Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (31)

Тридесет и първа глава
Сред голите склонове

На Коледа Алис слезе на закуска във Вавасор Хол без по никакъв начин да показва, че нещо бе смутило спокойствието й. Присъедини се към дядо си, баща си и братовчедка си Кейт и четиримата си пожелаха весела Коледа, като Алис приемаше и правеше пожелания, без да издава, че писмото на Джордж Вавасор я бе разстроило. Кейт отбеляза, че тази сутрин бе получила писмо от леля Гринаул и обеща да го покаже на Алис след закуска. Но самата Алис не спомена писмото, което бе получила.

— Защо леля ти не дойде тук, за да прекара Коледа с нас? — попита старецът.

— Може би защото не я поканихте, сър — отвърна Кейт, като се приближи, тъй като дядо й недочуваше.

— А ти защо не я покани, щом се нуждае от покана, за да посети стария си дом?

— Не бих го направила без вашето позволение, сър. Освен това ние от семейство Вавасор невинаги искаме да се виждаме.

— Внимавай какво говориш, Кейт. Знам какво намекваш, но точно ти не бива да го правиш. Алис, скъпа моя, ела и седни до мен. Много съм ти задължен за това, че измина целия този път, за да бъдеш с дядо си на Коледа. Само ми се иска да имаше по-добри новини за твоя годеник.

— Сигурен съм, че скоро ще размисли, сър — обади се баща й.

— Татко, не говори такива неща. Едва ли искаш да се омъжа против убежденията си.

— Не знам много за женските убеждения — рече старецът. — Но ми се струва, че когато една дама даде обещание, тя трябва да го спази.

— По тази логика, ако се сгодя за мъж и после открия, че е убиец, трябва да се омъжа за него — отбеляза Кейт.

— Но господин Грей не е убиец — отвърна старецът.

— Моля ви… не говорете повече за това — рече Алис. — Ако продължите, не знам дали ще мога да остана на масата.

— Вече казах всичко, което мисля по този въпрос — обяви Джон Вавасор, сякаш бе произнесъл дълга реч, преливаща от бащинска мъдрост. Всъщност не бе казал нищо повече от онова, което бе записано в тези страници. По време на целия разговор Алис седеше с писмото на братовчед си в джоба и още дори не бе започнала да обмисля отговора си.

Господарят на Вавасор Хол беше набит старец с червендалесто лице и сиви очи, които се впиваха втренчено в човека, с когото разговаряше. Освен това имаше дълга сива коса и рошава сива брада, които го караха да изглежда като стар лъв. Беше избухлив, безразсъден и нетърпящ възражения, но също така бе предан, склонен да прощава, ако бъде помолен, несебичен и гостоприемен и се ръководеше от стриктни принципи. Внукът му Джордж го бе обидил жестоко, а след това не му се бе извинил. Старецът бе решил, че никога няма да му прости, освен ако не бъде помолен на колене, но продължаваше да го смята за свой наследник и за момента нямаше намерение да го обезнаследява. Според него правото на първородство не можеше да бъде отменено, въпреки факта, че в случая с Джордж Вавасор то не бе узаконено. Старецът можеше да завещае Вавасор Хол, на когото си поиска, но нямаше да може да почива спокойно в гроба си, ако го оставеше на човек, който не беше най-големият син на неговия най-голям син. Той бе сприхав и суров, но бе по-склонен да обича, отколкото да се гневи и въпреки че хората около него не смееха да споменават внука му, той копнееше за възможността двамата да се сдобрят.

