Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (47)

Четиридесет и седма глава
Разочарованието на господин Чийзакър

Когато остана сама в квартирата си след скромния прием, който бе дала за двамата си ухажори, госпожа Гринаул се замисли сериозно над бъдещето си. Можеше да поеме по една от три пътеки: да даде ръката си на господин Чийзакър, да приеме предложението на капитан Белфийлд или да откаже и на двамата. Те безспорно бяха много упорити, но тя знаеше как да ги накара да я разберат, ако вземеше решение да не се обвърже нито с единия, нито с другия. След Великден смяташе да напусне Норич и те бяха наясно с плановете й. Беше споменала, че може да се върне в Ярмът през лятото. Тя бе справедлива жена и справедливостта изискваше двамата да знаят какво да очакват при евентуалното й завръщане.

Имаше много неща, които можеха да бъдат казани в полза на господин Чийзакър. Обзаведените с махагон спални несъмнено щяха да допринесат за житейското й удобство, а купчините тор, въпреки че не бяха особено романтични, безспорно имаха своята функция в живота на един фермер. Госпожа Гринаул в никакъв случай не мразеше тези неща, а що се отнасяше до техния собственик, тя смяташе, че малките недостатъци в неговия характер можеха лесно да бъдат потиснати или дори излекувани от жена с непоклатима воля като нея. Проблемът бе, че тя вече се бе омъжвала за пари и в този случай й се искаше да се омъжи по любов. Бракът й за пари се бе оказал до голяма степен успешен. Грижите, които бе полагала за здравето на стария Гринаул, не я бяха измъчили прекалено много и не бяха продължили по-дълго, отколкото бе очаквала. Бе получила наградата, която си бе обещала, и наистина чувстваше признателност към стареца. Почти ми се струва, че в обилните сълзи, които проливаше за него, имаше поне една-две искрени. Като цяло тя бе жизнерадостна жена с добро храносмилане и мислеше за миналото си с удовлетворение, а за бъдещето си с увереност. Каза си, че не бива да бъде алчна. Нямаше нужда от повече пари и богатството на господин Чийзакър не й трябваше. Това бе решението, което взе. Освен това реши, че обзаведените с махагон спални трябваше да бъдат запазени в семейството, ако това бе възможно, и завещани на нейната племенница Кейт Вавасор.

Но трябваше ли да се омъжи по любов и ако да, капитан Белфийлд ли бе най-подходящият кандидат? Колкото и странно да звучеше това, неговата бедност, неговото разбойничество и неговите лъжи почти го правеха по-привлекателен. Във всеки случай тя не се страхуваше от тези черти на неговия характер. Имаше пълна вяра в женските си способности да ги излекува, поне дотолкова, доколкото се нуждаеха от лекуване. Що се отнасяше до историите му за Инкерман и малките му дългове, тези неща също не я тревожеха. И тя имаше своите легенди и ги използваше почти толкова умело, колкото добрият капитан. По въпроса с дълговете, кой беден човек нямаше дългове? Преди да стане госпожа Гринаул, тя също бе дължала пари за своите ръкавици и корсети.

Разбира се, съществуваше опасността Белфийлд да има недостатъци, за които тя не подозираше. Не бе напълно изключено да има друга госпожа Белфийлд. Ами ако вместо истински капитан, той бе затворник, получил документ за предсрочно освобождаване? Подобни неща се бяха случвали и преди. Госпожа Гринаул бе принудена да разчита единствено на господин Чийзакър, който познаваше капитана от години и несъмнено имаше интерес от това да й разкрие всичко лошо, което знаеше за него. Но при тези обстоятелства на нея й бе много трудно да вземе решение за или против капитан Белфийлд.

Между девет и десет вечерта, около час след като господин Чийзакър си бе тръгнал, Жанет й донесе бульон с няколко капки шери. Госпожа Гринаул обикновено вечеряше рано и затова имаше навика да хапва нещо леко преди лягане.

— Жанет — рече тя, разбърквайки бульона в купичката си, — опасявам се, че двамата джентълмени се скараха.

