Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (43)

Четиридесет и трета глава
Госпожа Маршъм

Но думите на господин Палисър не накараха лейди Гленкора да се разкае за решението си. Настояването му да прекара първата си вечер в Лондон в компанията на старица, която ненавиждаше, й се струваше безкрайно жестоко и тя почувства, че трябва да се разбунтува. Ако й бе наредил да покани госпожа Маршъм, щеше да го направи и щеше да изтърпи присъствието й, потънала в презрително мълчание, но той не бе направил това. Беше я помолил, а молбата сама по себе си не изискваше подчинение. От нея зависеше дали ще изпълни желанието му, а тя никога не би поканила госпожа Маршъм, освен по принуда. Нима не бе отправила молба към него, на която той бе отказал? Господин Палисър несъмнено имаше правото да й заповядва, но що се отнасяше до молбите, тя имаше правото да очаква, че може да му откаже. Ето защо, преди да си легне, Гленкора писа на Алис, като я помоли да дойде рано на следващия ден, за да излязат заедно, след което щяха да вечерят в компанията на господин Бот.

„Знам, че веднага ще се съгласиш — пишеше лейди Гленкора, — защото имаш щедро сърце и ще прозреш, че се нуждая от помощта ти. Няма да има други гости, освен ако госпожа Маршъм не бъде поканена без моето знание.“

След това Гленкора се отдаде на мисли за жестокостта на съпрузите. В дните преди брака й близките й отново и отново я бяха уверявали, че Бурго ще се отнася ужасно с нея, ако приеме да стане негова жена. Маркизът на Единбург бе стигнал дотам да намекне, че Бурго най-вероятно щеше да я бие. Но нямаше отношение, колкото и грубо да бе то, което да бе толкова нетърпимо, колкото незаинтересоваността и пълната липса на разбиране, демонстрирани от сегашния й съпруг. Що се отнасяше до това дали Бурго щеше да я бие, лейди Гленкора се присмиваше на самата идея. Звучеше абсурдно и тя се усмихна, представяйки си красотата на очите му, нежността на докосването му и любящия, почти благоговеен тон на гласа му. Нима нямаше да е за предпочитане да бъде малтретирана от него, отколкото да слуша обясненията на Плантагенет Палисър за политическото устройство на страната в един часа през нощта? Разбира се, че щеше да бъде! Ако се бе омъжила за Бурго, щяха да живеят в слънчева Италия и той щеше да й разказва съвсем различни неща, докато се излежават на меката лунна светлина.

Лейди Гленкора притежаваше една акварелна картина, наречена „Рафаело и Форнарина^[1]“, и бе достатъчно наивна, за да си казва, че Рафаело много прилича на нейния Бурго — всъщност не на нейния Бурго, а на Бурго, защото той не беше неин. Във всеки случай тя често съжаляваше за това, че никога нямаше да изпита романтиката на тази картина, защото я бяха лишили от правото й да определя собственото си бъдеще. Ако й бяха позволили да го направи, сега щеше да се излежава на красиво мраморно балконче, с гъсти лози над главата си, а той щеше да стои на едно коляно пред нея, без да говори, но божествен в красотата си. Нямаше да я кара да взима трудни решения. В неговата компания тя щеше да се наслаждава на милувките на вятъра и да се чувства щастлива, безгрижна и обичана. Точно така изглеждаше Форнарина. Това можеше да бъде нейната съдба. И защо не? Нейният Рафаело щеше да я обича, каквото и да говореха за неговата жестокост.

Клетото, злочесто и обременено дете! Тя не знаеше най-важните житейски уроци, но бе попаднала в ръцете на човек, който не можеше да я научи на нищо! Кой не би я съжалил? Кой би заявил, че вината е нейна? Съдбата я бе натоварила с несметни богатства, принуждавайки я да се прегъне под тяхната тежест, след което я бе оставила сама да намери правилния път в живота!

— Писа ли на братовчедка си? — попита я съпругът й на следващата сутрин. Гласът му ясно показваше, че гневът му или бе преминал, или го бе потиснал.