Тази сутрин отидоха заедно на църква: малка и непретенциозна дървена сграда с една-единствена камбана, чието дрънчене можеше да бъде чуто в радиус от няколко километра. Енорийската църква на Вавасор стоеше сама в подножието на скалистите хълмове, на около два километра от имението. Енорията бе разположена в междинния район между планините и равнините, където земята бе неплодородна, зле дренирана и недоброкачествена, като в същото време не притежаваше красотата, която привличаше туристи. Районът бе заобиколен от голи чукари и гледката бе безкрайно постна и скучна. От едната страна на имението се издигаха тъмни борове, а зад къщата започваше гъста гора от ели, простираща се до върха на близкия хълм, наричан Бийкън Хил от местните. През гората минаваше обрасла стръмна пътека, която излизаше от другата й страна и се превръщаше в дълъг планински брод, водещ до Хоус Уотър и Надал, а по-нататък и до красотите на Боунес и Уиндърмиър. Онези, които познаваха английската провинция и обичаха да ходят, можеха да открият величествени гледки на няколко километра от Вавасор Хол. Но за други мястото бе същинска пустиня. Самият аз откривам някакъв чар в това да бродиш из откритата, непроменлива пустош. Може би защото предпочитам мекотата на тревата под краката и свежестта на въздуха в дробовете пред зрелищните гледки. Можеш да вървиш километри на североизток, изток или югоизток от Вавасор, без да видиш нещо, което да задържи погледа ти. Големият път от Ланкастър до Карлайл минаваше през енорията на около километър от църквата, но отвъд него голите хребети сякаш продължаваха вечно. На север земята се надигаше, а на юг се спускаше, като и в двата случая го правеше постепенно. Тук-там се виждаше някоя долина, издълбана от водите, но тези отклонения от еднообразието бяха истинска рядкост и не прекъсваха суровата монотонност на безкрайната пустош.

Скучното ежедневие във Вавасор бе потискащо за сина на земевладелеца, който считаше Лондон за единственото място на света, където човек можеше да живее удобно. Голите полета не го привличаха, нито се наслаждаваше на удобствата, които предлагаше самата къща. Тя бе топла, но прекалено малка и старомодна, а готвачът бе почти толкова стар, колкото своя господар. По тази причина посещенията на Джон Вавасор бяха въпрос на дълг, а не на удоволствие. Но за Алис бе различно. Тя можеше да бъде много щастлива във Вавасор Хол в компанията на Кейт, която, подобно на нея, обичаше да се разхожда и обожаваше планинските гледки. Двете бяха станали още по-близки, тъй като бяха прекосили безчет реки и изкачили безброй върхове, преодолявайки заедно онези кални и влажни препятствия, които плашеха повечето момичета и ги лишаваха от възможността да се насладят на красотата на природата.

Тази Коледа всички отидоха заедно на църква, като старецът бе придружен от Алис в превозно средство, което в Ирландия наричат кола за излети. Според мен това е най-неудобното превозно средство, създавано някога. Джон Вавасор отиде пеша с племенницата си, като момичетата се бяха разбрали веднага след службата да изкачат Бийкън Хил и да се разходят до Хоус Уотър. Вечерята във Вавасор Хол беше в неудобен час, точно в пет, но тъй като службата щеше да свърши малко след дванайсет, а старецът не слизаше на обяд, разполагаха с четири пълни часа за своята експедиция. Бяха си съставили този план преди Алис да получи писмото, но то не я накара да се откаже от разходката.

— Скъпа Алис, трябва да се омъжиш — рече й старецът, докато пътуваха заедно към църквата.

Дядо й недочуваше, а колата за излети не бе подходящо място за водене на разговори, тъй като всяко движение на коня караше зъбите на пътниците да тракат. По тази причина Алис не каза нищо и само се усмихна на дядо си. На връщане от църквата той отново настоя Алис да го придружи, защото искаше да говори с нея.

— Мило дете — рече той, — напоследък много мислих за теб и смятам, че трябва да се омъжиш.

— Може би някой ден ще го направя, сър.

— Не и ако се караш с всичките си ухажори — отвърна земевладелецът. — Първо се скара с братовчед си Джордж, а сега и с господин Грей. Ако продължаваш в същия дух, никога няма да се омъжиш, мила моя.

— Защо това е по-важно за мен, отколкото за Кейт?

— О, Кейт! Не познавам някой, който иска да се ожени за Кейт. Моля те, помисли над това, което ти казах. Ако скоро не се омъжиш, може би никога няма да го направиш. Младите господа не могат вечно да търпят подобно поведение.

Момичетата си взеха по парче кейк и излязоха на своята разходка.

— Няма да можем да отидем до езерото — заяви Кейт.

— Не — съгласи се Алис, — но можем да се качим до голямата скала в Суиндейл. Гледката оттам е прекрасна.

— Помниш ли последния път, когато седнахме там? — попита Кейт. — Беше преди почти три години. Именно тогава ми каза, че всичко между теб и Джордж е приключило. Помниш ли каква глупачка бях и как се развиках от мъка? Понякога се чудя на себе си и се питам как е възможно да бъда толкова глупава. И защо не мога да защитавам интересите на близките си? А на връщане се измокрихме до кости.