— О, мадам, разбира се, че ще се скарат! Как биха могли да не се скарат?

В такива моменти Жанет имаше навика да застава до стола на своята господарка и да си говори с нея. А ако разговорът се проточеше, тя постепенно се отпускаше и сядаше на ъгълчето на стола. Така и на двете им бе много удобно пред огъня, като Жанет никога не забравяше, че бе прислужница, и госпожа Гринаул никога не забравяше, че бе нейна господарка.

— Но защо се карат, Жанет? Толкова е глупаво.

— Не знам дали е глупаво, мадам, но е най-естественото нещо на света. Ако двама мъже ме ухажваха по едно и също време, разбира се, щях да очаквам да се сбият. Някои момичета го правят нарочно, защото им харесва да се бият за тях. Аз казвам един по един.

— Ти си много млада, Жанет.

— Да, мадам, така е. Няма спор, че съм млада. Но това не означава, че не съм имала ухажори, колкото и млада да изглеждам.

— Но едва ли смяташ, че аз искам да имам ухажори, както ги наричаш?

— Нямам представа какво точно искате, мадам. Може би е точно това. Но ухажорите са налице. И изобщо нямаше да се изненадам, ако тази вечер се бяха избили в дневната ви. Ако брендито с вода не ги успокои, не знам какво ще правят в Ойлимид тази нощ.

Докато казваше това, Жанет се отпусна на стола и вдигна ръце, за да демонстрира колко голям бе страхът й.

— Но те няма да прекарат нощта заедно в Ойлимид, глупачке! Капитанът не си ли тръгна пръв?

— Да, тръгна си, но реших, че просто е отишъл до вкъщи, за да приготви пистолетите си.

— Няма да се бият, Жанет. Джентълмените вече не го правят.

— Нима, мадам? Това несъмнено прави нещата много по-лесни за дамите. Може би някой ден и нашите ухажори ще спрат да се бият. Това ще бъде голяма утеха за момичета като мен, които предпочитат тишината и спокойствието. Мразя да гледам как мъже се налагат с юмруци. Наистина е така. Значи господин Чийзакър и капитанът няма да се дуелират, така ли, мадам?

— Разбира се, че няма, малка глупачке!

— Боже мой! А бях толкова сигурна, че утрешните вестници ще бъдат пълни с истории за техния дуел, може би със снимка на един от тях, проснат възнак и покрит с кръв! Чудя се кой щеше да бъде? Отдавна ми се струва, че капитанът не би допуснал да бъде уцелен в някой от жизненоважните си органи — освен в сърцето, мадам.

— Но защо изобщо биха се дуелирали, Жанет? Би било глупаво.

— Не съм сигурна в това, мадам. Какво друго биха могли да направят? Има някои неща, които могат да бъдат разделени по равно, но това не е едно от тях.

— За какво говориш, Жанет?

— За вас, мадам.

— Жанет, чудя се откъде ти хрумват тези неща. Сякаш жена в моето положение би си позволила да насърчава подобно поведение! Знаеш, че това не е вярно, Жанет, и не биваше да го казваш.

Госпожа Гринаул веднага попи очи с кърпичката си, а Жанет, може би в знак на разкаяние, направи същото с престилката си.

— Разбира се, че никой не би могъл да ви обвини в това, че се държите непристойно, мадам, особено след всички изпитания, на които бяхте подложена.

— Несъмнено бях подложена на ужасни изпитания, Жанет.

— И нима носите някаква вина за глупавото поведение на тези двама джентълмени?

— Искрено съжалявам за това, че се скараха. А бяха толкова близки! Биха направили всичко един за друг.

— Когато направите своя избор, мадам, всичко ще се оправи, имайки предвид, че джентълмените вече не се дуелират — увери я Жанет и направи кратка пауза, преди да продължи. — Предполагам, че няма да бъде господин Чийзакър, нали, мадам? Той е много заможен мъж, разбира се.

— Това не означава нищо за мен, Жанет. Винаги ще смятам господин Чийзакър за добър приятел, подкрепил ме в труден момент, но нищо повече от това.