— Да. Поканих я да излезем заедно и я помолих да остане за вечеря. Ще й изпратя каретата. Кочияшът трябва да изчака отговора й.

— Много добре — отвърна господин Палисър със същия благ глас и после добави: — След като този въпрос е уреден, може би няма да имаш нищо против да поканиш и госпожа Маршъм?

— Няма ли да е заета?

— Не мисля — каза господин Палисър, след което добави, защото се бе засрамил от факта, че иначе можеше да бъде обвинен в неискреност. — Знам, че няма да е заета.

— Искаш да кажеш, че очаква да дойде? — попита лейди Гленкора.

— Не съм я канил, ако това намекваш, Гленкора. Ако го бях направил, щях да ти кажа. Обясних й, че не съм наясно с плановете ти.

— Ще й пиша, щом така искаш — отвърна съпругата, чувствайки, че вече не може да му откаже.

— Направи го, скъпа моя! — възкликна съпругът.

Лейди Гленкора писа на госпожа Маршъм, която обеща да дойде. Същото направи и Алис Вавасор.

Гленкора знаеше, че щеше да прекара поне няколко часа в компанията на Алис преди вечерята. Отначало този факт я утеши, но постепенно осъзна, че не можеше да реши какво да й каже и какво да премълчи. Нима възнамеряваше да й покаже онова писмо? Ако й го покажеше, това би означавало да се примири със сегашната си злочеста съдба и да се откаже от мечтите си за Рафаело и Форнарина. Ако го скриеше от нея, това би означавало, че смята да изостави съпруга си и да премине под закрилата на друг мъж, което би я направило… дори не посмя да си помисли какво. Все пак реши, че трябва да се случи именно това. Тя знаеше, че би избягала с Бурго, ако той дойдеше при нея с готовността да го направи. Но ако споделеше с Алис, че бе получила писмото му, Бурго никога нямаше да получи тази възможност.

Помня един истински случай на отвличане, при който мъжът бе избегнал най-тежкото наказание поради факта, че дамата се бе съгласила да избяга с него по време на отвличането. На процеса тя бе признала, че е разполагала с талисман, носен около врата, който да я предпазва от подобни опасности, но докато пътувала в пощенската кола, тя отворила прозореца и го изхвърлила, тъй като вече не се нуждаела, поне според адвоката на подсъдимия, от подобна закрила. Душевното състояние на лейди Гленкора беше същото като онова на дамата в пощенската кола. Тя не бе решила дали да използва талисмана си, но все още можеше да го направи.

Алис пристигна и двете с братовчедка й се поздравиха сърдечно. Лейди Гленкора я прие така, сякаш двете са били неразделни от деца, и Алис, въпреки че сляпата отдаденост не беше в характера й, не можеше да се отнесе студено към човек, който я приема толкова радушно. Нима не й бе обещала да я обича по време на онзи разговор в Мачинг, когато братовчедка й бе споделила всичките си несгоди с нея? Нима не бе заявила: „Ще те обичам!“ И въпреки че у лейди Гленкора имаше много неща, които не одобряваше, и други, които не харесваше, Алис не можеше да позволи на сърцето си да противоречи на думите й.

Разговорът им пред огнището в дневната продължи толкова дълго, че накрая решиха да не излизат навън.

— Защо да излизаме? — попита лейди Гленкора. — Няма нищо интересно за разглеждане, а вятърът е студен като милостиня. Ще ни бъде много по-удобно тук, не мислиш ли?

Алис се съгласи, тъй като нямаше желание да бъде развеждана из лондонските паркове в този мрачен февруарски следобед.

— Ако Денди и Флърт бяха тук, щяхме да се позабавляваме, но господин Палисър не иска да карам в Лондон.

— Предполагам, че е опасно?

— Изобщо не е опасно. Не мисля, че се притеснява от това. По-скоро смята, че изглежда леконравно.

— Прав е. Ако бях мъж, определено не бих искал жена ми да кара карета в Лондон.

