Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (11)

Единадесета глава
Джон Грей отива в Лондон

И каква беше цялата истина? Когато си каза, че трябва да признае цялата истина на своя годеник, Алис Вавасор имаше предвид, че възнамерява да развали годежа. Тя признаваше, че онова, което имаше да му казва, не бе съвместимо с любовта и съвършената вярност, които дължеше на мъжа, за когото бе обещала да се венчае. Но това наистина ли бе така? Тя не бе изневерила в любовта си към него. Сърцето й не се бе насочило отново към необуздания й братовчед. Чувстваше се принудена да се раздели с Джон Грей, но никога нямаше да се омъжи за Джордж Вавасор. Алис поне петдесет пъти се увери в това за двата дни, които имаше на разположение. Дори стигна по-далече и обяви пред себе си, че ако се откаже от този брак, който от няколко месеца бе считан за решен от нея и от всичките й приятели, значи никога нямаше да се омъжи.

Казват, че бракът е важно нещо, което трябва да бъде внимателно обмислено и младоженците често биват предупреждавани, че много хора се женят прибързано и после съжаляват за това. Но истината е, че не съм сигурен дали хората не обмислят браковете си прекалено внимателно. И не съм убеден, че няма такива, които съжаляват за браковете си въпреки това, че са ги обмислили много внимателно. Несъмнено има такива, които съжаляват, но съм склонен да вярвам, че повечето мъже и жени приемат съдбата си и подобно на птиците, се подчиняват на природните закони, когато се женят и браковете им могат да бъдат описани като задоволителни, поне през повечето време. Тези хора чувстват вътрешното убеждение, че Провидението, дори да не е взело най-доброто възможно решение, със сигурност е взело по-добро решение, отколкото биха взели самите те, колкото и внимателно да са обмислили въпроса. Според мен една жена не би могла да си намери добър съпруг, разчитайки единствено на собствените си разсъдливост и вкус, по същия начин, както не би могла да добави два лакътя към ръста си. Но като цяло съпрузите в тази страна са достатъчно добри, както мъжете, така и голяма част от жените, и според мен бракът не изисква толкова много размишления, колкото хората си мислят.

Сигурен съм, че Алис Вавасор бе прекарала твърде много време, разсъждавайки над своя брак. Бе разсъждавала толкова дълго, че в мислите й се бяха появили съмнения, които дори любовта й не бе съумяла да разсее. Признавам, че е редно жената да обича мъжа, за когото възнамерява да се омъжи. Но любовта обикновено идва лесно. Въпреки всичките си съмнения, Алис никога не се усъмни в любовта си към господин Грей, нито в неговия характер, неговия нрав или неговите възможности. Но бе прекарала толкова много време в размишления, че постепенно в главата й се бе родила една неясна идея за важността на собствения й живот. Какво трябва да прави една жена със своя живот? Около Алис се бяха скупчили тълпа умни жени, които бяха започнали да й задават този въпрос, без да знаят неговия отговор. Да се влюбиш, да се омъжиш, да си родиш две деца и да живееш щастливо до края на дните си. Твърдя, че в този отговор има точно толкова мъдрост, колкото във всеки друг, който може да бъде даден, а може би и повече. Съветите, които той съдържа, не могат винаги да бъдат следвани дословно, разбира се, но същото може да бъде казано и за съветите на ятото умни жени, задали въпроса.

Животът на една жена е важен за нея, също както животът на един мъж е важен за него, но тази важност не се изчерпва с това какво ще направи жената със своя живот. Главното нещо, което тя трябва да има предвид, е начинът, по който това нещо ще бъде направено. За младия мъж, навлизащ в живота, е важно да реши дали ще прави шапки или обувки, но има едно друго решение, което е два пъти по-важно: дали ще прави хубави или лоши обувки. При жената е същото: ако тя осъзнава необходимостта от истинност и почтеност в своя живот, не мисля, че ще си задава много въпроси относно това какво ще прави с него.

