Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (64)

Шестдесет и четвърта глава
Канарите и долините

През последните дни госпожа Гринаул се бе превърнала в господарка на имението „Вавасор Хол“ в Уестморланд, като се грижеше за Кейт и нейната счупена ръка. Леля и племенница се бяха сближили много през последните седмици. Кейт бе признала на леля си, че брат й се бе отнесъл зле с нея, дори много зле, а госпожа Гринаул бе признала на своята племенница, че е започнала да изпитва съчувствие към капитан Белфийлд.

— Проявил е насилие към теб и е счупил ръката ти? Знаех си! — възкликна госпожа Гринаул, говорейки за своя племенник.

Но Кейт бе отрекла това:

— Не, лельо, беше нещастен случай — отвърна тя. — Когато си тръгна и ме изостави, той не знаеше за ръката. Но за мен нямаше да има значение, дори да бе счупил и двете ми ръце. Бих могла да му простя дори това.

Но онова, което Кейт не можеше да прости, бе грешката, която самата тя бе направила. Беше се постарала да раздели Алис и Джон Грей и бе направила това за него, но Джордж се оказа недостоен за нейното предателство.

— Бих дала всичко на този свят, за да ги събера отново — рече Кейт.

— Сами ще го направят, ако наистина се харесват — отвърна госпожа Гринаул. — Алис още е млада и ми казват, че е все така красива. Момиче с нейните пари бързо ще си намери съпруг дори ако онзи съвършен мъж от Кеймбриджшир реши да й обърне гръб.

— Не познаваш Алис, лельо.

— Така е, не я познавам. Но познавам младите жени, както и младите мъже. Всички тези глупости за братовчед й Джордж — подобни неща нямат никакво значение. Мъж като Джон Грей изобщо няма да им обърне внимание, особено ако тя му разкаже всичко. Вярвам, че едно момиче може да получи прошка за всичко, ако сама се изповяда.

Но Кейт предпочиташе да обсъждат другата тема, както и струва ми се, самата госпожа Гринаул.

— Разбира се, скъпа моя, че ако отново се омъжа, моят брак ще бъде различен от твоя и различен от брака на всеки млад човек — казваше тя. — Що се отнася до любовта, за мен тя свърши в мига, в който клетият Гринаул си отиде. Не съм усещала нежните й ласки, откакто го положихме в студения му гроб, и никога повече няма да ги усетя. Затова казах на Белфийлд: „Капитане, дори ако прекарате няколко години коленичил в краката ми, пак не бихте могъл да ме накарате да ви обикна.“

— И той какво отвърна?

— Как бих могла да ти кажа какво отвърна? Започна да говори за красотата ми, като всички мъже. Дори една жена да има гърбица и двойна гуша, те ще започнат да я убеждават, че е Венера, без да им мигне окото.

— Но, лельо, ти си много красива жена.

— Това не е най-важното качество, което прави едно момиче желано. Не е красотата. Не са и парите, поне не само. Познавала съм жени, надарени и с двете, до които никой мъж не е искал да припари. Има някои жени, които отблъскват мъжете. Един мъж по-скоро би прегърнал топола, отколкото такава твърда и надута жена. Знаеш ли какво, Кейт? И в теб има малко от тази твърдост и съм ти казвала, че това изобщо не ми харесва.

— Опасявам се, че вече съм твърде стара, за да се поправя.

— Не е вярно. Просто трябва да си го поставиш за цел и да опиташ. Вече имаш пари и си достатъчно привлекателна, поне когато положиш усилия за това. Но както вече казах, не това прави едно момиче желано. В някои жени има една особена резервираност, която мъжете наричат nollimy tangere^[1] и която само някой истински смелчага би се опитал да превъзмогне. Тези жени смятат самия брак за нещо непристойно, сякаш мислят, че хората намират бебетата си под плетовете. И постоянно обвиняват други жени в това, че си позволяват твърде много! Но истината е, че самите те са прекалено студени и консервативни.

— Много удобна доктрина, лельо.

