Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (15)

Петнадесета глава
„Парамаунт Кресънт“

Лейди Маклауд живееше на улица „Парамаунт Кресънт“ №3 в Челтнъм, в една много красива всекидневна на първия етаж, зад която имаше спалня, гледаща към двора на една конюшня, и малка стаичка, която щеше да бъде гардеробна, ако покойният сър Арчибалд все още бе между живите, но която в момента се водеше трапезария. Лейди Маклауд вечеряше именно там, когато имаше гости и по-голямата стая бе заета. Тя не считаше близостта до конюшнята за едно от достойнствата на дома си, но тази близост сваляше наема и лейди Маклауд бе жена, която се замисляше за подобни неща. Доходът й, въпреки че бе малък, щеше да й стигне за друго, по-удобно жилище, но тя бе една от онези жени, които считат за свой дълг да оставят нещо след себе си, дори когато хората, на които смяташе да го остави, не го искаха. И лейди Маклауд бе от онези жени, които никога не биха изневерили на дълга си. Така че тя се лишаваше от някои неща, вдишваше зловонните изпарения, идващи от конюшните и се караше с файтонджиите, за да може да завещае две хиляди лири на някоя си лейди Мидлотиан, която може би не се интересуваше от нея и едва ли щеше да й благодари за парите.

Ако Алис се бе съгласила да отиде да живее при нея, лейди Маклауд щеше да съчетае дълга си да завещае пари на лейди Мидлотиан с дълга да задоми своята доведена племенница. Но Алис си бе отишла и всичките пари, спестени от лейди Маклауд, щяха да отидат при лейди Мидлотиан. Пестенето се отлагаше, разбира се, когато Алис се съгласеше да посети Челтнъм: бе й осигурена спалня, която не гледаше към конюшните, а квартирата, заделена за прислужницата й, бе много по-удобна от квартирата на прислужницата на самата лейди Маклауд. Тя бе гостоприемна и добродетелна старица и винаги се опитваше да даде най-доброто от себе си. Беше много жалко, че бе толкова скучна, толкова груба с файтонджиите, толкова подозрителна към търговците, слугите и всички хора, намиращи се под нея в социалната йерархия и толкова склонна да заклеймява онези представители на нейната класа, които играеха карти през седмицата и не ходеха на църква в неделя. Но най-вече беше жалко, че презираше бедните, но в същото време бе склонна да прощава всякакви прегрешения на графовете и техните синове.

След много размишления, Алис бе решила, че ще бъде най-разумно да каже на леля си за раздялата си с господин Грей в писмо. Тази идея имаше много недостатъци, разбира се, но не толкова, колкото другият вариант, а именно да й съобщи лице в лице, което щеше да й се наложи да направи, ако не й бе писала. Но Алис не искаше да вижда горчивия укор, предизвикан от новината, изписан на лицето й. Беше сигурна, че същият горчив укор щеше да се изпише на лицето й, когато прочетеше писмото, но се надяваше, че част от тази горчивина щеше да се стопи с времето и изражението й щеше да омекне преди пристигането й. Струва ми се, че Алис беше права. И за двете бе за предпочитане да си споделят подобни болезнени новини писмено.

Но Алис се разтрепери, когато файтонът й спря пред улица „Парамаунт Кресънт“ №3. Както обикновено, леля й я посрещна на прага на дневната и тя видя, че ако някаква горчивина изобщо се бе стопила от лицето й, значи първоначалната й гримаса трябва да е била наистина горчива. Беше изпратила писмото си в последния възможен момент, така че лейди Маклауд да няма време да й отговори. Но отговорът бе изписан на лицето й, разкривено от гняв и тъга.

— Алис! — възкликна тя, след като я прегърна и разцелува. — О, Алис, какво означава това?

— Да, лельо, знам. Ужасно е — отвърна клетата Алис, опитвайки се да превърне цялото нещо в шега. — Младите дами, които не знаят какво искат, могат да бъдат страшно противни. Но ако са се държали противно, когато не са знаели какво искат, единственото, което им остава сега, е да се разкайват.

— Да се разкайват! — отвърна лейди Маклауд. — Да, Алис, надявам се, че ще се разкаеш. Горкият господин Грей. Какво ли си мисли за теб в момента?

— Само мога да се надявам, че дълго време няма да мисли за мен.