— Значи ще изберете капитана, така ли, мадам? Признавам, че още от самото начало го предпочитам пред другия джентълмен и не съм крила този факт от никого.

— Той не означава нищо за мен, момиче.

— А що се отнася до парите… каква е ползата от това да имате повече, отколкото ви трябват? Любовта може да бъде от него, а парите от вас, нали така, мадам?

— Той не означава нищо за мен, момиче — повтори госпожа Гринаул.

— Но някой ден ще означава? — каза Жанет, като въпросителната нотка в гласа й бе повече от очевидна.

— И таз добра! Чудя се накъде отива светът, когато прислужниците сядат при господарите си и си позволяват да ги разпитват! Хайде, отивай да си лягаш. Почти десет часът е.

— Надявам се, че не съм казала нещо, с което да ви засегна, мадам — рече Жанет, надигайки се от стола.

— Аз съм виновна за това, че те насърчавам — отвърна госпожа Гринаул. — Слез долу и довърши работата си, след което си лягай. Следващата седмица ще трябва да събираме багажи, а преди това имаме много неща за уреждане.

Жанет се изправи и излезе. След още няколко минути, прекарани в мисли за капитан Белфийлд, госпожа Гринаул също стана и се отправи към спалнята си.

Докато пътуваше към Ойлимид след вечерята в дома на госпожа Гринаул, господин Чийзакър поддържаше гнева си към капитан Белфийлд и го правеше почти със задоволство. Този гняв, но вече без задоволството, още повече се разпали, когато видя капитана да бяга от дома му с куфара си. Рано на следващата сутрин мислите му се върнаха на госпожа Гринаул и той си спомни нещо, което бе обратното на задоволство, някои от неучтивите неща, които вдовицата му бе казала. Съзнаваше, че бе направил грешки в маниера си на ухажване, и бе решил да се поправи в бъдеще. Тя го бе укорила за това, че не говореше достатъчно за любовта си: пропуск, който смяташе незабавно да поправи. Освен това го бе помолила да не бъде толкова словоохотлив по отношение на богатството си. От сега нататък щеше да мълчи като риба по този въпрос. Все пак фактът, че дамата бе наясно с неговите обстоятелства, нямаше как да не му помогне. „Едва ли би харесала някой клет сиромах без пукнат грош в джоба“ — рече си той. Далече бе от мисълта, че битката вече е изгубена. С последните си думи към него, тя го бе уверила в своето приятелство. И едва ли щеше да бъде толкова педантична по отношение на начина, по който той се обръщаше към нея, ако това й бе безразлично. Ухажването на вдовицата несъмнено започваше да го изтощава и му се искаше да бе приключило, но нямаше намерение да се предава. Затова се приготви за поредната атака и без да се съветва с никого, замина за Норич. Не му се струваше логично да му откаже след начина, по който го бе насърчавала до този момент. Този път не си сложи нито розова риза, нито излъскани до блясък ботуши, тъй като още помнеше унизителните подигравки на капитан Белфийлд. Въпреки това положи грижи да изглежда добре, като облече долната половина на тялото си в къс голф панталон и тесни гамаши от светла кожа, напълно наясно с факта, че някои мъжествени погледи и симетрични пропорции можеха да му свършат чудесна работа. Сложи си ново ловно палто с изящни копчета и прекрасна жилетка, украсена с лисичи глави, и завърши тоалета си с кръгла шапка с ниско дъно, ръкавици от кучешка кожа и камшик за езда. Така въоръжен, той се отправи към бойното поле, решен на всичко да възтържествува или да умре (ако някоя от раните, които госпожа Гринаул можеше да му нанесе, се окажеше фатална). Този път не изчака пазарен ден. Пътуването му имаше само една цел и искаше тя да разбере това. Подкара с бясна скорост към странноприемницата, а когато спря в двора, хвърли юздите на коняря, изпи една чаша черешово бренди на бара и се отправи към Клоуз, със ситни, но решителни стъпки.

— Това ти ли си, Чийзакър? — попита познат глас от една от тесните улички. — Кой би очаквал да те види в Норич в четвъртък!