Алис Вавасор постоянно си задаваше този въпрос и постепенно в главата й се бе зародила неясната идея, че трябва да направи нещо с живота си — нещо повече от това да се омъжи и да има две деца. Само ако знаеше какво бе това нещо. Сърцето й се бе изпълнило, или по-скоро братовчедите й го бяха изпълнили, с неопределени копнежи, които я правеха неспокойна, но без да й дават храна за размисъл. Когато си казваше, че няма да има възможност за изява в онзи живот с господин Грей в Кеймбриджшир, който я чакаше, тя не знаеше какво точно има предвид под „изява“. Ако някой я бе обвинил в това, че се страхува да изостави лондонското виеше общество, тя щеше да посочи, че много рядко взима участие в него и още по-рядко се наслаждава на това участие. Ако някой й бе прошепнал, че иска да остане близо до лондонските магазини, тя щеше да порицае този човек. Ако някой бе изказал предположението, че има нужда от непрестанния градски шум, за да бъде щастлива, тя щеше да обяви, че двамата с баща й са избрали да живеят на най-тихата лондонска улица, именно за да не чува този шум. Но въпреки това си казваше, че ще полудее от скука в провинциалната тишина на Кеймбриджшир.

Когато успяваше да намери отговор на въпроса какво да прави с живота си, или по-скоро какво би искала да направи с него, ако бе свободна, този отговор обикновено беше политически. Не беше толкова модерна, че да мисли, че жените можеха да бъдат адвокати и доктори или да иска тази привилегия за себе си, но несъмнено копнееше за някаква непряка политическа изява. Струва ми се, че би й харесало да бъде съпругата на водач на радикалната опозиция, във времена, когато подобни мъже биваха изпращани в затвора, и да отговаря на писмата, адресирани до него, докато самият той лежи в Тауър^[1]. Щеше да му носи отговорите при посещенията си и щеше да предприема дълги пътувания на север без пари, ако се наложеше. Щеше да й хареса да бъде заобиколена от ревностни активисти, както мъже, така и жени, които говорят за „каузата“ и поддържат пламъците на политическия огън, бушуващ в сърцето й. Но в момента тя нямаше кауза. Политическите пристрастия на баща й бяха съвсем умерени. Лейди Маклауд беше крайно консервативна. Кейт Вавасор изпитваше симпатии към радикалите, но само защото брат й бе привърженик на тази партия. А по време на едногодишната любовна афера между Джордж и Алис, Джордж се бе показал като отявлен консерватор. Бе станал радикал едва след като се бе скарал с дядо си. В момента възгледите му наистина бяха много модерни и Алис чувстваше, че би могла да ги сподели. Но каква щеше да бъде ползата от тези модерни възгледи в Кеймбриджшир? Джон Грей не се интересуваше от политика. Имаше недвусмислено мнение за начина, по който Август се бе отнесъл с римския сенат и дори бе обсъдил с Алис поведението на жирондинците по времето на Робеспиер, но не проявяваше никаква загриженост за Манчестър и неговите проблеми и бе обявил, че не би приел място в Камарата на общините, дори ако му го предложеха безплатно. Какъв политически ентусиазъм би могла да поддържа Алис в Кеймбриджшир с такъв събеседник?

Тя мислеше твърде много за това и бе прекалено разсъдлива в опитите си да изчисли какви шансове имаше да бъде щастлива. Но несъмнено заслужаваше похвала за това, че бе също толкова усърдна в опитите си да изчисли неговите шансове за щастие.

„Не се интересувам от римския сенат — казваше си тя. — Не се интересувам от жирондинците. За какво ще си говорим ден след ден и нощ след нощ, когато останем напълно сами?“