— Това са глупости, скъпа моя. Разбира се, че ще мисли за теб и разбира се, че ти ще се омъжиш за него.

— Така ли, лельо?

— Разбира се, че ще го направиш. Нима въпросът вече не бе решен между двете семейства? Лейди Мидлотиан знае всички подробности не по-зле от мен. А ти не му ли обеща ръката си? Наистина не разбирам какво имаш предвид. Не виждам как би могла да се отметнеш. Когато някой джентълмен стори подобно нещо, незабавно го изключват от висшето общество. А при жена е по-лошо.

— Тогава да ме изключат от висшето общество, ако изобщо може да се каже, че съм част от него.

— Но каква подла постъпка, Алис! Принудена съм да го кажа. Това решение ще тежи на съвестта ти!

— Когато ми говориш за висшето общество и за лейди Мидлотиан, лельо, аз винаги съм склонна да се съглася с теб. Може би защото не съм особено привързана нито към едното, нито към другото.

Тук лейди Маклауд се опита да каже нещо, но Алис продължи, смело взирайки се в лицето на леля си, което още повече поруменя.

— Но когато ми говориш за подлите ми постъпки, тогава ще си позволя да бъда свой собствен съдник. Именно гузната ми съвест ме накара да взема това решение. Това и страхът ми да не извърша една още по-голяма злина.

— Трябва да позволиш на по-възрастните да те напътстват, Алис.

— Не. По-възрастните не могат да ме научат на нищо, поне по отношение на този въпрос. Не е редно да влизам в дома на един мъж и да ставам негова жена, ако не смятам, че мога да го направя щастлив.

— Тогава защо прие предложението му?

— Защото сбърках. И нямам оправдание за тази грешка. Ако решиш да ми се караш за нея, можеш да го направиш, лельо. Не възразявам. Но що се отнася до това дали да се омъжа за него или не — това зависи изцяло от моята преценка.

— Жалко, че тогава не си знаела какво искаш.

— Жалко е наистина. Много жалко. Причиних си нещо, което е напълно необратимо. Знам това и съм готова да го приема. Отнесох се несправедливо към него и се разкайвам за това отношение с цялото си сърце. Единственото ми извинение е, че можех да му причиня още по-голяма несправедливост.

Всичко това бе изречено веднага след пристигането на Алис и начинът, по който двете се посрещнаха, не предвещаваше нищо хубаво през следващите трийсет дни, но може би и за двете бе по-добре битката да избухне внезапно и още при първата им среща. По-добре да скочиш във ваната с гореща вода, отколкото да стоиш отстрани и да трепериш, очаквайки неизбежния шок, който можеш да отложиш само с няколко минути. В този случай лейди Маклауд бе скочила във ваната с двата крака и сега извличаше ползата от своята пъргавина.

— Скъпа моя — каза тя — предполагам, че искаш да се качиш горе и да свалиш бонето си. Мери ще ти сервира чай, когато слезеш.

И така Алис успя да избяга от бойното поле, а когато се върна в дневната, най-лошото от бурята бе отминало. До вечерта двете седяха и обсъждаха други неща, пиейки чай. И въпреки че по време на вечерята лейди Маклауд подметна нещо за „клетия господин Грей“, темата не бе подхваната отново. Алис бе много грижовна към леля си, като й съчувстваше за всичките й болежки и отговаряше непривично изчерпателно на нейните въпроси за Челтнъм, същевременно въздържайки се от това да оспорва религиозните й възгледи. След време разговорът се насочи към леля Гринаул, към която лейди Маклауд изпитваше особена неприязън, каквато, впрочем, изпитваше към всички роднини на Алис от бащината й страна. После Алис й предложи да прочете няколко страници от една от онези ужасно гневни книги, които от време на време се появяват, за да ни кажат колко безнадеждно е всичко. Лейди Маклауд обичаше да й казват, че всичко е безнадеждно и тъй като вече не можеше да чете вечер, предложението на Алис й достави истинско удоволствие.

Лейди Маклауд несъмнено се наслади на посещението на своята племенница, но същото твърдение едва ли може да бъде направено за самата Алис. На втория ден не бе казано нищо за господин Грей и тя започна да се надява, че ако постоянно чете на леля си от гневната книга, сърцето й ще омекне. Но изглежда лейди Маклауд просто обичаше да си дава кратки почивки, защото на третия и петия ден тя поднови атаките си.