— Помня.

— И колко бе тъмно! Беше септември, но бяхме вечеряли рано. Ако днес отидем чак до Суиндейл, на връщане ще бъде тъмно… но всъщност нямам нищо против, защото познавам Бийкън Уд много добре. Нали няма да се уплашиш от една половинчасова разходка по тъмно?

— О, не — отвърна Алис.

— Да, помня онзи ден. Е, всичко е било за добро, предполагам. Но сега дойде моментът да ти прочета писмото на леля!

Те все още бяха в гората, но Кейт извади писмото и го изчете, докато бавно вървяха нагоре по хълма. Изглежда нито един от двамата ухажори на вдовицата не бе успял да вземе превес. Тя продължаваше да пише за господин Чийзакър така, сякаш този джентълмен все още оплакваше загубата на Кейт. Съветваше племенницата си незабавно да се върне в Норфък, за да си набави един отличен съпруг.

Кейт спря да чете и рече:

— Алис, трябва да разбереш, че този мъж не ми е давал и най-малкото основание да мисля, че би поискал ръката ми, като същевременно знам, че иска нейната поне два пъти в седмицата — всеки път, когато пазарът в Норич е отворен. Трябва да имаш това предвид, за да оцениш хумора на ситуацията.

Алис обеща, че ще го има предвид и Кейт продължи да чете. Според госпожа Гринаул, клетият Белфийлд работеше много здраво — толкова здраво, че понякога се притесняваше за здравето му. Посещаваше я всеки понеделник и четвъртък, но пиеше само чай.

— Тогава пазарът е затворен — обясни Кейт — и по този начин избягва неприятните срещи.

Госпожа Гринаул пишеше:

„Той сяда и отпива от чая си и понякога си мисля, че ще припадне в краката ми.“

— Пада на колене пред нея и повтаря предложението си — рече Кейт. — Сигурна съм, че го прави поне два пъти в седмицата.

— Тя няма ли най-накрая да приеме?

— Истината е, че не знам какво да мисля. Понякога ми се струва, че се наслаждава на тази игра, но в същото време е твърде саможива, за да се остави да бъде подчинена на някой мъж. Не се съмнявам, че му дава пари назаем, защото той има нужда, а тя е много щедра. Заема му пари, но описва всеки шилинг и го кара да й дава разписки. Точно такъв човек е.

По-нататък в писмото се казваше, че вдовицата бе решила да остане в Норич до пролетта и много искаше Кейт да се върне при нея. „Ела и разгледай Ойлимид. Ако решиш, че не харесваш нито имението, нито неговия господар, повече няма да те карам да мислиш за тях. Но ми се струва, че той е много почтен мъж.“

— Някога познавала ли си друга такава жена? — попита Кейт. — Въпреки всичките й недостатъци, аз съм сигурна, че би направила всичко за мен. Дори би ми заела пари без разписка.

След тези думи тя прибра писмото на леля Гринаул в джоба си и двете излязоха на голия склон.

Беше прекрасен следобед за зимна разходка. Въздухът бе чист и студен, но не мразовит. Земята под краката им бе суха, а небето, въпреки че не бе ясно, изглеждаше непроменливо и не им даваше основания да се притесняват от дъжд. Има една особена зимна светлина, която е бистра, но не ярка, и кара всяко нещо да изпъква пред очите и всяка природна картина да изглежда елегантна и дори красива. За съжаление, тази светлина е придружена от чувство за меланхолия, може би защото е следобедна и намеква за бързо приближаващия се здрач. Намеква за това колко кратък е денят и съдържа обещание за мрак в своята яркост. Светлина, която носи частица от тъмнината, която ще я последва. Тя едва ли може да бъде видяна и почувствана толкова ясно, колкото в откритата пустош, където човек вижда на километри и погледът стига до ниската линия на далечните облаци, образуващи хоризонта. Такава бе светлината през този коледен следобед и момичетата усетиха ефекта й още преди да достигнат голямата скала на Суиндейл, откъдето възнамеряваха да съзерцават прекрасния Хоус Уотър. Вървейки през гората, те се бяха забавлявали с писмото на леля Гринаул и бяха обсъждали със смях достойнствата на Ойлимид и господин Чийзакър, но когато излязоха на открито, сред меланхоличното еднообразие на голите хълмове, смехът им секна и след известно време съвсем се умълчаха.