Няма съмнение, че пътуването до Швейцария в компанията на братовчед й се бе отразило върху начина, по който разсъждаваше и бе направило тези мисли още по-натрапчиви. Но любовта към братовчед й не бе припламнала отново. И бе напълно сигурна, че не би могла отново да го заобича. Той бе обидил любовта й и въпреки че тя му бе простила и го бе приела обратно в своя кръг от приятели, никога пак нямаше да почувства онази страст, която всяка жена има предвид, когато признава, че е влюбена. Що се отнасяше до това, между нея и Джордж Вавасор всичко бе приключило. Но между тях все пак бяха припламнали някакви чувства по време на пътешествието в Швейцария и Алис се боеше, че те щяха да й липсват, когато се установеше в Недъркоутс. Завиждаше на Кейт. Тя можеше, като негова сестра, да се прикрепи към политическата му кариера и да извлече от нея онова вълнение, което Алис искаше за себе си. Да, тя не можеше да обикне братовчед си и не можеше да се омъжи за него, но с най-голямо удоволствие би играла ролята на негова втора сестра, ако това не бе крайно неуместно, харчейки парите си в помощ на парламентарната му кариера, точно като Кейт, и поверявайки собствената си кариера на неговите грижи. Не обичаше братовчед си, но все още вярваше в него — с убеденост, която той несъмнено не заслужаваше.

Крайният срок наближаваше, а Алис ставаше все по-сигурна какво трябваше да направи. Смяташе да каже на господин Грей, че не е достойна да бъде негова жена и да го помоли да й прости и да я освободи. Беше убедена, че щеше да бъде свободна в мига, в който кажеше онова, което си бе наумила. Успехът й зависеше от това дали щеше да го каже с достатъчно решимост, така че съсредоточи всичките си усилия в това да изгради тази решимост в себе си. В един момент се замисли дали да не признае всичко на баща си и да го помоли той да говори с господин Грей, но Алис знаеше, че баща й нямаше нито да разбере, нито да одобри решението й. Щеше да я засипе със сурови и неловки думи, които щяха да й бъдат спестени, ако успееше да реши въпроса преди той да научи. Отказа се и от идеята да пише на Кейт, чиито писма напоследък бяха пълни с подигравки по адрес на госпожа Гринаул. Щеше да каже на Кейт веднага след като въпросът бе решен, но не преди това. Беше напълно сигурна, че Кейт щеше да я подкрепи.

Двата дни минаха неусетно и скоро дойде мигът, когато Джон Грей щеше да пристигне. Минутната стрелка на часовника в дневната посочи кръглия час и сърцето на Алис започна да бие със сила, която не можеше да бъда овладяна. Нещото, което смяташе да направи, изведнъж придоби много по-големи измерения отпреди. Осъзна, че възнамерява да извърши крещяща несправедливост, но вече бе твърде късно, за да се откаже. Не можеше да се принуди да размисли просто ей така. Вярваше, че никога не би си простила подобна слабост. Но въпреки това знаеше, че се кани да извърши нещо чудовищно. Когато най-накрая на вратата се почука, тя цялата се разтрепери и дори се уплаши, че няма да може да говори с него. Беше ли възможно неизбежното да бъде отложено с още няколко минути? Не, позна стъпките му по стълбите и в следващия миг той вече беше в стаята.

— Скъпа моя — рече господин Грей и тръгна към нея.

Както винаги усмивката му беше мила и любяща, а тонът на гласа му бе мъжествен, топъл и добронамерен. Докато прекосяваше стаята, Алис си помисли, че всяка жена би се гордяла с такъв съпруг. Беше висок и много красив, с кестенява коса, ярки сини очи и уста като на бог. Именно тази уста караше Алис да се страхува от него, защото бе твърде съвършена. Все още бе облечен в сутрешните си дрехи, но той винаги изглеждаше добре облечен, независимо от това какво носеше.

— Скъпа моя — повтори господин Грей, прекосявайки стаята.

И преди да може да спре него или себе си, той я бе прегърнал и я целуваше.

Грей не заговори веднага за писмото. Сложи я на дивана и седна до нея, след което се вгледа влюбено в очите й, но не за да анализира какво не бе наред с нея, а сякаш бе решил да се наслади докрай на привилегията си на неин любим. В държанието му нямаше укор, поне засега. И не изглеждаше така, сякаш имаше причина да се тревожи за нея. Няколко минути седяха в мълчание, като през това време Алис събираше куража да проговори. Сърцето й бе спряло да препуска и тя бе решена на всичко да каже онова, което си бе наумила.