— Предполагам, че Джон Грей би предпочел годежът да не бъде развалян? — попита направо тя.

Алис напразно се опита да пренебрегне въпроса и дори я помоли да не обсъждат повече темата. Но лейди Маклауд настоя, че има право да анализира решението й, и Алис бе принудена да признае, че той наистина би предпочел годежът да не бъде развалян. Нямаше как да отговори по друг начин, при положение че в момента имаше неговото писмо в джоба си, в което той наричаше годежа „напълно обвързващ“ за него и изразяваше надеждата, че престоят й в Челтнъм ще я накара да преосмисля всичко. Наистина бе махнал с ръка, надявайки се, че това ще й помогне, точно както бе казала Кейт. Алис бе решила да не отговаря на това негово писмо. Сигурно щеше да й пише пак, но тя щеше да го помоли да престане. Вместо да я разубеди, Челтнъм я бе направил още по-уверена в правотата на решението си. Склонен съм да вярвам, че единственото нещо, което би могло да я разубеди в момента, бе посещение от братовчед й Джордж или може би писмо от братовчедка й Кейт. Подмятанията на лейди Маклауд несъмнено не биха могли.

След десет ужасни дни, прекарани в брачни дискусии всяка сутрин и пасажи от гневната книга всяка вечер, с пиене на чай и обсъждане на греховете на Челтнъм по средата, самата лейди Маклауд получи писмо от Джон Грей, в което той я поздравяваше сърдечно и я питаше дали би могъл да посети госпожица Вавасор в дома й в Челтнъм, имайки предвид факта, че двамата бяха сгодени. Освен това изразяваше надеждата, че ще се запознае със самата лейди Маклауд.

Алис бе в стаята, когато лейди Маклауд получи писмото, но тя не каза нищо и племенницата й дори не разбра кой бе подателят. Ето защо тя нямаше никакви заподозрения, когато леля й се оттегли с писмото и нямаше представа, че тя се бе усамотила в спалнята си, гледаща към конюшните, и бе написала отговор на господин Грей, в който го информираше, че с най-голямо удоволствие ще бъде приет в къщата на улица „Парамаунт Кресънт“.

Господин Грей дори бе посочил деня на пристигането си и на сутринта на този ден лейди Маклауд изглеждаше непривично развълнувана, докато пиеше чая си. Безпокойството й направи впечатление на Алис, която й зададе няколко тривиални въпроса, без да предполага, че причината за това безпокойство бе свързана по някакъв начин с нея. Накрая то стана толкова очевидно, че Алис не можеше да не го спомене.

— Нищо ми няма, скъпа моя, нищо — отвърна най-накрая лейди Маклауд, взимайки решение, че още не бе дошъл моментът да уведоми племенницата си за предстоящата визита на господин Грей. Алис я бе разпитала по време на закуската, но леля й не бе казала нищо. Тя изчака чаят да бъде изпит и прислужницата да раздигне масата, преди да започне. Държеше писмото на господин Грей в джоба си и докато се подготвяше, тя го извади и го сложи на масата пред себе си.

— Алис, днес очаквам посетител — рече тя.

Племенницата й веднага се досети кой щеше да бъде този посетител. Най-вероятно всяко момиче щеше да се досети при тези обстоятелства.

— Посетител, лельо? — попита тя, като умело успя да прикрие това, че знаеше.

— Да, Алис, посетител. Трябваше да ти кажа по-рано, но прецених, че… прецених, че ще бъде по-добре да не го правя. Става дума за… за господин Грей.

— Така ли, лельо? Нима идва да види теб?

— Ами… несъмнено по-скоро иска да види теб, Алис, но да, освен това изрази желание да се запознае с мен, което, при тези обстоятелства, ми се струва напълно естествено. Разбира се, че ще иска да обсъди този проблем с приятелите ти, Алис.

— Иска ми се да можех да им го спестя — отвърна племенницата й. — Наистина ми се иска.

— Донесох писмото му. Прочети го, ако желаеш. Написано е много добре и дори не се поколебах дали да приема предложението му. И сега идва въпросът. Какво ще правим с него? Да го поканя ли на вечеря? Предполагам, че няма да очаква от мен да му предложа легло, знаейки, че живея на квартира.

— О, лельо, несъмнено няма да очаква това.