— Точно такава искам да бъде. Искам всичко да е удобно. Защо на човек да не му е удобно, когато може да си го позволи? Никой не може да твърди, че да живееш сам е приятно. Често си мисля за текста на онази песен. Помниш я, нали? „Ръженът и машата са направени един за друг.“ С мъжете и жените е същото, скъпа моя.

— Но ръженът и машата не са особено щастливи, лельо.

— Животът им не е толкова неприятен, колкото хората си мислят, скъпа моя. Мъжете и жените не са бучки захар. Не се разтапят, защото водата е прекалено топла. Ако реша да приема предложението на Белфийлд… и ми се струва, че наистина ще го направя… но ако приема предложението му, той ще ми създава много неприятности. Сигурна съм в това. Постоянно ще ми иска пари и разбира се, че ще му давам повече, отколкото трябва. Не съм нито Соломон, нито Савската царица. Аз съм просто една жена. Той ще прекалява с пурите и може би ще пие твърде много бренди с вода. И може би ще се кокори на момичетата, или поне на онези от тях, които са достатъчно глупави, за да му позволяват.

— Бога ми, лельо! Ако имах такова лошо мнение за някой човек, никога не бих се омъжила за него… особено след като каза, че не го обичаш.

— Що се отнася до любовта, мила моя, тя отдавна си отиде!

Госпожа Гринаул попи очи с кърпичката си.

— Някои жени могат да обичат два пъти, но аз не съм от тях. Искаше ми се да бях — как ми се искаше!

Тези последни думи бяха изречени със скръбен и жален тон, който, обаче, изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появил.

— Но, скъпа моя, бракът е нещо много удобно. Капитанът ще си позволява някои волности, но съм сигурна, че ще мога да го озаптявам. Не че ще му забраня да пуши и да пие бренди с вода, разбира се. Защо един мъж да не запали пура и да не изпие чаша бренди, стига да не прекалява? Уважавам мъжете, които умеят да се наслаждават на живота.

Тук тонът й отново се промени и тя заговори с неочаквана нежност за отсъстващия си ухажор:

— И той е много привързан към мен. Наистина смятам така.

— Господин Чийзакър също е много привързан към теб.

— Клетият Чийзи! Струва ми се, че наистина беше привързан към мен, въпреки че не спираше да говори за пари. Знаеш, че не обичам да критикувам хората, но в него нямаше никаква поезия. Чувствам, че мога да споделя това с теб, щом вече си решила да не приемеш предложението му.

— Твърдо решила, лельо.

— Завещанието на дядо ти промени много неща. Но както казах, обичам в тях да има малко романтика — деликатен мирис на канари и долини, така да се каже. Знам, че не означава много. Бих го сравнила с изкуствено цвете — нещо шарено, което разсейва еднообразието, но нищо повече. Разбира се, че имаш нужда от хляб и масло. Канарите и долините не означават нищо без тях. Но ако имаш достатъчно хляб и масло, пиршеството е гарантирано. Благодарение на клетия Гринаул…

Тя отново попи очите си.

— Благодарение на клетия Гринаул, винаги ще имам какво да сложа на масата си. И разбира се, че няма да му дам парите си. Имам предвид капитан Белфийлд. Не съм вчерашна, мила моя. Но какво значение има това? Имам достатъчно пари и за двама ни. За какво са парите, ако не за да ги харчиш?

— И наистина си решила да приемеш предложението му, лельо? И да плащаш на перачката му? Помниш ли какво ми каза, когато ни запозна?

— О, да, помня. Но щом той не може да й плаща, защо да не й плащам аз? Да, мисля, че ще го взема за съпруг. Но само ако ми позволи да го направя така, както искам. Просяците не могат да избират, мила моя.

По този начин лелята и нейната племенница се сближиха още повече и госпожа Гринаул прошепна в ухото на Кейт, че според нея капитан Белфийлд може да измине пътя до Уестморланд, за да я види.

— Не виждам нищо лошо в това да му предложим легло, нали? — попита госпожа Гринаул. — Виждаш ли, странноприемницата в Шап е прекалено далече за сутрешни визити.