— Въпреки че се радвам да те видя — промълви най-накрая, — съжалявам, че писмото ми те е накарало да предприемеш това пътуване.

— Накарало! — отвърна той. — Вече би трябвало да знаеш, че нямам нищо против да идвам тук. Нямам толкова много работа в Недъркоутс, за да считам пътуванията си до Лондон за неприятно задължение, особено, при положение че идвам да те видя. Приятно ли си изкарахте в Швейцария?

— Да, беше много приятно.

Алис произнесе това с тона на човек, който очевидно не мисли за отговора, който дава.

— И Кейт вече замина?

— Да, в момента е с леля си на крайбрежието.

— Така разбрах и аз. А братовчед ти Джордж?

— Рядко съм наясно с неговите планове. Може да е в града, но не съм го виждала откакто се върнахме.

— Ах, винаги е така с приятелите, които живеят в Лондон. Освен ако обстоятелствата не ги съберат, разстоянието между тях всъщност е по-голямо, отколкото ако живееха на петдесет мили един от друг в провинцията. Все пак е успял да се справи с багажа ви, без да го изгуби?

— По-скоро попитай дали ние сме изгубили неговия багаж. Но, Джон, ти дойде така неочаквано в Лондон. Защо го направи? За да говориш с мен за писмото ми, нали?

— Да, това е причината.

— Много мислих за това, което ти написах. Наистина много. И стигнах до заключението, че двамата с теб трябва да…

— Спри, Алис. Спри за малко, любов моя. Не говори прибързано. Искаш ли да ти кажа до какво заключение достигнах аз, размишлявайки върху твоето писмо?

— Да, кажи ми, щом смяташ, че трябва да го направиш.

— Може би така ще бъде по-добре. Достигнах до заключението, любов моя, че по време на пътуването ти е било казано или направено нещо, или дори само помислено нещо, което те е накарало да изпаднеш в меланхолия и да изпиташ онази несъществена и неопределена носталгия по миналото, която всички хора усещат в определени моменти от живота си. Малцина от нас не изпитват, поне от време на време, онази нелогична тъга, която, ако не бъде разсеяна веднага, води до лудост и самоунищожение. Добре познавах това чувство, преди да те срещна, но оттогава съм изпълнен с надеждата, че някой ден ще заживееш в дома ми и тази надежда напълно го прогони от сърцето ми. Поне в това съм по-силен от теб. Не говори под влиянието на тази тъга, мила моя, преди да си се опитала да я прогониш от сърцето си.

— Опитах се и не успях.

— Опитай отново, Алис. Тя е много упорита и не се дава лесно, тъй като не принадлежи нито на небето, нито на земята. Не ми казвай думите, които си си наумила да ми кажеш, преди да си влязла в мъжка битка с нея. Мисля, че се досещам какви щяха да бъдат тези думи. Ако ме обичаш, не бива да ги изговаряш. Ако не ме обичаш…

— Ако не те обичам, значи не обичам никого на този свят.

— Вярвам ти. Вярвам ти така, както вярвам в собствената си любов към теб. Вярвам безрезервно в любовта ти, Алис. Знам, че ме обичаш. Вярвам, че мога да чета мислите ти. Кажи ми, че мога да се върна в Кеймбриджшир и оттам отново да изложа аргументите си за ранна сватба. Не смятам да търся скрит смисъл в думите ти!

Тя седеше и мълчаливо се взираше в лицето му. Не беше променила мнението си, но след тези негови думи, не знаеше как да обяви решението си. В държанието му имаше нещо, което я бе изпълнило с благоговение и бе накарало сърцето й да омекне.

— Кажи ми — продължи той, че утре сутринта ще мога отново да те видя и ще бъдеш все така тиха и прекрасна, а утре вечерта ще мога да се отправя към вкъщи с леко сърце. Кажи ми тези неща и няма да те моля за нищо друго.

— Не, не мога да направя това — отвърна Алис.

Господин Грей никога преди не я бе чувал да говори с такъв остър тон.