— И защо не? Защото ще бъдеш тиранин като останалите съпрузи? Какво лошо има в това да изглеждаш леконравна, ако не правиш нищо нередно? Клетият Денди и скъпата Флърт! Сигурна съм, че щеше да им хареса.

— Може би господин Палисър не се интересува от това?

— Ще ти кажа още едно нещо, от което не се интересува. Не го е грижа дали любимата на Денди си прекарва добре.

— Не казвай такива неща, Гленкора.

— Защо да не ги казвам на теб?

— Защото не трябва дори да си ги мислиш. Това имам предвид. Вярвам, че би се съгласил на всичко, стига да не смята, че е нередно.

— Като например лекции, посветени на политическото устройство на страната! Но както и да е. Разбира се, че политическото устройство на страната означава много за него и ми се иска да знаех повече по въпроса — това е всичко. Но не съм ти казала кого ще срещнеш на вечеря.

— Каза ми. Господин Бот.

— Но ще има още един гост. Госпожа Маршъм. Мислех, че съм успяла да се отърва от нея, но се оказа, че не съм. Ще дойде.

— Нямам нищо против нея — рече Алис.

— Но аз имам. Ще съсипе цялата ни вечер. Струва ми се, че тя те мрази, Алис. Мисли си, че ме въвличаш в грехове. Всичките са такива глупаци!

— Кои всички, Гленкора?

— Тя и онзи мъж, както и… няма значение. Повдига ми се при мисълта, че тези хора могат да бъдат толкова слепи. Алис, дължа ти толкова много! Наистина. Струва ми се, че ти дължа всичко.

Докато говореше, лейди Гленкора пъхна ръка в джоба си и стисна писмото, което лежеше там.

— Това са глупости — отвърна Алис.

— Не, не са глупости. Кой според теб дойде в Мачинг, докато аз бях там?

— Какво… дошъл е в къщата? — попита Алис, сигурна, че господин Фицджералд бе човекът, за когото говореше братовчедка й.

— Не, не в къщата.

— Ако става дума за мъжа, за когото си мисля — рече Алис мрачно, — умолявам те да не говориш за него.

— И защо да не говоря за него? Нима вече не говорих за него с теб и нима това не ми помогна? Как можем да бъдем приятелки, ако не мога да споделям всичко с теб?

— Но не бива да мислиш за него.

— Какви небивалици говориш, Алис! Да не мисля за него! Човек не може да контролира мислите си. Виж това.

Ръката й бе върху писмото. Тя понечи да го извади и да го хвърли в скута на Алис, но точно в този момент прислужникът отвори вратата и обяви пристигането на госпожа Маршъм.

— Ох, как ми се иска да бяхме излезли на разходка! — възкликна лейди Гленкора.

Прислужникът несъмнено я чу и госпожа Маршъм също щеше да я чуе, ако бонето, което носеше, не закриваше ушите й.

— Как сте, мила моя? — попита тя. — Реших да се отбия да ви видя, въпреки че ще вечеряме заедно. Както знаете, улица „Норфък“ е на една крачка разстояние. Как сте, госпожице Вавасор?

Тя поздрави Алис по начин, който едва ли можеше да бъде по-студен.

Госпожа Маршъм бе жена с много достойнства. Беше бедна, но понасяше бедността си, без да се оплаква. Имаше роднински и приятелски връзки с много богати и титулувани хора, но не се отнасяше с прекомерно уважение към тях, въпреки титлите и богатствата им. Беше предана както в приятелствата, така и във враждите си. Не беше глупава и разбираше от всичко. Можеше да говори както за последния нашумял роман, така и за политическото устройство на страната. Беше вярна съпруга, въпреки неотстъпчивия си характер, и грижовна майка, чиито деца обаче така и не я бяха обикнали по начина, по който всяка майка иска да бъде обичана.