Писмото на Алис все още бе в джоба й. Беше го пъхнала там, преди да слезе за закуска и го носеше оттогава. Още не бе решила как да отговори и дали да го покаже на Кейт. Тя винаги бе смятала братовчедка си за верен приятел, с когото може да обсъжда всичко. Знаем, че Кейт донякъде бе предала доверието й, но Алис не подозираше за това предателство. Тя често се бе карала с Кейт, но никога заради грях, извършен срещу тяхното приятелство. Алис имаше пълна вяра в своята братовчедка, въпреки че често се виждаше принудена да изразява категоричното си несъгласие с нея. Защо да не й покаже това писмо и да го обсъди с нея, преди да изпрати отговор? Това минаваше през главата й, докато бавно крачеше по склона.

Читателят ще заключи, че тя бе склонна да се предаде и да приеме предложението на братовчед си Джордж. Уви, да! Читателят ще бъде прав. Но онова, което я караше да поеме този ужасен риск, не бе любовта й към Джордж. Ако бе така, може би щеше да ни бъде по-лесно да й простим. Но Алис започваше да си мисли, че любовта, която някога бе ценила толкова високо, нямаше значение. Каква полза имаше от нея и докъде я бе докарала? Какво бе причинила на нейната приятелка Гленкора? Какво бе причинила на самата нея? Нима не бе обичала Джон Грей и нима не бе осъзнала, че въпреки тази любов, животът й с него ще бъде непоносим? Никога не би се омъжила за някой, когото не харесва, но тя харесваше братовчед си Джордж и си повтаряше този факт с нещо, което граничеше с равнодушие.

Като цяло тази задача ставаше все по-трудна напоследък — става дума за задачата да направи нещо с живота си. Не беше ли всичко безсмислено и безполезно? Що се отнасяше до мечтата на онова момиче да изпита радостите на любовта — тя отдавна бе изчезнала и никога повече нямаше да се появи. В момента въпросът, който най-много я измъчваше, бе как да бъде полезна по начин, който да задоволи амбициите й.

Писмото на братовчед й бе много лукаво. Той бе изучил характера й до съвършенство. Когато бе седнал да пише, Джордж го бе направил е безразлично отношение към резултата, но въпреки това бе писал с усърдието на мъж, който не иска да се провали в начинанието, което е предприел. Това дали в крайна сметка щеше да се ожени за братовчедка си, беше маловажно за него и дори бе оставил решението на случайността, но когато то все пак бе взето, за него бе въпрос на чест да спечели онова, за което си бе дал труда да преследва.

Писмото му бе хитро и много лукаво. Когато прочете думите му за парите й и онова, което смяташе да прави с тях, Алис си каза: „Във всеки случай е напълно откровен с мен. Може да ги вземе всичките, ако реши, че ще помогнат на кариерата му, независимо дали ще бъде в ролята на мой приятел или съпруг.“ После си спомни за скромния принос, който Кейт бе обещала да направи, и си каза, че няма да бъде по-малко благородна от нея. И нямаше ли да е прекрасно, ако именно тя успееше да помири Джордж с дядо му? Джордж е представител на род, който бе толкова древен, че никой не помнеше кой пръв бе носил името на стария саксонски земевладелец енорията или самия мъж. В миналото бе имало знатни Вавасори, както ги наричаше Чосър, които бяха дали титлите и гербовете си на много местни забележителности. Алис доста поразсъждава над този въпрос и постепенно достигна до заключението, че бе неин дълг да подсигури бъдещата слава на този знатен род. Само след няколко години Джордж Вавасор щеше да бъде господарят на Вавасор Хол. Нима имаше нещо нередно в това да му помогне да направи тази позиция почтена?

Продължиха да вървят, като от време на време си разменяха по някоя дума. Постепенно къмбърландските върхове се извисиха над тях и започнаха да се обособяват в красиви малки групи.

— Най-накрая! — възкликна Кейт. — Това е Хелвелин. Винаги се чувствам щастлива, когато го видя.

— А онова там не е ли Кидсти Пайк? — попита Алис.

— Не, Кидсти още не се вижда. Но ще го зърнем, когато превалим онзи хълм. Вляво е Ско Фел — онзи далечен заоблен връх. Аз го различавам, но ти едва ли ще можеш.