— Нима меланхолията е твърде силен противник за теб? — рече той с усмивка, след което взе ръката й. Тя не направи опит да я дръпне, но бе странно скована и въпреки че седеше съвсем близо до него, гледаше право напред. — Още не си влязла в схватка с нея. И двамата знаем, че тя е труден и коварен противник. Противник, който кара хората да бъдат изключително жестоки. Алис! Алис! Алис! Опитай се да мислиш за тези неща така, сякаш става дума за друг човек. Ако ставаше дума за твоя приятелка, какво щеше да я посъветваш?

— Щях да я посъветвам да каже на своя възлюбен, ако той е благороден, мил и добър мъж, че не счита себе си за достойна да бъде негова съпруга. После щях да я посъветвам да го помоли за прошка на колене.

Докато говореше, тя падна на колене пред него и се взря нагоре в лицето му с такава тъга и разкаяние, че той почти се разколеба.

Но господин Грей имаше причина да бъде непоколебим и да не й отстъпва нищо. Бе решил да възприема всяко нещо, което Алис му кажеше, като халюцинация на едно болно въображение. Беше си втълпил, че тя е болна и единственият лек за това, което я мъчеше, бе промяна в начина й на живот. Можеше да го отпраща колкото си искаше. Той много добре знаеше, че точно това бе намерението й. Но нямаше да допусне да му каже нещо, което да опропасти плановете им. Бе решил да се отнася с нея така, както един любящ съпруг би се отнесъл с жена си, ако тя внезапно се разболее от меланхолия и обяви, че не иска повече да живее с него. Що се отнасяше до това дали трябваше да приеме думите й като отритване, той по-скоро би преместил овощните дървета от южната стена, защото слънцето понякога грее от север. Не би се отнесъл толкова лекомислено нито към своите интереси, нито към нейните.

— Ами ако съпругът не приеме това извинение, Алис? Аз не бих го приел. Ти си моя съпруга, моя любима, моя половинка, моя избраница. Ти си всичко, което има стойност за мен на този свят, мое съкровище и моя утеха, мое щастие и моя мечта за нещо по-добро, което ме чака по-нататък. Нима мислиш, че ще допусна да ми се изплъзнеш по този начин? Не, любов моя. Ако си болна, ще изчакам да оздравееш и ако ми позволиш, ще бъда твой болногледач.

— Не съм болна.

— Не страдаш от болест, която може да бъде назована по име. Не те втриса и не те боли глава, но въпреки това си болна. Помисли за всичко, случило се между нас. Възможно ли е човек, който не е болен, да иска да сложи край на всичко това без основателна причина?

— Ти отказваш да изслушаш моите причини…

Тя все още бе на колене пред него, взирайки се нагоре в лицето му.

— Ще ги изслушам, но само ако се отнасят за неща, които са мои недостатъци.

— Не, не, не!

— Тогава няма да ги изслушам. Моя работа е да откривам недостатъци в теб и когато открия такива, ще дойда и ще ти се оплача. Скъпа Алис, иска ми се да знаеше колко много копнея за теб.

Той докосна главата й с ръка с намерението да я помилва, но Алис не можеше да допусне това, така че бавно се надигна и застана в центъра на стаята с ръка на масата.

— Господин Грей… — започна тя.

— Това, че се обръщаш към мен по този начин, е част от твоята болест.

— Господин Грей — продължи тя, — мога само да се надявам, че ще се вслушате в онова, което ви казвам.

— О, но аз няма да го направя. Определено няма да го направя, ако то противоречи на моите интереси.

— Мисля за вашите интереси. Наистина мисля за тях. Поне толкова, колкото за своите. Напълно съм сигурна, че не бих могла да ви направя щастлива като ваша жена. Напълно съм сигурна и вярвам, че имам право, въпреки всичко, да ви помоля за прошка и да поискам от вас да развалите нашия годеж.

— Не, Алис, не. Никога няма да получиш съгласието ми. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение бих се оженил за теб още утре, още следващия месец, още по-следващия. Но щом това е невъзможно, ще изчакам. Нищо, освен брака ти с друг мъж, не би могло да ме убеди.