Списъкът с недостатъците й бе също толкова дълъг. Тя бе една от онези жени, които ламтят за власт и са готови на почти всичко, за да я получат. Беше коравосърдечна и преследваше целите си, без да мисли за последствията от действията си върху другите. Не ласкаеше и не се прехласваше пред богатите и известните, но не се свенеше да прибягва до хитрости, за да спечели благоразположението на хора, които можеха да й помогнат да реализира плановете си. Беше по-скоро злонамерена, отколкото добронамерена. Беше неискрена както в думите, така и в делата си. Не казвам, че лъжеше, но понякога съзнателно оставяше грешно впечатление у хората. Беше играла ролята на близък приятел и в много отношения житейски съветник на майката на господин Палисър и живо се интересуваше от неговото добруване. След сватбата му бе научила за аферата на лейди Гленкора с Бурго Фицджералд и въпреки че одобряваше парите на булката, не одобряваше самата нея. Веднага бе решила, че младата дама трябва да бъде наблюдавана много внимателно, и бе преценила, че никой не би могъл да свърши тази работа по-добре от самата нея. Не бе споделила това с господин Палисър и дори не му бе намекнала, че възнамерява да играе ролята на Аргос^[2] по отношение на жена му. Господин Палисър нямаше да се съгласи и госпожа Маршъм чудесно съзнаваше това. Все пак му бе намекнала, че лейди Гленкора трябва да бъде наблюдавана, посочвайки, че е прекалено млада, и отбелязвайки, че простоватите й маниери са чаровни по един детински начин, но могат лесно да я подведат. Господин Палисър не подозираше за ролята на Бурго в притесненията на госпожа Маршъм и бе сляп за тези опасности. Той не бе подозрителен по природа, а сухият му и резервиран характер не познаваше нито удоволствията, нито рисковете на любовта. Все пак господин Палисър се съгласи, че съпругата му е млада. Искаше от нея да бъде дискретна и почтена. Не се страхуваше от любовници, а от необмислени постъпки, като например нощни разходки, както и от действия, които не подобават на съпругата на един канцлер на хазната. По тази причина остави Гленкора, а донякъде и самия себе си, в ръцете на госпожа Маршъм.

Лейди Гленкора не бе прекарала и двайсет и четири часа в компанията на тази дама, преди да осъзнае, че тя се опитва да бъде нейна гувернантка. Гленкора бе много схватлива в това отношение. Може би не знаеше нищо за политическото устройство на страната, както и уви, за това какво се изисква от една порядъчна съпруга, но не беше глупава. Очите й виждаха и ушите й чуваха и разполагаше с онзи женски инстинкт, който позволява на една жена да прецени дали човекът, застанал срещу нея, е приятел или враг, съдейки само по един поглед, едно докосване или дори една дума. В много отношения лейди Гленкора бе по-схватлива и съобразителна от своя съпруг, въпреки че той се гласеше да стане канцлер на хазната и знаеше много повече за политическото устройство на страната. Тя бе наясно с факта, че той можеше да бъде измамен много лесно, защото бе интелигентен, но инстинктите му не бяха достатъчно добре развити. Липсваше му деликатност и възприемчивост, поне що се отнасяше до характера на хората, с които общуваше.

В някои отношения тя го презираше заради това невежество. Отдавна трябваше да е съобразил, че Бурго представлява истинска опасност за брака му. Освен това трябваше да е осъзнал, че госпожа Маршъм не е подходяща за гувернантка. Когато една жена знае, че я наблюдава куче пазач, тя несъмнено ще се опита да надхитри този Цербер, както и неговия стопанин. Лейди Гленкора чувстваше, че госпожа Маршъм е нейният Цербер, и бе решена на всичко да си намери друго куче пазач, ако изобщо й трябваше такова.

Алис стана и поздрави новодошлата точно толкова студено, колкото старицата бе поздравила нея, и от този миг насетне двете станаха врагове. Госпожа Маршъм инстинктивно бе предположила, че Алис имаше пръст в това лейди Гленкора да не пътува за Монкшейд, и въпреки че би сторила същото на нейно място, тя се чувстваше засегната от вмешателството й. Вече бе решила, че Алис не е от хората, с които лейди Гленкора трябва да си общува. Алис веднага долови и прие нейната враждебност.