Кейт трябваше да се съгласи, въпреки че идеята да приеме капитан Белфийлд в дома си не й харесваше особено.

— Той може изобщо да не дойде — продължи вдовицата. — Не виждам как би могъл да си позволи подобно дълго пътуване, особено след като се скара с господин Чийзакър.

— Ако трябва да посети „Вавасор Хол“, да го направи след заминаването на Алис — каза Кейт. Това бе единственото й желание по въпроса и реши да го сподели с леля си. Но изглежда, и то нямаше как да бъде изпълнено.

— Нямам представа къде е, мила моя. И не бих могла да му пиша. Никога през живота си не съм го правила и не смятам да започна сега.

Госпожа Гринаул увери племенницата си, че не бе канила капитан Белфийлд във „Вавасор Хол“, но Кейт не можеше да не се усъмни в истинността на това твърдение.

Алис пристигна и в продължение на няколко дни трите дами си прекарваха много добре заедно. Ръката на Кейт все още бе превързана през рамото, но въпреки това тя излизаше на дълги разходки, противно на лекарските препоръки. Разбира се, че двете с Алис се катереха нагоре по планината. Всъщност всички пътеки от „Вавасор Хол“ водеха нагоре в планината, освен онази, слизаща до Шап. Но те веднага поеха към Бийкън Хил, сякаш се бяха наговорили предварително. Не си задаваха въпроси относно маршрута и въпреки че не стигнаха до скалата, от която бяха съзерцавали Хоус Уотър, минаха покрай мястото, където Кейт бе счупила ръката си.

— Паднах точно тук — рече тя. — Последното нещо, което видях от него, беше гърбът му, докато вървеше към онази долина там. Когато се изправих, все още го виждах. Беше една от онези вечери, когато облаците са тъмни, но всеки предмет изпъква с една особена яснота, защото въздухът е чист. Дълго стоях тук и го гледах, държейки ръката си, но той нито веднъж не се обърна назад. Знаеш ли какво, Алис? Струва ми се, че никога повече няма да го видя.

— Имаш предвид, че е решил окончателно да прекрати взаимоотношенията ви?

— Не мога да ти кажа какво точно имам предвид! Струваше ми се, че той се отдалечава от мен и сякаш излиза от моя свят и влиза в друг. Съвсем ясно виждах силуета му на фона на светлото небе и крачеше много бързо, докато не се скри зад билото на онзи хълм. Разбира се, тогава мислех, че ще се върне в имението. Дори се уплаших, че може да ме издебне в гората по пътя обратно. Въпреки това имах усещането, че никога повече няма да го видя. Мисля, че хората го наричат предчувствие.

— Оттогава не ти ли е писал?

— Нито дума. Не забравяй, че той не знаеше за нараняването ми. Сигурна съм, че няма да ми пише и съм решила да му отвърна със същото. Ако има нужда от пари, ще му изпратя, но няма да му пиша.

— Опасявам се, че винаги ще има нужда от пари, Кейт.

— И аз. Само ако знаеше колко страдах, когато ме принуди да ти напиша онова писмо! Но истината е, че се отнесох чудовищно с теб! Разбира се, че не биваше да го пиша.

— В онова писмо нямаше нищо нередно.

— Беше жестоко писмо. Цялото нещо беше жестоко. По-скоро трябваше да умре от глад на улицата, отколкото да посегне на парите ти. Трябваше да се откаже от парламента и от всичко останало! Отдавна имах своите подозрения, но това окончателно ме настрои срещу него. Бях започнала да се съмнявам, че той е мъжът, за когото го мислех… и когото ти описвах.

— Можех и сама да преценя това — каза Алис.

— Разбира се, че си го направила. Но аз постоянно се опитвах да те накарам да не го съдиш толкова строго. Алис, мила моя Алис! И двете страдахме заради него, ти може би повече от мен. Но аз се отказах от всичко заради него. Целият ми живот бе устроен така, че да му служа. Бях като негов домашен любимец, който изпълнява всичките му команди. Караше ме да правя неща, които бяха долни и ужасни. И аз чудесно съзнавах това и въпреки всичко му се подчинявах. Бих могла да кажа, че почти го боготворях. Дори сега, ако се върне при мен, най-вероятно ще му простя.

