Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (7)

Седма глава
Леля Гринаул

Кейт Вавасор остана само три дни в Лондон, преди да замине за Ярмът и през тези три дни не прекара почти никакво време със своята братовчедка.

— През следващите шест седмици й принадлежа телом и духом — рече тя на Алис, когато дойде на улица „Кралица Ан“, сутринта след пристигането на леля й. — И тя е взискателна по начин, който дори не мога да ти опиша. Не се изненадвай, ако не успея дори да ти пиша. Тази сутрин едва успях да й се измъкна. Качи се горе, за да премери новите си траурни дрехи за морето и веднага се възползвах, за да избягам.

Тя нито веднъж не спомена брат си през тези три дни, а самият Джордж сякаш бе потънал вдън земя. По-късно стана ясно, че бе заминал за Шотландия и бе прекарал цяла седмица сред белите яребици. Поне така той обясни отсъствието си, но приятелите на Джордж Вавасор знаеха, че дейностите му рядко се обсъждаха така открито, както дейностите на другите мъже.

Може би ще бъде удачно да кажа няколко думи за госпожа Гринаул, преди да заминем с нея за Ярмът. Тя бе единствената дъщеря и най-малкото дете на стария земевладелец от Вавасор Хол. Беше само десет години по-млада от брат си Джон, но съм склонен да мисля, че почти имаше извинение да твърди, че разликата между тях не се изразява единствено в години, съдейки по свежото й излъчване и младежкия й външен вид. Определено не изглеждаше на четиресет, а и кой би очаквал от една жена да обяви, че е по-млада, отколкото изглежда? В съвсем ранна възраст тя била взета от къщата на баща си и отгледана от роднини в един от големите градове в Северна Англия. Сигурно е, че младостта й не е била особено успешна. Била красавица, но не се наслаждавала на привилегиите, които обикновено се полагат на хората с такава репутация. На трийсет и четири все още била неомъжена. Освен това имала лошата слава на кокетка и се опасявам, че в историите, разказвани за нея, имало достатъчно истина, за да бъде тази репутация до голяма степен оправдана. Това било много тъжно, тъй като Арабела Вавасор не била никак заможна, а освен това била в обтегнати отношения с братята и баща си, тъй като имала навика да не се вслушва в съветите им. Мъжете от рода Вавасор често си мислели за нея с притеснение, но после до тях достигнала новината, че Арабела щяла да се жени за старец.

Омъжила се за стареца и за щастие, бракът се оказал задоволителен, поне що се отнася до стареца и семейството на Арабела. Мъжете от рода Вавасор можели да спрат да се притесняват и били както изненадани, така и удовлетворени, когато разбрали, че Арабела се справяла отлично в новата си роля. Тя дълго време била трън в техните очи, тъй като не правела нищо, което можели да обявят за напълно погрешно, но постоянно им давала поводи да се тревожат. Но те вече не се тревожели. Съпругът й, пенсиониран търговец, бил богат, в не особено цветущо здраве и напълно предан на новата си булка. Съвсем скоро до Вавасор Хол и улица „Кралица Ан“ достигнали слухове, че госпожа Гринаул била примерна съпруга, а господин Гринаул считал себе си за най-щастливия старец в Ланкашър. След като се замогнала, тя простила на своите роднини за тяхното лошо отношение. Писала на скъпите си племеннички Алис и Кейт и започнала да изпраща малки подаръци на баща си. Веднъж дори завела новия си съпруг във Вавасор Хол и това довело до подновяване на старите семейни връзки. Съпругът на Арабела бил доста възрастен дори за старец, но бракът им бил съвсем порядъчен и не можело да има никакви съмнения по отношение на парите. След това господин Гринаул починал и вдовицата, след като доказала валидността на завещанието, дошла в Лондон, за да приеме съболезнованията на племенничките си.

— Защо не прекараш един месец с нея в Ярмът? — бе казал Джордж на сестра си Кейт. — Разбира се, че ще ти бъде скучно. Но всяка леля с четиресет хиляди лири заслужава твоето внимание.

Кейт бе признала правотата на това твърдение и се бе съгласила да прекара един месец в Ярмът.

— Леля ти Арабела се доказа като една много разумна жена — бе й писал старият земевладелец. — Много по-разумна, отколкото предполагахме преди сватбата. Разбира се, че ще отидеш с нея, ако те покани.

Кой човек, току-що наследил четиресет хиляди лири, няма да се радва на повишеното внимание на роднините си?