Това беше Гримзби, синът на стария Гримзби от Хадъруич — заможен провинциален джентълмен, на когото при нормални обстоятелства Чийзакър щеше да обърне внимание, но сега нито спря, нито дори забави крачка.

— Имам малко лична работа в града — отвърна той и продължи да марширува към Клоуз.

„Не ме е страх от тази жена“ — каза си той. Въпреки това по пътя влезе в една сладкарница, чийто собственик познаваше, и си поръча втора чаша черешово бренди.

— Госпожа Гринаул си е вкъщи — рече той на Жанет, без изобщо да я пита.

— О, да, сър, вкъщи си е — отвърна прислужницата с ясното съзнание, че това бе специален случай.

В следващия миг той вече бе в присъствието на своя ангел.

— Господин Чийзакър, кой би очаквал да ви види в Норич в четвъртък? — възкликна дамата, след като го поздрави, почти повтаряйки думите, които бе използвал неговият приятел Гримзби.

Защо да не дойде в Норич в четвъртък? Нима нямаше това право като всеки друг? Нима всички мислеха, че през останалото време беше вързан за плуговете и каруците си? Чийзакър бе решил този път да се държи решително и самоуверено, за да подобри мнението, което госпожа Гринаул си бе изградила за него. Така че отговори смело:

— Човек никога не знае кога ще бъда в Норич, госпожо Гринаул, нито кога няма да бъде. Аз съм един от онези мъже, за които не се знае нищо, освен това, че винаги си плащат.

Изведнъж Чийзакър си спомни, че бе решил повече да не се хвали с парите си, и веднага опита да поправи тази грешка:

— Има още едно нещо, което хората знаят за мен, но засега няма да говорим за него.

— Моля седнете, господин Чийзакър.

— Ами… благодаря ви, госпожо Гринаул, ще седна за няколко минути, ако ми позволите. Госпожо Гринаул, в момента съм в такова състояние на духа, че ако не се успокоя, ще полудея и мога да нараня някого.

— Мили Боже! Какво ви се е случило? Днес ще ходите на лов, предполагам?

Погледът на вдовицата се насочи надолу към дрехите му.

— Не, госпожо Гринаул, няма да ходя на лов. Облякох се така, защото смятах да ходя, но се отказах, а после нямах време да се преоблека. Какво значение има какви дрехи носи един мъж?

— За мен няма никакво, стига да са прилични.

— Сигурен съм, че в моя случай винаги са такива, госпожо Гринаул.

— О, да, разбира се. Дори бих казала, че са повече от прилични. Считам ви за мъж с изтънчен вкус по отношение на облеклото.

— Уверявам ви, че не се правя на изтънчен, госпожо Гринаул. Обичам да изглеждам добре и това е всичко. Има хора, които смятат, че всички фермери са мръсни и неугледни. Това, разбира се, е вярно за онези, които плащат рента и нямат собствена земя.

Той се спря навреме, преди отново да зачекне забранената тема.

— Но няма значение какви дрехи носи един мъж, когато сърцето му е натежало.

— Не знам какво ви кара да говорите по този начин, господин Чийзакър, но самата аз се чувствам така, откакто… откакто Гринаул ме напусна.

Господин Чийзакър се чудеше как да започне и този намек за покойния й съпруг изобщо не му помогна. Често бе казвал на вдовицата, че „тревогите убиха котката“ и „живото куче е за предпочитане пред мъртвия лъв“, но госпожа Гринаул не се впечатляваше и той вече не смееше да разчита на пословици. Беше осъзнал, че трябва да смени тактиката си. Тънките любовни намеци бяха вършили работа в началото на познанството им, но вече не можеше да се уповава на тях, ако искаше да се увенчае с успех. Самата вдовица му бе казала, че трябва да говори повече за любовта си, и той бе изпил две чаши черешово бренди с надеждата да развържат езика му. Бе облякъл палто с лъскави копчета и нови панталони, защото искаше да бъде господар на положението. Трябваше да говори смело и откровено за любовта си, но просто не знаеше откъде да започне. Това бе нещото, което го затрудняваше. В продължение на около минута той седеше и мълчеше, докато тя заглаждаше веждите си с носната си кърпичка след краткия си изблик на скръб.