— И аз ще му простя, но не бих направила нищо повече от това.

— Но той никога няма да се върне. Никога няма да ни помоли за прошка. Никога няма да я поиска. Няма сърце.

— Толкова дълго ламти за пари, че дяволът е превърнал сърцето му в камък — заяви Алис.

— Но може да бъде толкова мил, когато поиска… може да говори толкова нежно! Помниш ли как се държа в Швейцария? Помниш ли онази тераса в Базел? Помниш ли онази прекрасна вечер, когато гледахме момчетата, плуващи в реката?

— Да… помня.

— И аз! И аз! Алис, бих дала всичко, което имам на този свят, ако можех да се върна там, в Швейцария!

— Ако казваш това заради мен, Кейт…

— Не го казвам заради теб. За мен няма значение къде ще осъзная, че мъжът, когото боготворя, не е бог от злато, а човек от плът и кръв — в Уестморланд или в чужбина. Но ти не трябваше да загиваш, премазана под развалините на неговия храм.

— Не съм премазана, Кейт!

— Прекалено горда си, за да го признаеш, разбира се.

— Ако имаш предвид господин Грей, това щеше да се случи независимо дали бяхме заминали за Швейцария или си бяхме останали вкъщи.

— Нима, скъпа?

— Несъмнено.

Двете не си казаха нищо повече за господин Грей. Алис не можеше да говори свободно по този въпрос дори пред братовчедка си. Тя не можеше да признае дори пред себе си, че други я бяха убедили да се отнесе по този начин с него. Беше убедена, че сама бе взела това решение, мислейки, че постъпва правилно. Отдавна бе започнала да чувства, че бе направила грешка, но тази грешка бе нейна и я бе допуснала сама.

Двете мълчаха по пътя обратно, слизайки надолу по хълма, като само веднъж или два пъти Кейт повтори, че най-вероятно никога повече няма да види брат си.

— Не знам какво ще се случи с него сега — рече тя в отговор на въпросите на братовчедка си, — но докато го гледах как се отдалечава, аз си казах, че никога повече няма да го видя.

— Най-обикновено предчувствие — отвърна Алис.

— Точно така и предчувствията не означават нищо, разбира се — каза Кейт.

Продължиха надолу по пътеката към къщата без повече да обсъждат тази тема. Но когато излязоха от гората и стъпиха на чакълената пътека, водеща до входната врата, двете се заковаха на място. Пред тях стоеше мъж с пура в уста, който размахваше малък бастун и оглеждаше дърветата. Носеше наперена сламена шапка на главата си, красиво сако с месингови копчета и бели панталони. Вече бе средата на май, но лятото не идваше толкова рано в Уестморланд и беше очевидно, че му е студено и неудобно. Той се оглеждаше, но още не бе видял двете момичета, спрели в началото на пътеката.

— Кой е този? — прошепна Алис.

— Капитан Белфийлд — отвърна Кейт с нещо, което звучеше като изумление в гласа.

— Какво! Капитанът на леля Гринаул?

— Да, капитанът на леля Гринаул. Опасявах се, че това може да се случи. Какво, по дяволите, ще правим с него? Погледни го. Това ли леля Гринаул нарича „деликатен мирис на скали и долини“?

Капитанът започна да се движи, но само за да стопли премръзналите си крайници. Беше изпушил пурата си и се втренчи в нея с очевидно съжаление. Когато я хвърли в храстите, очите му най-накрая попаднаха на двете дами. Тогава той възкликна изненадано. Веднага се приближи, размахвайки сламената си шапчица в ръка, и ги поздрави.

— Госпожице Вавасор, за мен е огромно удоволствие — рече той. — А вие сте госпожица Алис Вавасор, предполагам? Моята скъпа приятелка госпожа Гринаул ме натовари със задачата да изляза и да ви намеря, но дърветата ми се сториха толкова тъмни, че не посмях да навляза сред тях. И ако го бях направил, нямаше да ви намеря, разбира се.