Ярмът не изглеждаше особено привлекателно. Поне на мен не ми изглеждаше. Имаше Стар град, който летните туристи избягваха, и няколко нови къщи на брега на морето, които напълно се възползваха от приятния бриз. Нещо като крайбрежен булевард, дълъг почти една миля, минаваше направо през пясъка и там бяха построени (или бяха в процес на строене) още няколко къщи, гледащи към морето и запазени за летовници. Нямаше нищо красиво, освен ако жълтото песъчливо море не може да бъде наречено красиво. Брегът бе нисък и прав и изложен на източните ветрове. Но мястото бе здравословно и госпожа Гринаул най-вероятно бе права да се надява, че там ще възстанови част от здравето, разклатено, докато бе бдяла до леглото на своя чезнещ лорд.

— Омнибус^[1]? В никакъв случай. Жанет, наеми ми кабриолет.

Това бяха първите думи, изречени от госпожа Гринаул, когато бе стъпила на перона на гарата в Ярмът. Прислужницата й се казваше Джени, но Кейт бе открила, за свое изумление, че още преди да напуснат Лондон, госпожа Гринаул бе наредила, от сега нататък момичето да бъде наричано Жанет. Кейт вече знаеше, че леля й има навика да се държи арогантно, но деспотичните й наклонности бяха останали скрити в Лондон и бяха излезли наяве в мига, в който влакът им бе напуснал гарата в Шордич. В Лондон госпожа Гринаул се бе чувствала като човек от провинцията сред столичани. Може би новостта на общественото й положение донякъде бе обуздала нрава й, но веднага след като бе почувствала, че отново плува в свои води, така да се каже, тя бе възвърнала предишната си безпардонност. В Ипсуич бе наредила на Жанет да й донесе чаша шери с тон, който бе привлякъл вниманието на всички кондуктори и носачи.

Кабриолетът бе осигурен и е доста труд всички сандъци на госпожа Гринаул, заедно със скромните принадлежности на нейната племенница и нейната прислужница, бяха натоварени отгоре, както и зад кочияша, на празната седалка, в скута на прислужницата и опасявам се, в скута на Кейт.

— Голямата къща на улица „Монпелие Парад“ — нареди госпожа Гринаул.

— Те всички са големи, мадам — отвърна кочияшът.

— Най-голямата — рече госпожа Гринаул.

— Всички са еднакво големи — каза кочияшът.

— Тогава карайте към къщата на госпожа Джоунс — отвърна госпожа Гринаул. — Но ми бе казано, че тя е най-голямата на улицата.

— Познавам къщата на госпожа Джоунс много добре — рече кочияшът и потеглиха.

Къщата на госпожа Джоунс беше красива и удобна, но се опасявам, че удовлетворението на госпожа Гринаул бе помрачено от разочарованието й, когато откри, че не бе осезаемо по-голяма от останалите къщи на улицата. Отношението й към този и други подобни въпроси щеше да развесели Кейт, ако тя бе просто наблюдател, а не част от антуража на леля си. Госпожа Гринаул беше свободомислеща жена с благ характер и в никакъв случай не можеше да бъде наречена себична, но бе твърдо решена да оползотвори всичко, което съдбата й бе отредила и да демонстрира на света, че притежава четиресет хиляди лири. И правейки това, тя не бе тормозена от чувство на престорен срам. Никога не се колебаеше относно изискванията си поради свенливост. Настояваше да получи всички удобства, които Ярмът можеше да й предложи и се стараеше всички около нея да разберат това. Към тези неща трябва да добавим огромната й скръб по покойния й съпруг.

— Скъпият Гринаул! Сладкото ми агънце! О, Кейт, само ако го бе познавала!

Когато каза това, тя седеше в най-добрата всекидневна на госпожа Джоунс, чакайки да бъде обявена вечерята. Бе наела както всекидневна, така и трапезария, тъй като „не виждам защо хората трябва да пестят, когато отиват на море. Не и когато имат възможността да си осигурят всички възможни удобства.“

— О, Кейт, иска ми се да го бе познавала!

— И на мен — отвърна Кейт, съвсем неискрено. — За съжаление, бях в чужбина, когато посетихте Вавасор Хол.

— А, да. Но трябваше да го видиш у дома. Гринаул беше най-добър край домашното огнище. Бях щастлива жена, Кейт, докато беше жив.

И Кейт с изненада видя, че по бузите на леля й се стичаха истински сълзи — по две от всяка страна. Но техният път почти веднага бе спрян от красива кърпичка, изработена от фин батист.

— Вечерята е готова, мадам — рече Жанет от прага.

— Жанет, заръчах ти да казваш „вечерята е сервирана“.

— Вечерята е сервирана тогава — отвърна Жанет с гневен тон.