— Госпожо Гринаул! — възкликна той най-накрая и скочи на крака пред нея. — Скъпа госпожо Гринаул, мила госпожо Гринаул, ще станете ли моя жена? Ето! Най-сетне го казах! И говоря напълно сериозно. Всичко, което притежавам, ще бъде ваше. Разбира се, говоря най-вече за ръката и за сърцето си. Що се отнася до любовта ми… о, Арабела, само ако ме познавахте! Едва ли в Норфък има мъж, който да може да обича по-страстно от мен. Влюбих се в мига, в който ви зърнах в Ярмът и оттогава не съм на себе си. Питайте хората вкъщи и те ще ви кажат, че съм занемарил задълженията си. Занемарил съм всичко. От миналия юли насам съм отварял книгата със заплатите не повече от половин дузина пъти.

— Аз ли съм виновна за това, господин Чийзакър?

— Кълна се, че да. Не мога да спра да мисля за вас. Вече реших. Ще напусна Ойлимид, ако не се съгласите да бъдете негова господарка.

— Няма да живеете в Ойлимид?

— Точно така. Ще дам фермата под наем и ще замина някъде. Какъв е смисълът да стоя тук, когато не съм с жената на сърцето си? Не бих могъл да го направя, госпожо Гринаул. Наистина не бих могъл. Разбира се, в Ойлимид разполагам с всичко, което парите могат да купят… но това е безполезно за мъж, който е влюбен. Знаете ли, дори започнах да ненавиждам парите, стоките и всичко останало. От три месеца не съм носил банковата си книжка вкъщи. Замислете се над това.

— Но как бих могла да ви помогна, господин Чийзакър?

— Просто кажете „да“ и всичко ще се нареди. Просто се съгласете да станете моя жена. Ще се отнасям толкова добре с вас! Кълна се. А що се отнася до богатството ви, то изобщо не ме интересува! Не съм като един друг мъж, който мисли само за пари. Искам само вас. Ще бъдете моя глезла, моя кукла и мое любимо малко патенце до края на дните си.

— Не, господин Чийзакър. Това няма как да се случи.

— И защо не? Вижте какво, Арабела!

Той пристъпи към нея и падна на колене пред краката й. Беше толкова близо, че тя нямаше как да избяга. Черешовото бренди несъмнено бе оказало своето влияние върху него. Когато бе паднал на колене, кожените гамаши, обвити около краката му, се бяха опънали с пращене. Той най-вероятно не бе забелязал това в страстта си, но госпожа Гринаул, която се намираше в много по-уравновесено състояние на духа, бе осъзнала с неприятно чувство, че изправянето му нямаше да бъде толкова лесно.

— Господин Чийзакър, не се излагайте. Станете, моля ви — рече тя.

— Няма да го направя, докато не ми кажете, че ще бъдете моя!

— Тогава ще останете на колене завинаги, а това би било крайно неудобно. Няма да ви позволя да ме държите за ръката, господин Чийзакър. Моля ви, престанете.

Той я пусна, но не направи опит да се изправи.

— Никога преди не съм виждала мъж да се излага така! — възкликна вдовицата. — Ако не станете, ще ви избутам от пътя си. Ето, чувате ли? Някой идва.

Но сетивата на Чийзакър не бяха толкова изострени, колкото нейните, така че не чу нищо.

— Отказвам да се изправя — отвърна той, — докато не ми дадете причина да се надявам.

— Правете каквото искате. Но поне се дръпнете от коленете ми. Ето… ще влезе в стаята, преди да…

Чийзакър най-накрая чу стъпките и вратата бе отворена, точно когато правеше първия си неуспешен опит да стане. Капитан Белфийлд пристъпи прага на дневната.

— Хиляди извинения! — рече той. — Не видях Жанет и реших да вляза. Може ли да поздравя своя приятел Чийзакър за неговия успех?

Междувременно Чийзакър се бе изправил, но го бе направил изключително бавно и с огромни усилия.

