гаранция. Капиталистът щеше да получи четиресет лири за тази услуга и Джордж го прокле, когато взе чека си. Той бе достатъчно добре запознат със света на финансите, за да знае, че човек трябваше да е много отчаян, за да приеме да плати четиресет лири в замяна на двуседмичен заем от двеста. Прокле ситито. Прокле Камарата на общините. Прокле братовчедка си Алис и сестра си Кейт. Прокле покойния си дядо. И прокле себе си.

Господин Леви едва бе напуснал къщата на улица „Кралица Ан“, когато Алис каза на баща си какво бе направила.

— Парите трябва да бъдат платени — заяви тя.

Баща й не отговори веднага. Вместо това рязко се извърна от нея в стола си и се втренчи в огъня, клатейки глава.

— Парите трябва да бъдат платени — повтори Алис. — Татко, ще уредиш ли това?

Тази молба бе крайно несправедлива към Джон Вавасор и той се почувства засегнат.

— Татко, ако не обещаеш да ми помогнеш, ще трябва да говоря с господин Раунд и да открия брокер, който да прехвърли парите. Едва ли искаш името ми да бъде опозорено.

— Ще бъдеш разорена — отвърна той. — И за този негодник!

— Няма значение дали е негодник или не, татко. Трябва да признаеш, че дядо му се отнесе много жестоко с него.

— Мисля, че това завещание е най-мъдрото нещо, което баща ми някога е правил. Ако бе оставил имота на Джордж, след шест месеца нямаше да е останало нищо.

— А пожизненото плодоползване, татко?

— Щеше да заложи и него, за да събере някакви пари. И пак нямаше да успее.

— Във всеки случай той трябва да получи тези две хиляди лири, татко. Обещай ми, че ще ми помогнеш.

— След това ще поиска още.

— Не, не мисля, че ще поиска още. Във всеки случай не мисля, че съм длъжна да му дам всичко, което притежавам.

— Разбира се, че не си. Искам да знам защо мислиш, че си длъжна да му дадеш каквото и да било?

— Защото му обещах. Вече разписах сметките и те трябва да бъдат платени.

Но господин Вавасор отказваше да й обещае.

— Татко, ако не се съгласиш да го направиш, ще трябва веднага да отида при господин Раунд.

— Не съм сигурен, че мога да го направя. Не съм сигурен, че и господин Раунд би могъл. Повечето ти пари са ипотекирани.

Последва кратка пауза в разговора.

— Кълна се, че никога преди не съм чувал такова нещо — заяви господин Вавасор. — Никога. Да дадеш четири хиляди лири на такъв мъж за по-малко от три месеца! Четири хиляди лири! И казваш, че няма да се омъжиш за него?

— В никакъв случай. Всичко между нас приключи.

— А той знае ли, че е приключило?

— Предполагам, че знае.

— Предполагаш, че знае! При теб нещата приключват прекалено често!

Това бе много жестоко. Може би Алис бе заслужила този укор, но въпреки това думите на баща й бяха жестоки. Ударът бе толкова силен, че я зашемети. В очите й се появиха сълзи и тя дълго време мълчеше, защото знаеше, че ако отвори уста, ще се разрида.

— Знам, че се държах ужасно — рече Алис най-накрая. — Но бях наказана и можеше да ми спестиш това!

— Не съм искал да те наказвам — отвърна той, стана от стола си и започна да крачи из стаята. — Не искам да те наказвам. Но и не искам да те видя разорена!

— Значи трябва сама да отида при господин Раунд.

Господин Вавасор продължи да крачи из стаята, подрънквайки с монетите в джоба на панталоните си и избутвайки столовете, които се оказваха на пътя му. Накрая той постигна компромис с дъщеря си. Каза й, че се нуждае от един ден, за да обмисли молбата й и обеща да я уведоми за решението си на следващата сутрин.