— Хайде, Кейт — каза госпожа Гринаул. — Аз нямам апетит, но това не означава, че ти не можеш да се храниш. Писах на госпожа Джоунс с изричната молба да има момици. Надявам се, че си е наела добър готвач. Самата аз ям малко, но обичам да сядам на красива трапеза.

Следващият ден бе неделя и госпожа Гринаул отиде на църква в пълното великолепие на своето вдовство. След вечерята от момици, прислужницата бе извадила всички траурни дрехи на госпожа Гринаул пред сащисания поглед на Кейт. Това бе очарованието на тази жена: тя не изпитваше никакъв срам от нищо, което правеше. Вдовицата й бе показала траурните си одежди, възхвалявайки изработката на всяка дреха, твърдостта на крепа, деликатността на батиста и красотата на воланите, рецитирайки цената на всяко нещо до последния шилинг, но същевременно посочвайки, че парите не са били от никакво значение за нея, докато ги е купувала. Бе направила всичко това с гордостта на млада булка, показваща своя чеиз на най-добрата си приятелка. През това време Жанет бе стояла наблизо, подавайки дреха след дреха. От време на време госпожа Гринаул бе прекъсвала представлението, за да си почине и да каже някоя блага дума за своя възлюбен съпруг. В един момент госпожа Джоунс бе влязла в стаята, но вдовицата изобщо не се бе смутила от присъствието на този непознат човек.

— Да почива в мир! — бе казала най-накрая, внимателно сгъвайки една огромна пелерина от креп.

Госпожа Джоунс не бе чула правилно и бе решила, че наемателката й се обръща директно към своя покоен лорд.

— Завещал й е голямо богатство, предполагам — рече госпожа Джоунс на Жанет.

— И още как, мадам. Надвишава сто хиляди лири!

— Не думай!

— Лири стерлинги, мадам! Поне доколкото знам.

— Защо няма карета тогава?

— Има, разбира се, но една дама не може да отиде на море с карета, когато току-що е погребала съпруга си. Какво биха казали хората, ако я видят в собствена карета? Проблемът не е в това, че не може да си я позволи, госпожо Джоунс. И като говорим за карети, трябва да осигурите кабриолет за утрешната служба. Господарката нареди кочияшът да бъде облечен с ливрея и ръкавици.

Мъжът с ливреята и ръкавиците бе осигурен и посещението на госпожа Гринаул в църквата предизвика истинска сензация. В действията й имаше съобразителност, която доказваше, че не бе обикновена жена. Тя умееше да предвижда всяка евентуалност и бе готова за всеки спешен случай, който можеше да възникне. Друг човек не би си запазил място в църквата и не би изглеждал като у дома си в Ярмът едва няколко дни след пристигането си. Но госпожа Гринаул бе постигнала всичко това. Крачеше по пътеката между редовете с такова самообладание, сякаш църквата е била построена от предците й. Църковната разпоредителка безцеремонно изостави трите възрастни дами, които настаняваше, за да заведе госпожа Гринаул до мястото й. Когато седна, тя незабавно се превърна в център на внимание. Кейт Вавасор веднага осъзна, че влизането им бе предизвикало всеобщо вълнение, за което тя нямаше никаква заслуга. За съжаление, трябва да посоча, че това чувство не изчезна до края на службата. Колко дами на четиресет ходят на църква, без да привличат абсолютно никакво внимание! Но едва ли ще бъде прекалено да се каже, че всички присъстващи в църквата погледнаха поне веднъж към госпожа Гринаул. Съмнявам се, че присъстваше и една омъжена дама, която, излизайки навън, не се обърна към съпруга си, за да му прошепне нещо за вдовицата. По време на цялата двучасова служба властваше всеобщото, но несподелено убеждение, че тази сутрин се бе случило нещо забележително. Това убеждение се отрази върху четенето на помощника на енорийския свещеник, а самият свещеник, докато изнасяше своята проповед, не можеше да откъсне очи от прекрасното боне и красивия воал на вдовицата.

На следващата сутрин, още преди да е станало единайсет часа, госпожа Гринаул бе поканена в Залата за събрания^[2].

— Едва ли има нужда да казвам, че, в сегашното си състояние, аз изобщо не се интересувам от подобни неща. Разбира се, че предпочитам да бъда сама. Но съм напълно наясно, скъпа Кейт, че ти го дължа.

Кейт, с по-малко съобразителност, отколкото може да се очаква от умно момиче като нея, започна да уверява леля си, че няма нужда от компания и е била напълно наясно, когато се е съгласила да я придружи тук в ранните дни на нейното вдовство, че ще живеят уединено. Но госпожа Гринаул побърза да я скастри, като го направи без никакъв срам или раздразнение.