— Но трябва ли да го поканя на вечеря? С удоволствие бих го нагостила, въпреки че не съм богата жена, както знаеш. Но наистина не знам дали да вечеряме заедно, имайки предвид как стоят нещата между вас.

— Няма да се караме, лельо.

— Да, предполагам, че няма. Но ако не можеш да се държиш мило с него…

— Това как се държа с него е моя работа, лельо. Но бъди сигурна, че ще бъда мила в сърцето си. Винаги ще го считам за свой скъп приятел, въпреки че още дълго няма да мога да изразявам тази привързаност.

— Това е много хубаво, Алис, но той ще иска повече. Струва ми се, че е по-добре да не го каня на вечеря.

— Може би си права, лельо.

— Това е период от деня, в който всяка резервираност между хората излиза на преден план. И прислужниците несъмнено ще я усетят по време на вечерята. Мисля, че ще бъде много неловко, ако приеме да вечеря тук.

— Несъмнено ще бъде — отвърна Алис, която нямаше търпение да смени темата.

— Надявам се, че няма да ме помисли за негостоприемна. Иска ми се да можех да направя повече за него, тъй като го харесвам, Алис, сякаш е твой бъдещ съпруг. И както знаеш, когато някой ми дойде на гости в Челтнъм, аз винаги го каня на вечеря и наемам камериера на Гъбинс да ни прислужва.

— От всички хора на този свят, господин Грей е последният, който би се засегнал.

— Този факт само може да ме накара да бъда още по-внимателна. Но мисля, че ще бъде по-добре да дойде вечерта.

— Много по-добре, лельо.

— Най-вероятно ще пристигне в късния следобед и предлагам да го изчакаме. Сигурна съм, че ще иска да говори с теб насаме, следователно аз ще се оттегля в стаята си.

Стая, която гледаше към конюшните! Милата старица!

— Но ако желаеш, първо ще го приема и след това Марта ще те извика.

Марта бе прислужницата на Алис. Самата Алис не се бе насладила на тази дискусия, относно това дали трябваше да поканят годеника й на вечеря или не, но въпреки това изпита благодарност към лейди Маклауд, когато въпросът бе решен. Леля й просто се опитваше да направи посещението на господин Грей възможно най-безболезнено и въпреки че тази дискусия можеше да бъде избегната, решенията, които бе взела, както по отношение на вечерята, така и по отношение на самото посещение, несъмнено бяха правилни.

Лейди Маклауд се оказа права и в предположенията си. В три часа бе обявено пристигането на господин Грей и тя го прие сама във всекидневната. Бе възнамерявала да му даде няколко добри съвета, да му препоръча да запази любовта в сърцето си и да държи главата си високо вдигната, да му признае, че смята поведението на Алис за скандално и да му сподели, че е напълно съгласна с теорията му, че това поведение се дължи на някакво заболяване. Но лейди Маклауд веднага установи, че господин Грей не бе от мъжете, които може да съветва. През повечето време говореше той, а не тя, и още щом го зърна, старицата изпадна във възторг от него. Беше толкова красив, но в същото време имаше такова кротко и тъжно излъчване! Дори може да се каже, че след запознанството им, уважението, което лейди Маклауд изпитваше към него, нарасна значително, но едновременно с това тя започна да разбира защо Алис го бе отритнала. Разговорът им бе много кратък и едва четвърт час след пристигането на господин Грей, Марта бе изпратена да извика своята господарка.

Алис бе готова и слезе веднага. Завари господин Грей прав в центъра на стаята, очаквайки да я приветства. Величественото излъчване, което бе възхитило лейди Маклауд, бе напуснало чертите му, но усмивката му нямаше как да бъде по-сърдечна, дори ако Алис го бе посрещнала с обещанието да насрочи дата за сватбата им. „Поне не съм го направила нещастен, каза си тя.“

— Надявам се, че не съм те разгневил с решението си да те последвам тук, за да говоря с теб — рече той.

— Определено не сте ме разгневили, господин Грей. Ако има някакъв гняв помежду ни, той трябва да бъде от ваша страна. Искрено вярвам в това.

— Тогава няма да има от ничия страна. Каквото и да стане, никога няма да ти се ядосам, Алис. Баща ти ме посъветва да дойда тук.

— Значи сте говорили с него?

— Да, говорих с него. Пристигнах в Лондон в деня на твоето заминаване.

— Потръпвам като си помисля, че съм ви причинила толкова много несгоди.