Кейт протегна ръка и представи братовчедка си на капитана. Той отново размаха малката си сламена шапчица, като отчаяно се опитваше да си придаде вид, че се чувства като у дома си. Провали се, разбира се, и това бе очевидно. Това не бе онзи Белфийлд, който бе сразил господин Чийзакър в битката за Ярмът, въпреки че носеше същото сако и същата жилетка и несъмнено изпитваше задоволство от факта, че финансовото му бъдеще е било осигурено. Но капитанът се чувстваше неспокоен. Бе проявил достатъчно смелост, за да последва своята възлюбена до Уестморланд, но не се чувстваше в свои води тук. Кейт незабавно прозря този факт и реши по никакъв начин да не му помага. След задължителната размяна на любезности, тя изрази изненадата си, че го вижда толкова на север.

— Самият аз съм малко изненадан — отвърна той. — О, да! Кълна се, че е така! Но нямах нищо за правене в Норич, буквално нищо, а пък леля ви толкова често ми е описвала красотите на това място…

Той махна с ръка, обхващайки старата къща и тъмните дървета.

— … че реших да си позволя едно кратко посещение. Не съм искал да се натрапвам по отношение на леглото, госпожице Вавасор. Уверявам ви в това. Но госпожа Гринаул учтиво ми предложи…

— Мястото е толкова отдалечено, капитан Белфийлд, че предлагаме легло на всеки посетител.

— Не съм смятал да се осланям на това, госпожице, наистина не съм!

Клетият капитан Белфийлд изглеждаше развълнуван и смутен едновременно.

— Но истината е, че сложих сандъка с дрехите си в двуколката, която ме докара дотук, без да знам къде ще мога да си намеря подслон.

— Няма да ви пращаме никъде другаде — увери го Кейт.

— Госпожа Гринаул е много мила. Наистина съм трогнат. Покани ме да остана чак до събота!

Кейт прехапа устни от гняв. Това бе нейната къща, а не къщата на леля й! Но после си спомни колко мило се бе държала вдовицата в Норич и Ярмът и позволи на чувството да отмине.

— Добре дошъл сте, капитане — отвърна тя. — Но тук сме три жени и се опасявам, че бързо ще ви доскучае.

— О, в никакъв случай! Да ми доскучае с вас? Това би било невъзможно!

— И как е вашият приятел господин Чийзакър?

— Ами… много добре, благодаря. Всъщност отдавна не сме се виждали. Двамата с него имахме леко спречкване, както знаете.

— Не знаех, капитан Белфийлд.

— Така ли? Мислех, че сте чула. Той смяташе, че съм прекалено настоятелен! Ха-ха-ха-ха! Просто се шегувам, дами!

Двете влязоха в къщата и капитанът ги последва. Госпожа Гринаул не бе в нито една от двете всекидневни, където обикновено прекарваше времето си. Всъщност пристигането на капитан Белфийлд бе променило и нейните планове, въпреки че го бе очаквала. Вдовицата се бе оттеглила в стаята си, защото искаше да говори с Кейт насаме, преди да го направи в присъствието на своя ухажор.

— Предполагам, че вече сте говорили с леля ми? — рече Кейт.

— О, да. Видяхме се и тя предложи да изляза и да се опитам да ви намеря. И наистина ви намерих, въпреки че не ми се наложи да навлизам сред дърветата.

— Видяхте ли стаята си?

— О, да. Тя бе достатъчно мила, за да ми я покаже. Прекрасна е, много ви благодаря. С гледка към предния двор и всичко останало.

Клетникът несъмнено мислеше за окаяната си стаичка в Ойлимид.

— Няма да стоя дълго, госпожице Вавасор. Само една нощ, най-много две. Но много исках да видя леля ви… както и вас, разбира се.

— Всички знаем, че се интересувате най-вече от леля ми, капитане.