— Ще ви помоля да напуснете стаята, капитан Белфийлд — рече той. — Имам недовършена работа с госпожа Гринаул. Всеки джентълмен би видял това.

— Изобщо не ми бе трудно да го видя, стари приятелю — отвърна капитанът. — Да ви пожелая ли щастлив съвместен живот?

— Ще ви помоля да напуснете стаята, сър — повтори Чийзакър и се приближи до него.

— Разбира се, ако госпожа Гринаул ме помоли да го направя — каза капитанът.

Госпожа Гринаул се почувства принудена да се намеси в разговора.

— Господа, ще ви помоля да не превръщате дневната ми в арена на разпри. Капитан Белфийлд, за да няма недоразумения, искам да ви уверя, че позицията, в която заварихте господин Чийзакър, беше изцяло по негова инициатива. Не съм му давала съгласие да пада на колене пред мен.

— Лесно ми е да го повярвам, госпожо Гринаул — отвърна капитанът.

— Кой се интересува от това какво вярвате, сър? — обади се господин Чийзакър.

— Господа, господа! Това е крайно неучтиво. Капитан Белфийлд, струва ми се, че ще бъде най-добре да ви помоля да се оттеглите.

— Несъмнено — съгласи се господин Чийзакър.

— Наложително е да дам категоричен отговор на господин Чийзакър след всичко, случило се днес…

— Разбира се — отвърна капитан Белфийлд и се обърна към вратата. — Ще се отбия някой друг път, за да засвидетелствам уважението си към вас, госпожо Гринаул. Може би ще ми позволите да го направя още тази вечер?

Вдовицата с неохота се съгласи, като го направи с неуверено кимване, след което капитанът си тръгна. Веднага щом вратата хлопна зад гърба му, господин Чийзакър понечи да се върне в предишното си положение, но госпожа Гринаул осуети плановете му. Ако паднеше на колене за втори път, тя не беше сигурна, че ще успее отново да го вдигне на крака.

— Господин Чийзакър — рече тя, — да сложим край на този малък фарс помежду ни.

— Фарс! — възкликна той, застанал с ръка на сърцето и леко разкрачен, демонстрирайки новите си панталони.

— Определено става дума или за фарс, или за грешка. Ако е първото и имам някаква вина, моля за извинение.

— Но ще станете госпожа Чийзакър, нали?

— Не, господин Чийзакър, няма да стана. Една жена не се нуждае от повече от един съпруг, а моят лежи погребан в Бирмингам.

— Ох, проклятие! — възкликна той, разярен от това повторно споменаване на покойния й съпруг. Избликът му бе крайно груб и неучтив, но госпожа Гринаул реши, че клетият мъж бе изстрадал достатъчно през последните няколко минути.

— Да се разделим като приятели — каза тя и му подаде ръката си.

Но той й обърна гръб, защото в очите му имаше нещо, което искаше да скрие. Струва ми се, че той наистина я обичаше и щеше да се ожени за нея, дори и да бе научил, че бе изхарчила всичките си пари.

— Няма ли да ми подадете ръка в знак на приятелство? — попита тя. — Нека не се разделяме по този начин.

— Моля ви, помислете над предложението ми! — отвърна той. — Ако искате да променя нещо, ще го променя веднага. Ще се откажа от Ойлимид, ако не искате да живеете толкова близо до ферма. Ще се откажа от всичко. Кълна се, госпожо Гринаул. Само ако знаехте колко много искам да кажете „да“!

Гласът му трепереше и въпреки че бе обърнат с гръб, вдовицата осъзна, че в очите му имаше сълзи.

Тя не можеше да не се трогне поне малко. Никоя жена не би приела предложение за брак само защото мъжът се е разплакал. И вероятността именно госпожа Гринаул да се разчувства по този начин бе много малка. Тя разбираше мъжете и жените прекалено добре и бе запозната както с приятните, така и с неприятните страни на живота, така че едва ли би се поддала на емоциите си, колкото и трогната да се чувстваше.

— Приятелю — каза тя и сложи ръка на рамото му, — моля ви, не мислете повече за това.