Отново тръгнаха и скоро изкачиха възвишението, откъдето се виждаше острият връх, който Алис бе споменала.

— Сега вече сме в Суиндейл и след пет минути ще достигнем скалата.

Отне им по-малко от пет минути, но едва когато я достигнаха, те успяха да се насладят на красотата на малкото езерце, почиващо в тихата планинска долина под тях. Според мен всички езера трябва да бъдат малки. И за да бъде оценена красотата им, трябва да бъдат съзерцавани отгоре. Разстоянието трябва да бъде такова, че сенките на заобикалящите ги планини да се отразяват във водата и вълничките, набраздяващи повърхността, да бъдат видими с просто око. Формата трябва да бъде неправилна и необикновена, за предпочитане извита около по-ниските хълмове и продължаваща нагоре и навътре в планината, откъдето извират притоците. Точно такава бе гледката, която се разкриваше към езерото Хоус Уотър от плоската скала, стърчаща над Суиндейл Фел. Коритото на езерото имаше формата на числото „3“, като горната му половина се врязваше дълбоко в дивите и непристъпни чукари на уестморлендските планини. На дължина нямаше пет километра и от мястото, където бяха момичетата, се виждаше всяка извивка. Водите на езерото бяха напълно неподвижни, тъмни и студени, но над него бавно се търкаляха облаци, които се отразяваха във водата и постепенно променяха цвета й. Водите бяха неподвижни, но от време на време се забелязваше отблясък, който подсказваше, че повърхността е била набраздена от порив на вятъра.

— Толкова се радвам, че дойдохме тук — рече Алис и седна. — Не мога да понеса мисълта да посетя Вавасор, без да видя поне едно от езерата.

— Някой ден трябва да се разходим до Уиндърмиър — каза Кейт.

— Не мисля, че ще го направим. Едва ли ще остана толкова дълго. Кейт, искам да ти покажа едно писмо.

В тона й имаше нещо, което накара Кейт да затаи дъх. Тя също седна и протегна ръка за писмото.

— От господин Грей ли е?

— Не — отвърна Алис. — Не е от господин Грей.

Тя даде писмото на братовчедка си. Още преди да го докосне, Кейт видя, че бе от брат й Джордж. Докато го отваряше, тя се вгледа разтревожено в лицето на Алис.

— Нали не те е обидил? — попита тя.

— Прочети го и ще го обсъдим по пътя обратно — отвърна Алис, след което стана и направи няколко крачки към ръба на пропастта. Докато братовчедка й четеше писмото, тя гледаше надолу към езерото.

— Е? — попита след малко Алис и се върна на мястото си.

— Според мен трябва да го послушаш — отвърна Кейт. — О, Алис, мога ли да се надявам, че ще го направиш? О, Алис, мила моя Алис, скъпа Алис! Кажи ми, че ще го послушаш.

Кейт коленичи в краката на своята приятелка, вдигна глава и я погледна с очи, пълни със сълзи. Какво да кажем за жена, която може да бъде толкова подла, но в същото време толкова искрена?

Алис не отговори веднага, а дълго време се взира в лицето на своята приятелка.

— Едва ли нещо може да ме зарадва повече тази Коледа, Алис — продължи Кейт. — И ти не би ме довела тук, не би ми показала това писмо и не би ме помолила да го прочета с такъв спокоен тон, ако отговорът ти бе отрицателен. Не, не би ми причинила това! Алис, толкова съм щастлива! Ще заобичам това място. Преди го мразех.

Тя се наведе, допря лице до камъка и го целуна. Алис продължаваше да мълчи, но бе започнала да чувства, че е стигнала по-далече, отколкото бе възнамерявала. Сега щеше да й бъде почти невъзможно да заяви, че трябва да откаже на Джордж.

Кейт продължи:

— Писмото му е толкова красиво, нали, Алис? Не е ли писмо, с което всяка сестра би се гордяла? Аз наистина се гордея с него. Знам, че той е мъж с мъжко сърце и мъжки кураж, който някой ден ще постигне велики неща. Алис, искам да ми кажеш честно, тук, в тази планина, където сме сами и никой не би могъл да ни чуе — обичаш ли го?

— Дали го обичам? — отвърна Алис.