На лицето му цъфна глупава хлапашка усмивка, като на младо момиче, чуло името на първия си ухажор. Изглеждаше едновременно доволен и засрамен от себе си. Започна да разглежда вещите на масата, нервно пристъпвайки от крак на крак. Може би си бе спомнил, че бе изхарчил всичките си пари на идване и не му бе останало нищо за обратния път до Норич. Двете момичета го оставиха сам и се качиха в стаите си.

— Веднага ще говоря с леля — обяви Кейт. — Трябва да решим какво да правим.

— Предполагам, че възнамерява да се омъжи за него?

— О, да, и колкото по-скоро го направи, толкова по-добре. Знаех, че ще дойде, но се надявах ти вече да си си тръгнала. Срам ме е, че ти се наложи да видиш това.

Кейт смело почука на вратата на леля си и бе приета с престорена усмивка.

— Чаках те — обяви госпожа Гринаул.

— Ето ме, лельо. И което е по-важно, ето го и капитан Белфийлд в дневната.

— Глупав мъж! Казах му да не се връща, докато не стане време за вечеря. Чудя се дали да не го отпратя в Шап. Наистина се чудя.

— Не прави това, лельо. Би било негостоприемно.

— Но е такъв простак! Надявам се, че не ме обвиняваш, скъпа?

— Но ти наистина смяташ да се омъжиш за него… нали, лельо?

— Да, Кейт, наистина смятам да го направя. Защо не? Водя доста самотен живот и имам нужда от човек до себе си. Кълна се, че той не е толкова лош.

— Не казвам нищо против него. Просто в такъв случай едва ли би могла да го изпъдиш от къщата.

— Нима смяташ, че не бих могла? Ще го направя, без да ми мигне окото. Ще го направя още сега, ако искаш.

— Канарите и долините не биха ти позволили, лельо.

— Лесно ти е да ми се подиграваш, мила моя. Ако подигравките чупеха кости, нямаше да имам здраво място по себе си. Можех да избера Чийзакър, ако бях пожелала. Той е заможен мъж и щеше да ми купи карета. Но именно канарите и долините ме спряха… както и желанието да помогна на един клетник, който си няма никого на този свят.

Докато говореше, госпожа Гринаул вдигна кърпичката си и избърса една сълза. При нея сълзите рукваха без покана, но в този случай Кейт почти бе впечатлена от тях.

— Надявам се да си щастлива с него, лельо. Наистина е така.

— Ако ме направи нещастна, ще си изпати — отвърна госпожа Гринаул.

Сълзите бяха секнали и тя поклати глава, когато изрече тази закана. И никой не би могъл да се усъмни, че говореше напълно сериозно.

Не се чувстваха много удобно на вечеря. Може би мрачната атмосфера и близостта на тъмните борове бяха потиснали капитана или пък мисълта за славните богатства, които го очакваха, го бе накарала да се вглъби в себе си. Бе свалил сакото с месинговите копчета и се бе облякъл много тържествено. Както по време на вечерята, така и след нея, той излъчваше прекрасна трезвеност и изобщо не приличаше на капитана, произнесъл онази реч на пикника на госпожа Гринаул. Когато го оставиха сам след вечерята, той изпи само две чаши от портвайна на стария земевладелец, преди да се насочи към градината, където бяха дамите. А когато Кейт му предложи да запали пура, капитанът категорично отказа.

На следващата сутрин госпожа Гринаул бе възвърнала самообладанието си, но Белфийлд все още изглеждаше дълбоко смутен. Той бе осъзнал, че усилията му да си намери съпруга, се бяха увенчали с успех, но нямаше представа какво следваше оттук нататък и просто не знаеше как да се държи във „Вавасор Хол“. След закуска започна да крачи неспокойно из салона, неспособен да измисли план за бягство, и почти изпадна в паника, когато вдовицата го попита какво смята да прави до вечерта.

— Предполагам, че ще изляза на разходка — отвърна той. — Може би двете млади дами…

— Ако имате предвид племенничките ми — прекъсна го госпожа Гринаул, — опасявам се, че ще бъдат заети. Но може би аз не съм прекалено стара, за да изляза на разходка с вас…

Капитанът побърза да я увери, че според него е на идеалната възраст за разходки, след което опита да се извини за нескопосания начин, по който се бе изразил. Когато чуха това, трите жени прихнаха.