— Скъпа моя — рече тя, — по този въпрос трябва да ме оставиш да направя онова, което намеря за добре. Не съм толкова себична, че да позволя на скръбта си да попречи на твоите забавления.

— Но, лельо, аз не се интересувам от подобни забавления.

— Това са глупости, скъпа моя. Би трябвало да се интересуваш от тях. Как иначе ще улегнеш, ако не се интересуваш от забавления?

— Скъпа лельо, аз съм улегнала.

— Улегнала! — възкликна изумено госпожа Гринаул, сякаш бе имало сватба, за която не й бяха казали. — Но това са небивалици. Разбира се, че не си улегнала и как ще стане това, ако ти позволя да се затвориш в себе си в място като Ярмът, където момиче като теб има шанс?

Кейт напразно се опита да я спре. Госпожа Гринаул не беше лесна за спиране, особено когато на нейна страна беше увереността, че е пълна господарка на мястото и ситуацията.

— Не, скъпа моя. Много добре знам колко съм ти задължена и ще изпълня своя дълг. Както вече казах, подобни обществени прояви не могат да очароват човек като мен. Желанието ми за социално общуване лежи погребано в ковчега на скъпия ми съпруг. Сърцето ми е покрусено и трябва да остане такова. Но не възнамерявам да жертвам и теб на олтара на своята скръб. Ще се принудя да отида на събитието заради теб, Кейт.

— Но, скъпа лельо, светът ще сметне това за много странно.

— Не ме е грижа за света! Какво може да ми направи? Вече не завися от света, благодарение на прескъпия си съпруг. Мога сама да се грижа за себе си и светът не може да ме нарани. Не, Кейт. Когато сметна, че нещо е редно, аз го правя. Ще превърна Ярмът в приятно място за теб, ако мога, а светът може да възразява колкото си иска.

Госпожа Гринаул вероятно бе права да цени независимостта си толкова високо. Може би гражданите на Ярмът си разменяха намеци за прекалено ранното й завръщане във висшето общество, като си напомняха един на друг, че бе погребала съпруга си едва преди четири месеца. Госпожа Джоунс и Жанет най-вероятно се шегуваха за нейна сметка в кухнята. Но това по никакъв начин не уязви госпожа Гринаул. Каквото бе казано, не бе казано в нейно присъствие. Сметките на госпожа Джоунс бяха плащани с впечатляваща редовност и в резултат на това всички в къщата се отнасяха към дамата с уважението, което скъпите й вещи несъмнено заслужаваха. Светът е задължен да порицае жена, която наскоро е претърпяла тежка загуба и е овдовяла, но въпреки това се опитва да се наслади на свободата си, само тогава, когато няма пари.

Множество хора се отбиха на улица „Монпелие Парад“, за изумление на Кейт, която не подозираше, че леля й имаше толкова много приятели. Тя бе толкова объркана от присъствието на всички тези непознати хора, че й бе трудно да установи кои от тях госпожа Гринаул бе познавала отпреди и кои виждаше за пръв път. Някой познаваше друг човек, който бе познат на трети, и това бе достатъчно, за да бъде приет в къщата, стига да се ползваше с преимуществата на голямо състояние или добро обществено положение. Госпожа Гринаул се усмихваше омайващо изпод траурното си боне.

Един ден Кейт писа на Алис: „Кълна се, че тя може да бъде красива и чаровна, но в същото време знае как да отклони или дори отблъсне всеки опит за фамилиарничене от човек, чиито обстоятелства не са изгодни“.

— Скъпа лельо — рече Кейт една сутрин, след като се върнаха от разходката си по кея, — как само постави онзи капитан Белфийлд на мястото му!

— Капитан друг път! Не вярвам, че е истински капитан. Разбрах, че е трябвало да продаде къщата си, за да изплати всичките си дългове. Бил е само лейтенант, когато 97-и батальон е бил в Манчестър, но съм сигурна, че оттогава не е имал пари.

— Но всички тук го познават.

— Може би не толкова добре, колкото го познавам аз. Какво нахалство — да ми каже, че изглеждам добре! Няма нищо по-долно от мъж, който говори подобни неща, при положение че няма достатъчно пари, за да плати на перачките си.

— Но лельо, откъде знаеш, че капитан Белфийлд не е платил на перачката си?

— Знам повече, отколкото си мислиш, скъпа моя. Това ми е работата. Ако не се интересувах от тези неща, как щях да знам на кого да обръщаш внимание и кого да пренебрегваш?