— Предположих, че ще ви заваря вкъщи — каза госпожа Маршъм, — тъй като знам, че не обичате да излизате, когато навън е студено, освен ако не е за неразумна среднощна разходка.

Тя поклати глава. Беше дребничка жена с остри малки очички и червендалесто лице, от двете страни, на което висяха две къси сиви къдрици. Винаги бе безупречно облечена и в цветущо здраве и поне според Лейди Гленкора — никога не се изморяваше.

— Разходката, за която говорите, бе напълно разумна — отвърна домакинята, — но не виждам смисъл човек да се разхожда из Лондон посред зима.

— Човек трябва да излиза от вкъщи всеки ден — заяви госпожа Маршъм.

— Мразя всички тези правила. Алис, ти не ги ли мразиш?

Алис не ги мразеше, така че не каза нищо.

— Скъпа Гленкора, в този живот човек трябва да спазва някои правила. Все едно да кажете, че мразите да сядате на вечеря.

— Често ми се случва да мразя да сядам на вечеря, особено когато имаме компания.

— Ще преодолеете това чувство, след като поживеете още малко в Лондон — отвърна госпожа Маршъм, преструвайки се, че лейди Гленкора се бе оплакала от това, че се притеснява да приема гости.

— Кълна се, че не смятам така. Дори бих казала, че става все по-мъчително. Тази вечер господин Бот ще дойде на вечеря.

Тук не можеше да има съмнение относно значението на думите й.

Госпожа Маршъм нямаше как да се престори, че я разбира погрешно. Тя бе приела приятелството на господин Бот, но не защото го харесваше, а заради нуждите на господин Палисър.

— Господин Бот е член на Парламента и е много полезен приятел на вашия съпруг — каза госпожа Маршъм.

— Въпреки това ние не харесваме господин Бот… нали, Алис? Той е нашият доктор Фел, въпреки че много добре знаем защо не го харесваме.^[3]

— Определено не го харесвам — потвърди Алис.

— Това едва ли има голямо значение за вас, госпожице Вавасор — рече госпожа Маршъм, — имайки предвид колко рядко ви се налага да се срещате с него.

— Няма почти никакво значение — отвърна Алис. — Веднъж ме подразни, но смея да твърдя, че едва ли ще му се отдаде втора такава възможност.

— Нямам представа с какво може да ви е подразнил.

— Разбира се, че нямате, госпожо Маршъм.

— Но ми се струва малко вероятно високопоставен и уважаван мъж като господин Бот, занимаващ се с такива важни дела, да се опитва да смути спокойствието на млада жена, която съвсем случайно е срещнал в къщата на свой приятел.

— Алис едва ли има предвид, че се е опитал да флиртува с нея — рече лейди Гленкора и се засмя. — Представяте ли си — господин Бот да флиртува!

— Може би не се е опитал — отвърна госпожа Маршъм.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, и намекът, който съдържаха, накараха Алис да загуби самообладанието си.

— Гленкора — рече тя, надигайки се от стола си, — мисля да те оставя насаме с госпожа Маршъм. Не съм в настроение да обсъждам характера на господин Бот и да слушам как споменават името му в такава неприятна връзка с моето.

Но лейди Гленкора не й позволи да я изостави.

— Глупости, Алис — отвърна тя. — Двете с теб трябва да се научим да водим своите малки битки с господин Бот и госпожа Маршъм, без да се предаваме. В тази война онези, които отстъпват, не доживяват да пробват късмета си отново на бойното поле.

— Гленкора, надявам се, че не ме считате за ваш враг? — попита госпожа Маршъм и се изпъчи заплашително.

— Разбира се, че ви считам за враг, след като нападате Алис. Ако обичате мен, трябва да обичате и кучето ми. Извинявай, Алис. Имах предвид, че ако обичате мен, госпожо Маршъм, трябва да обичате и най-добрата ми приятелка.

— Не съм искала да обидя госпожица Вавасор — рече госпожа Маршъм и я изгледа строго.