— Но не мога да спра да мисля — отвърна той с хълцане.

— Не, не, не — рече тя, като продължаваше да държи ръката си на рамото му. — Господин Чийзакър, защо се занимавате със старици като мен, когато има толкова много красиви девойки, които биха дали всичко за една мила дума от вас?

— Не искам девойки — отвърна той.

— Не мислите ли, че Чарли Феърстерс би станала прекрасна съпруга?

— Пфу! Само не Чарли Феърстерс!

Самата идея да се ожени за това ужасно създание пресуши сълзите му и му помогна да възвърне мъжествеността си.

— Или моята племенница Кейт Вавасор, която разполага със собствени средства и освен това е талантлива и много привлекателна.

— Тя не означава нищо за мен, госпожо Гринаул.

— Това е, защото не я познавате. Ако я помоля да се върне в Ярмът следващото лято, ще помислите ли над предложението ми? Имате нужда от съпруга и ви уверявам, че няма да откриете по-добра от нея в цяла Англия. И ще бъде прекрасно да станем роднини, не мислите ли?

Тя отново сложи ръка на рамото му.

— Госпожо Гринаул, в момента мога да мисля само за една жена.

— И това е моята племенница.

— Това сте вие. Аз съм съкрушен мъж… наистина е така! Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам такива силни чувства… кълна се, че не съм. Не знам къде се намирам… но предполагам, че ще бъде най-добре да се върна в Ойлимид.

Той напълно бе забравил новото си палто и скъпия си панталон и човек нямаше как да не го съжали.

— Винаги ще мразя това място. Винаги.

— Това чувство ще премине. Ще бъдете щастлив като крал там… но само ако вземете Кейт за своя кралица.

— А какво ще правите вие, госпожо Гринаул?

— Какво ще правя аз?

— Да, какво ще правите вие?

— Имате предвид, ако се ожените за Кейт? Тогава ще ви идвам на гости и ще прекарвам половината си време в Ойлимид, за да гледам децата, както подобава на една добра пралеля.

— Не, имах предвид…

Той се поколеба и тя го помоли да продължи.

— Не смятате да се омъжите за Белфийлд, нали?

— Хайде стига, господин Чийзакър. Не бъдете толкова ревнив. Какво право имате да ми задавате този въпрос? Най-вероятно ще остана в сегашното си положение до края на дните си, но не смятам да ви обещавам нищо по този въпрос. Нито на вас, нито на когото и да било.

— Не знаете що за човек е той, госпожо Гринаул. Наистина не знаете. Казвам ви това като ваш приятел. Не е ли логично да бъде наречен просяк, след като си няма нищо на този свят? Може би вярвате, че когато някой ухажва дама, не бива да говори за парите си, но няма как да ме убедите, че от мъж, който няма нито шилинг, би станал добър съпруг. А що се отнася до лъжите, той е несравним!

— Тогава защо двамата сте такива приятели?

— Защото се държах глупаво. Сближих се с него просто защото изглеждаше като приятен човек.

— И не искате да повторя грешката ви?

— Ако се омъжите за него, госпожо Гринаул, не отговарям за действията си! Опасявам се, че ще го нараня, защото не бих могъл да понеса мисълта… този подъл, долен просяк! Предполагам, че сега бихте искали да си тръгна?

— Определено, ако смятате да говорите по този начин за моите приятели.

— Приятели! Е, повече няма да говоря за него. Предполагам, че дори цяла вечност да ви говоря за него, пак няма да ви убедя.

— Елате да говорите цяла вечност с Кейт Вавасор, господин Чийзакър.

Той не отговори. Вместо това излезе от къщата, качи се в каретата си и подкара към Ойлимид, мислейки за голямото си разочарование с горчивината на млад любовник.

— Никога не съм предполагал, че нещо може да ме накара да изпитвам такива силни чувства — рече той и се отправи към спалнята си.

Тази вечер капитан Белфийлд се отби в Клоуз, както бе обещал, но не бе допуснат в къщата.

— Господарката има главоболие — рече Жанет.