— Да, обичаш ли го така, както една жена трябва да обича своя съпруг? Нима сърцето ти не му принадлежи? Алис, това не е моментът за лъжи. Ако наистина го обичаш, трябва да ми кажеш, тук и сега, държейки писмото му в ръка.

— Винаги съм го обичала, Кейт, но не толкова страстно, колкото си мислиш.

— Значи в сърцето ти няма място за страст.

— Може би си права, Кейт. Понякога се надявам да е така. Но хайде да се връщаме. Ще закъснеем, а ти ще изстинеш на този студен камък.

— Бих седяла тук цяла нощ, ако можех да гарантирам, че отговорът ти ще бъде такъв, какъвто искам да бъде. Алис, преди да стана, трябва да ми кажеш какъв ще бъде той. Знам, че няма да му откажеш, но искам да го чуя от собствените ти устни. Зарадвай ме!

— Не мога да ти кажа, преди да станеш, Кейт.

— Защо?

— Защото още не съм решила.

— Но това е невъзможно! Напълно невъзможно! При тези обстоятелства всяка жена би взела решение веднага! Сигурна съм, че си решила, още докато си чела писмото, но може би не искаш да ми кажеш.

— Грешиш. Хайде да тръгваме и ще ти кажа по пътя.

Кейт стана и те обърнаха гръб на езерото и поеха по дългия път към вкъщи.

— Не съм решила какво да му отговоря, но ти показах това писмо, за да имам човек, с когото да го обсъдя. Знаех как ще реагираш и бях сигурна, че веднага ще се опиташ да ме накараш да ти обещая.

— Не, не. Не искам подобно нещо.

— Но не мога да се лиша от утехата на твоето приятелство.

— Не, Алис, няма да те карам да ми даваш обещания. Няма да правя нищо, което не искаш. Но нетърпението ми едва ли те изненадва. Нима това не е мечтата, която преследвам цял живот? Нима от години не се опитвам да ви събера? Нима не мисля само и единствено за това? Знаеш ли колко страдах, когато по вина на Джордж годежът ви бе развален? Знаеш ли колко ме заболя, когато прие предложението на онзи мъж от Кеймбриджшир? Нима годежът ви не бе истинско изтезание за мен, въпреки че го търпях мълчаливо? И сега нима си изненадана от радостта ми, че всичко започва да се нарежда така, както искам? Защото това ще се случи, Алис. Може би още не си решила да приемеш предложението му, но щеше веднага да му откажеш, ако това бе твоят отговор.

Не си казаха нищо повече по темата, докато слизаха по склона, но когато поеха по пътеката през гората, Кейт наруши мълчанието:

— Нали няма да му отговориш без преди това да го обсъдиш с мен?

— Във всеки случай няма да му изпратя отговора си, без да ти кажа — отвърна Алис.

— И ще ми позволиш да го прочета?

— Не — каза Алис. — Не мога да ти обещая това. Но ако е неблагоприятен, ще ти го покажа.

— В такъв случай не бих го прочела — отвърна Кейт и се засмя. — Но това ми е напълно достатъчно. В никакъв случай не искам да критикувам любовните слова, чрез които му казваш, че си му простила. Сигурна съм, че ще бъдат прекрасни. О, небеса! Как му завиждам!

Неусетно стигнаха вкъщи и старецът ги срещна на прага, а лъвските му очи блестяха гневно, защото ростбифът вече бе опечен. Държеше грамадния си сребърен часовник в ръка, а той винаги избързваше с около четвърт час. Посочи свирепо към него и потупа по голямата стрелка, която показваше десет.

— Но, дядо, часовникът ти винаги избързва — оправда се Кейт.

— А вие винаги се бавите, госпожице — отвърна гладният земевладелец.

— Още няма пет часа. Нали, Алис?

— И колко време ще ви отнеме да се преоблечете?

— Не повече от десет минути, нали, Алис? Но не е нужно да ни чакаш, дядо.

— Да не ви чакам! Винаги така казват! — промърмори ядосано той. — Сякаш е по-добре да ги чакам, след като месото вече е на масата.

Но нито Кейт, нито Алис го чуха, защото вече се бяха качили в стаите си.

Те не си казаха нищо повече по темата тази вечер, но когато пожела лека нощ на братовчедка си, Кейт й заръча:

— Помоли се за него тази нощ, така, както се молиш за хората, които са ти най-скъпи.

Алис не отговори, но можем да заключим, че направи онова, което искаха от нея.