Кейт напразно се бунтуваше или по-скоро се опитваше да се бунтува срещу тези майчински грижи. Тя обясни на леля си, че бе почти на трийсет и вече от десет години се грижеше сама за себе си, но без резултат. Кейт се гневеше, но госпожа Гринаул никога не губеше самообладание. Кейт се вълнуваше, докато госпожа Гринаул невъзмутимо отминаваше всяко нейно възражение, сякаш нещата, които племенницата й казваше, нямаха значение. За нея Кейт бе неомъжена млада жена със скромно състояние и следователно искаше да бъде венчана при първа възможност. Това, че отричаше този факт, бе напълно естествено, особено в този ранен етап на техните взаимоотношения. Когато Кейт опознаеше леля си малко по-добре, щеше да започне да й се доверява повече и това щеше да опрости ситуацията. Но госпожа Гринаул не възнамеряваше да жали нито себе си, нито самата Кейт в стремежа си да й помогне и трябваше да бъде безкрайно бдителна, за да я предпази от пагубното внимание на безполезни мъже като капитан Белфийлд.

— Кълна се, че не те разбирам, Кейт — рече тя на племенницата си една сутрин, докато закусваха. Напоследък навиците им бяха станали доста разточителни и се опасявам, че минаваше единайсет часа, въпреки че храната все още бе на масата. Кейт обикновено се къпеше преди закуската, но госпожа Гринаул рядко излизаше от стаята си преди десет и половина.

— Утрото е моето време за размишления — бе казала тя веднъж. — Когато една жена е преживяла толкова, колкото съм преживяла аз, тя има много неща, над които да разсъждава.

— И е много по-удобно да размишляваш в леглото — бе добавила Жанет, която бе присъствала на разговора.

— Дете, дръж езика си зад зъбите! — бе й се скарала вдовицата.

— Да, мадам — бе отвърнала Жанет.

Но да се върнем на сцената, разиграла се около масата за закуска.

— Какво не разбираш, лельо?

— Снощи танцува само два пъти и веднъж стана да говориш с капитан Белфийлд.

— За да го питам за горката жена, която пере дрехите му, без да й плаща.

— Глупости, Кейт. Сигурна съм, че не си го питала това. Просто обичаш да ме дразниш.

— Но какво може да ми направи капитан Белфийлд?

— Въпросът е каква полза би имала от това да разговаряш с него? Виждаш ли, скъпа, годините си минават. Не искам да кажа, че вече не си толкова млада… и никой не може да бъде по-хубав и свеж от теб… особено след като започна да се къпеш.

— О, лельо, недей!

— Скъпа моя, това е самата истина. Кълна се, че ти си най-недалновидното младо момиче, което някога съм познавала. Кога ще започнеш да мислиш за женитба, ако не сега?

— Няма да започна да мисля за женитба, докато не стане време да си купя сватбена рокля.

— Това са небивалици. Пълни небивалици. Как ще си купиш сватбена рокля, ако никога не си мислила за това да си намериш съпруг? Не видях ли господин Чийзакър да те кани на танц снощи?

— Да, покани ме, докато самата ти разговаряше с капитан Белфийлд.

— Капитан Белфийлд не може да нарани мен, скъпа моя. И защо не танцува с господин Чийзакър?

— Той е дебел фермер от Норфък, който мисли само за ползите от оборното хранене.

— Скъпа моя, всеки акър от тази ферма е негов. Всеки акър^[3]! И миналата есен е купил втора ферма на стойност тринайсет хиляди лири. Фермерите са за предпочитане пред земевладелците, поне онези от тях, които са джентълмени. И от всички мъже, фермерите са най-лесни за обуздаване.

— Това несъмнено е препоръка.

— Разбира се, че е — сърдечна препоръка.

Госпожа Гринаул нямаше време за шеги, когато мислеше за сериозни неща.

— Утре ще ни заведе на пикника и се надявам, че ще му позволиш да седне до теб. Това ще бъде почетното място, защото той ще бъде виночерпецът. Познава онзи Белфийлд и той също ще бъде там, но ако позволиш името ти да бъде оплетено с неговото, всичко за теб ще свърши, поне що се отнася до Ярмът.

— Изобщо не искам да бъда оплетена с капитан Белфийлд, както се изрази — отвърна Кейт, след което се вглъби в романа си, докато госпожа Гринаул се зае с подготовката на пикника. Всъщност лелята изобщо не разбираше своята племенница. Каквито и да бяха недостатъците на Кейт Вавасор, неподобаващият за една девойка стремеж да си улови съпруг не беше един от тях.