— Не мога да те убедя по този начин — отвърна тя с усмивка.

— Не можеш да ме убедиш по друг. Предполагам, че още не си говорила с баща си за това?

— Още не.

— Не го прави, поне засега. Възможно е да се наложи да върнеш думите си назад. Вярвам, че ще признаеш това.

— Не, не е възможно.

— Дай ни шанс — както на мен, така и на себе си. Не виждам нищо лошо в това. Днес няма да те питам какви са твоите причини, Алис. Дори няма да ги изслушам, защото не вярвам, че още дълго ще продължат да ти оказват влияние. Все още ли смяташ да заминеш за Челтнъм?

— Още не съм решила нищо.

— Ако бях на твое място, щях да замина. Струва ми се, че промяната ще ти се отрази добре.

— Да, отнасяш се с мен така, сякаш съм донякъде лекомислена и донякъде луда, но това не е така. Промяната, за която говориш, трябва да бъде в моя характер. И в твоя.

Той поклати глава, но продължаваше да се усмихва. Имаше нещо в непоклатимата увереност на държанието му, което почти я накара да му се ядоса. Сякаш беше толкова убеден в превъзходството си над нея, че можеше да се отнася към всяко нейно решение като към детски каприз. И въпреки че говореше прочувствено за любовта си и за желанието си да заживеят заедно, той сдържаше емоциите си прекалено добре и не показа никаква тъга, когато разбра за решението й. Алис не се съмняваше в любовта му, но вярваше, че той бе господар на тази любов, както бе господар на всичко останало, и раздялата им нямаше да му причини безутешна тъга. В това отношение тя бе подценила неговия характер. Ако го бе познавала малко по-добре, щеше да знае, че тази раздяла щеше да го бележи до гроб. Ако приемеше решението й, той щеше да се върне вкъщи и още на следващия ден да се зарови в книгите си, но никога повече нямаше да може да се разхожда сред цветята в градината с леко сърце. Той бе силен и верен мъж, но може би прекалено уверен в собствените си възможности. Все пак тези възможности бяха много големи. Алис често си бе казвала: „Той е съвършен! Ох, само ако не беше толкова съвършен!“

Господин Грей си тръгна скоро след тази последна размяна на думи.

— Може би — рече той и задържа ръката й малко по-дълго на раздяла, — може би по-добре да не идвам утре.

— Да, по-добре не идвай.

— Съветвам те да не казваш на баща си и съм сигурен, че ще се замислиш, преди да го направиш. Но ако все пак му кажеш, искам да ме уведомиш.

— Защо?

— Защото в такъв случай и аз трябва да говоря с него. Бог да те благослови, Алис! Бог да те благослови, скъпа моя Алис!

След това той си тръгна, а тя дълго време седя неподвижно на дивана, докато не чу стъпките на баща си по стълбите.

— Алис? Още не си си легнала?

— Още не съм, татко.

— Виждам, че Джон Грей е бил тук. Забравил е бастуна си в антрето. Бих го познал сред хиляда други.

— Да, беше тук.

— Алис, какво има?

— Нищо, татко.

— Не се е държал лошо с теб, нали?

— Ни най-малко. Той никога не се държи лошо. Няма никакви недостатъци. Нито един.

— Да разбирам ли, че именно това те измъчва? Грей е прекалено добър. Е, аз винаги съм смятал така. Но това е хубав недостатък.

— Не е недостатък, татко. Други мъже имат недостатъци, но не и той. Но вече се прозявам и съм изморена. Ще си лягам.

— Ще идва ли утре?

— Не. Заминава за Недъркоутс рано сутринта. Лека нощ, татко.

Докато вървеше към спалнята си, господин Вавасор се чудеше какво се бе случило между дъщеря му и нейния любим. „Не знам как ще го търпи — рече си той. — Толкова е надут. Никога няма да забравя как стана за смях, говорейки за Чарлс Кембъл.“

Преди да си легне, Алис седна и написа писмо до братовчедка си Кейт.