Алис просто й кимна. Чувстваше се обидена и не можеше да го отрече. След малко госпожа Маршъм си тръгна, казвайки, че ще се върне привечер. Беше ядосана, но не и притеснена. Беше преценила, че ще успее да постави госпожица Вавасор на мястото й, и бе готова да изтърпи възмутителното отношение на лейди Гленкора за доброто на господин Палисър и от уважение към неговата майка.

— Каква ужасна стара кранта! — възкликна лейди Гленкора веднага щом вратата хлопна зад гърба й. Каза го с такъв комичен тон, поклащайки глава и мръщейки се като малко дете, че Алис се разсмя. — Такава е! — продължи Гленкора. — Познавам я и се опасявам, че и ти ще трябва да я опознаеш. Не бива да бягаш, когато плюе отрова по теб. Трябва да се защитаваш и да й отвръщаш със същото, за да й покажеш, че имаш нокти и не се страхуваш да ги използваш.

— Но аз не съм котка.

— Но аз съм, само че от семейство Тигрови, и ако продължава да ме тормози, госпожа Маршъм ще разбере това. Алис, взех много важно решение. Няма да допусна да ме тормозят. Ако моят съпруг ми каже да направя нещо, ще се подчиня, защото ми е съпруг, но няма да допусна да ме тормозят.

— Не забравяй, че тя е стара приятелка на майката на господин Палисър.

— Не съм забравила и това й дава право от време на време да идва тук и да ни посещава в Мачинг. Досадно е, разбира се, но е напълно в реда на нещата и тази досада трябва да бъде изтърпяна.

— И това ще бъде началото на края.

— Опасявам се, че не, мила моя. Може да бъде края, но няма да бъде началото. Отказвам да бъда тормозена. Ако реши да ми дава съвети, ще й кажа в лицето, че нямам нужда от тях, и ако обиди мой приятел, както днес обиди теб, ще я принудя да стои далече от мен. Тя ще му каже всичко, разбира се, но не мога да я спря. Във всеки случай реших, че няма да допусна да бъда тормозена.

Лейди Гленкора така и не извади писмото на Бурго от джоба си, за да го покаже на своята братовчедка. Двете седяха пред огъня в дневната и обсъждаха делата на Алис, докато не стана време да се преоблекат за вечеря. Алис с охота говореше за господин Грей, но не спомена годежа си за Джордж Вавасор. Как би могла да говори за него, след като вече бе решила, или почти решила, че той също трябва да бъде развален?

Преди вечеря Алис слезе в дневната и завари господин Бот сам. Беше се преоблякла по-бързо от своята приятелка, а господин Палисър още не се бе появил.

— Не очаквах, че днес ще имам удоволствието да се срещна с вас, госпожице Вавасор — рече господин Бот, когато се изправи и протегна ръката си. Тя му даде своята и седна, промърморвайки нещо в отговор. — Прекарахме един много приятен месец заедно в Мачинг, не мислите ли?

— Несъмнено прекарах един много приятен месец.

— Доколкото си спомням, вие си тръгнахте на сутринта след онази среднощна разходка сред руините, нали? Колко неприятно! Клетата лейди Гленкора! Разболя се толкова тежко, че не успя да пътува за Монкшейд, а толкова й се искаше. Беше много тъжно. Лейди Гленкора е много деликатна. Наистина много деликатна. И хората като нас, които имат удоволствието да я познават, никога не бива да забравят това.

— Не мисля, че е толкова деликатна.

— О, нима? Опасявам се, че грешите, госпожице Вавасор.

— Мисля, че е в отлично здраве, а това е най-голямата благословия в този живот. Когато казвате „деликатна“, сигурно имате предвид слаба и болнава.

— О, бога ми, не! В никакъв случай не бих я нарекъл болнава! Надявам се, че никой не би могъл да ме обвини в това, че съм нарекъл лейди Гленкора болнава. Имам предвид, че не е особено силна, госпожице Вавасор. Имам предвид, че общото устройство на организма й е деликатно. Това се вижда съвсем ясно в очите й.