— Ще ми причиниш много по-големи несгоди, освен ако… но не съм дошъл тук, за да говорим за това. Струва ми се, че идването ми тук е в разрез с етикета, но истината е, че никога не съм бил особено привързан към правилата.

— Аз бях тази, която наруши всички правила.

— Когато една дама заяви на един джентълмен, че повече не иска да го вижда…

— О, господин Грей, не съм казвала подобно нещо.

— Не си ли? Е, най-малкото се радвам, че го отричаш. Но разбираш какво имам предвид, нали? Когато един джентълмен е отритнат от една дама, той трябва да го приеме, независимо от обстоятелствата. Но не мога да забравя любовта си към теб и по тази причина не мога да спра да се боря. Струва ми се, че във всеки случай имам право да знам какви са плановете ти, освен ако… освен ако не си решила да приемеш друго име, различно от моето.

— Намерението ми е да запазя своето.

Тя изрече това с възможно най-тихия глас, почти шепнейки, забила поглед в земята.

— И няма да ме лишиш от това право?

— Не мога да ви попреча. Каквото и да правите, аз извърших такъв голям грях срещу вас, че нямам никакво право да ви обвинявам.

— Не бива повече да говорим за грехове, извършени помежду ни, както от единия, така и от другия. Във всеки разговор, който водим, и в бъдещата си кореспонденция…

— О, господин Грей, не ме карайте да ви пиша.

— Изслушай ме. Ако някога отново си пишем, не бива да говорим за лоши постъпки.

— Но аз постъпих лошо… изключително лошо.

— Не, Алис, няма да допусна да говориш така. Когато поисках ръката ти, надявайки се на най-голямото благодеяние, което едно човешко същество би могло да получи, аз чудесно съзнавах каква огромна добрина ще извършиш, ако приемеш предложението ми. Сега, оттегляйки съгласието си, ти отново вярваш, че извършваш добрина и мислиш за мен, а не за себе си.

— О, това е така, господин Грей, наистина е така.

— След като вярваш в това, как бих могъл да те обвинявам в злонамереност? Да, според мен грешиш и си изпаднала в голямо заблуждение заради неправилни впечатления. Но не мога да те обичам по-малко и нямам право да считам себе си за оскърбен. Нито мога да претендирам, че съм толкова несебичен като теб. Вярвам, че ако станеш моя жена, мога да те направя щастлива и съм напълно сигурен, че собственото ми щастие зависи от това дали ще се омъжиш за мен.

Тя вдигна поглед, но лицето му продължаваше да бъде спокойно в мъжествената си красота. Когато братовчед й Джордж изпитваше някакво силно чувство, това веднага можеше да бъде видяно в очите, в устата и в цялостното му излъчване. Гледаше свирепо, когато бе ядосан, и очите му преливаха от нежност, когато изпитваше любов. Докато господин Грей, обсъждайки бъдещото си щастие и признавайки, че то бе заложено на карта заради едно решение, което можеше да го унищожи, говореше с глас, който не трепваше, и с изражение, което бе напълно невъзмутимо, сякаш разговаряше с градинаря си за местоположението на някой храст.

— Надявам се… и вярвам, че ще откриете щастието си другаде, господин Грей.

— Е, позволи ми да не се съглася с теб, Алис. Поне за това. А сега ще ти кажа защо дойдох тук. Ако бях ти писал против твоята воля, щеше да изглежда така, сякаш те преследвам. И не бих могъл да сторя подобно нещо, въпреки че имам правото. Но ако ти бях позволил да си тръгнеш от живота ми, без да направя нищо по въпроса, щеше да изглежда така, сякаш съм приел решението си за окончателно. Няма да направя това. Дойдох просто, за да ти кажа, че все още съм твой ухажор. Ако ми позволиш, искам отново да те видя в началото на януари, веднага щом се върнеш в Лондон. Едва ли ще ми откажеш.

— Не — отвърна тя. — Не мога да ви откажа.

— Тогава ще се видим в началото на януари — рече той, — и няма да ти досаждам с писма, нито повече с думи. Уведоми леля си, че съм казал онова, което съм дошъл да кажа и й предай моите най-сърдечни благодарности.

После той взе ръката й, стисна я, но не така, както го бе направил Джордж Вавасор, и си тръгна. Когато лейди Маклауд се върна, тя откри, че въпросът с вечерята се бе решил от само себе си.