— Не се тревожете, капитане — рече госпожа Гринаул. — Въпреки това ще излезем на разходка, без да се съобразяваме с двете момичета. Хайде, елате.

Тръгнаха, но не нагоре към планината, както Кейт обикновено правеше, а надолу по пътеката, водеща до Шап, крачейки бавно и спокойно, както подобаваше на годините им. Капитанът учтиво отвори старата порта за вдовицата и след това внимателно я затвори, като не й позволи да изскърца, както би направил в Ярмът. После застана до нея и й предложи ръката си. Госпожа Гринаул отказа и известно време крачеха в мълчание. Какво можеше да й каже? Бе постигнал целта си и тя щеше да се омъжи за него. Какво следваше сега?

— Е, капитан Белфийлд — рече тя.

Вървяха много бавно и той косеше плевелите, растящи покрай пътя, с бастуна си. По гласа й позна, че предстоеше нещо много важно, така че остави плевелите и се приближи още по-близо.

— Е, капитан Белфийлд. Предполагам, че съм прекалено добра за вас.

— Арабела, ще ме направите най-щастливия мъж на света.

— Това е вятър и мъгла — отвърна тя. Бе възнамерявала да каже „скали и долини“, но той нямаше да я разбере.

— Кълна се, че е така.

— Надявам се, че ще ви направя порядъчен.

— О, да, несъмнено. Това е моето намерение.

— Радвам се, че това е вашето намерение. Разбира се, самата аз ще стана за смях.

— Не, не. Не казвайте това.

— Ако не го кажа, всичките ми приятели ще го кажат вместо мен. Имате късмет, че не се интересувам от мнението на други хора.

— Наистина съм късметлия. Знам това. Осъзнах го в мига, в който се запознах с вас. Но тогава мислех единствено за красотата ви, разбира се.

— Капитан Белфийлд!

— Кълна се, че е така. Хайде, Арабела. Ще бъдем мъж и жена. Можете да се отпуснете малко.

Той се приближи съвсем близо до нея. Бе възвърнал част от старата си самоувереност, но тя не му позволи дори да я прегърне през кръста.

— На пътя! — възкликна вдовицата. — Как можете да бъдете толкова нагъл… и толкова глупав?

— Защо не? Защо не го направите поне веднъж…

— Капитан Белфийлд, не ви поканих тук, за да вършите глупости, а за да говорим по работа. Ако ще бъдем мъж и жена, както се изразихте, трябва да уточним някои неща. Опасявам се, че личното ви състояние не е голямо?

— Ами… не, никак не е голямо, госпожо Гринаул.

— Притежавате ли нещо?

Капитанът се поколеба и започна да рови в земята с върха на бастуна си.

— Хайде, капитан Белфийлд. Кажете ми истината. Между нас не бива да има тайни.

Той продължаваше да се колебае и да не отговаря.

— Предполагам, че имате някакво препитание? — рече вдовицата.

Малко по малко капитанът разказа своята история. Имал омъжена сестра, която му пращала по една гвинея на седмица. Това било всичко. Бил принуден да напусне армията, защото не можел да живее с лейтенантската заплата, която му давали. Изхарчил всичките си спестявания, за да покрие дълговете си, но сега отново бил задлъжнял. Дължал деветдесет лири на Чийзакър, трийсет и две лири на един шивач от Ярмът и седемнадесет лири на хазяина си в Норич. В момента имал по-малко от трийсет шилинга в джоба си. Шивачът от Ярмът му дал три лири назаем, за да стигне до Уестморланд и може би да плати дълговете си, като си вземе богата жена.

Госпожа Гринаул измъкна много информация от него по време на този кръстосан разпит и когато прецени, че е научила достатъчно, може би не цялата истина, но поне част от нея, тя му прости всички прегрешения.

— А сега ще ми дадете ли една целувка? — възкликна екзалтираният капитан, преливащ от щастие. — Само една!

— Шшт! — скара му се вдовицата. — По пътя се задава карета… съвсем близо е!