Алис понечи да възрази, че никога не бе виждала подобно нещо в очите й, когато господин Палисър влезе в стаята, придружен от госпожа Маршъм.

Двамата джентълмени стиснаха ръцете си, след което господин Палисър се обърна към Алис. Тя веднага разчете изражението му и заключи, че не бе добре дошла в дома му. Прииска й се веднага да си тръгне. Лейди Гленкора можеше да се разправя с госпожа Маршъм, както и със съпруга си по отношение на тормоза на госпожа Маршъм, но тя нямаше причина да го прави. Той я поздрави, като едва докосна ръката й и дори не я стисна през пръстите. Веднага се обърна към госпожа Маршъм и започна да си говори с нея. Нещо в изражението и маниера му бе обидило Алис. Той по никакъв начин не бе загатнал, че вече се познаваха, и не бе споменал нито Мачинг, нито жена си, въпреки че разговаряше с нейна близка приятелка. Алис почувства как лицето й се налива с кръв и съжали за това, че бе дошла сред тези хора. Нима отдавна не бе решила да страни от своите знатни роднини и нима всичко това не доказваше, че е трябвало да се придържа към това решение? Нима лейди Гленкора означаваше толкова много за нея, че да допусне такова отношение? Тези хора се държаха с нея така, сякаш получаваше издръжка за присъствието си: сякаш бе бедната братовчедка, отчаяно вкопчила се в своята богата родственица. Алис бе много горда жена. Тя бе подхранвала тази гордост, докато не се бе превърнала в недостатък. Всичките й проблеми и несгоди се дължаха на прекомерното й желание да бъде независима. Тогава защо би допуснала такова непочтително отношение от когото и да било и особено от мъж като господин Палисър, който бе наследник на херцогско имение, тънеше в богатство и разкош и притежаваше онова великолепие, характерно за британската висша класа? Не, тя трябваше да накара лейди Гленкора да осъзнае, че не можеха да бъдат приятелки и да се виждат всеки ден!

— Разкайвам се за закъснението си — обяви лейди Гленкора, когато влезе в стаята. — Не се извинявам на теб, Алис, защото именно ти ме забави с приказките си, но се надявам, че госпожа Маршъм ще ми прости.

Госпожа Маршъм прие извинението с усмивка и изрази надеждата, че двете с лейди Гленкора ще станат добри приятелки. Обявиха вечерята и Алис трябваше да слезе по стълбите сама. Не че я бе грижа, но бе имало неловко съревнование, преди да се отправят към трапезарията. Лейди Гленкора се бе опитала да пробута господин Бот на братовчедка си, но той бе демонстрирал своето твърдо намерение да остане до нея. Очевидно се надяваше често да й кавалерства и не бе склонен да се откаже от тази привилегия.

По време на вечерята Алис почти не говореше, а и нямаше възможността да го прави. Спомни си първия ден в Мачинг, когато бе седяла между херцога на Св. Банги и Джефри Палисър и всички се бяха отнасяли толкова учтиво с нея! Сега седеше сама от едната страна на масата, възможно най-далече от огъня, където й бе студено и се чувстваше изоставена в тъмната половина на голямото помещение. Господин Палисър се занимаваше с госпожа Маршъм, като двамата говореха за политика, а господин Бот продължаваше с неуморните си опити да бъде галантен с лейди Гленкора, която не го насърчаваше, но не смееше да го постави на мястото му в присъствието на съпруга си. Поне двайсетина пъти по време на вечерята тя се опита да включи Алис в разговора, първо с идеята да я развлече, а после, след като й стана ясно, че това няма как да бъде постигнато, за да й донесе малко утеха. Но всичко беше напразно. Има моменти, когато разговорът изглежда невъзможен и сякаш самите богове се намесват, за да запечатат устните на някой от присъстващите. Сега бе такъв момент за Алис. Тя не бе свикнала да се отнасят с такова пренебрежение към нея. В каквато и компания да бе попадала, тя винаги бе изпъквала пред останалите — може би повече, отколкото бе добре за нея. Преди да замине за Мачинг, тя се бе притеснила за положението си, но всичко се бе развило неочаквано добре. Приятелството на лейди Гленкора й бе осигурило приемане, което я бе поласкало. Джефри Палисър се бе сприятелил с нея и щеше да й стане повече от приятел, ако тя бе пожелала. Но сега чувстваше, че салоните на рода Палисър са станали прекалено студени за нея и колкото по-скоро избягаше от техния сумрак и от това нелюбезно отношение, толкова по-добре.

Когато трите дами се върнаха заедно в дневната, госпожа Маршъм ликуваше. Струваше й се, че бе успяла да постави Алис на мястото й. Въпреки това тя продължи с настъплението си, с енергичното благоразумие на способен генерал, който знае, че не бива да изпуска инициативата след успешно проведената битка, независимо от цената. В същото време Алис бе решила да посещава къщата на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ колкото може по-рядко, което напълно съвпадаше с възгледите на госпожа Маршъм.

— Госпожица Вавасор пеша ли ще се прибере вкъщи? — попита тя.

— Пеша? По цялата улица „Оксфорд“? Не, за бога! Защо да ходи пеша? Ще вземе каретата.

— Или кабриолет — обади се Алис. — Свикнала съм да пътувам сама из Лондон с кабриолет.

— Не мисля, че е редно млади дами да пътуват сами по тъмно — заяви госпожа Маршъм. — Щях да помоля прислужницата ми да я изпрати. Тя е възрастна жена и няма да има нищо против.

— Сигурна съм, че Алис ще ви бъде много признателна — отвърна лейди Гленкора, — но ще се прибере с каретата.

— Много сте мила — отбеляза госпожа Маршъм, — но джентълмените не обичат да пускат конете си след мръкване.

— Джентълмените могат да правят каквото си искат — отвърна лейди Гленкора гневно. — Що се отнася до моите коне, те са за това.

Тя рядко намекваше за нещата, които притежаваше, и още по-рядко напомняше на някого, че голямото богатство на съпруга й всъщност бе нейно богатство. Лейди Гленкора бъркаше по много въпроси. Понякога вкусовете й не бяха толкова изтънчени, колкото подобаваше на една дама. Но що се отнасяше до парите й, едва ли някоя жена можеше да бъде по-сдържана и деликатна и това, че специалната приятелка на мъжа й бе дръзнала да й държи сметка за използването на собствените й коне, понеже искаше да закара братовчедка си у дома, я бе извадило от равновесие.

— Предполагам, че в това няма нищо лошо — отвърна госпожа Маршъм.

— Разбира се, че няма! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Палисър ми даде тези коне, за да ги използвам така, както намеря за добре, и ако смята, че трябва да си стоят вкъщи, може да ми го каже. Но никой друг няма това право.

Беше очевидно, че лейди Гленкора се бе разгорещила.

— Скъпа лейди Гленкора, не ме разбрахте — отвърна госпожа Маршъм. — Нямах това предвид.

— Жалко — каза Алис. — Свикнала съм да пътувам с кабриолети.

— Разбира се, че си — рече лейди Гленкора. — Защо не? Бих се прибрала вкъщи с ръчна количка, ако не мога да измина пътя пеша и не разполагам с друго превозно средство. Това не е въпросът. Сигурна съм, че госпожа Маршъм ме разбира.

— Кълна се, че не разбирам нищо — отвърна тази дама.

— Разберете това — рече лейди Гленкора. — По всички подобни въпроси смятам да се ръководя единствено от собствените си желания. Хайде да пием кафе, Алис. Направихме такъв голям въпрос от една глупава карета!

Тя дръпна звънеца.

Господата не се върнаха в дневната до края на вечерта, несъмнено заети с важна работа, свързана с финансовото бъдеще на страната. Алис си тръгна рано в каретата на лейди Гленкора, която остана сама в ръцете на госпожа Маршъм.