Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (56)

Петдесет и шеста глава
Още една планинска разходка

След като напусна стаята, в която бе обидил адвоката, Джордж незабавно се насочи към салона, в който седяха леля му и сестра му.

— Кейт — рече той, — вземи шапката си и излез на разходка с мен. Приключихме работата.

Шапката и шалът на Кейт бяха в стаята, така че двамата излязоха след по-малко от минута. Поеха надолу по широкия път за карети, който пресичаше пустия и занемарен двор. Стигнаха портата, преди някой да проговори. Кейт чакаше Джордж да й каже за завещанието, но не смееше да го попита. Той възнамеряваше да й каже всичко, но първо искаше да се подготви. Не беше нещо, което можеше да бъде разкрито просто така, като най-обикновена новина.

— Накъде ще поемем? — попита Кейт, след като минаха през старата и разхлопана порта.

— Нагоре по хълма — отвърна Джордж. — Денят е хубав и искам да се махна от чичо си.

След като заобиколиха боровете, тя се обърна и го поведе към широколистната гора, през която двете с Алис бяха минали на път за Хоус Уотър през онзи паметен следобед. Изкачиха Бийкън Хил, преди Джордж да започне своята история. Кейт не бе на себе си от любопитство, но въпреки това не се бе осмелила да му зададе въпрос.

— Е — рече Джордж, когато спряха да си починат пред мостчето над рова, бележещ границата на гората, — не искаш ли да знаеш какво ти е оставил старецът?

Той я изгледа смръщено в очите.

— Но може би вече знаеш — добави.

Беше излязъл с нагласата да не се кара със сестра си. Преди да обиди онзи адвокат, той бе преценил, че в момента единствената му надежда бе да остане в добри отношения с нея, поне докато не реши какво да предприеме. Но истината бе, че яростта и разочарованието му бяха толкова големи, че просто не можеше да спре горчивите думи, напиращи в гърлото му. Изпитваше онзи неподправен и безграничен гняв, който кара хората да се чувстват сами срещу целия свят. Просто беше побеснял и не можеше да се спре.

— Не знам нищо за това — отвърна Кейт. — Ако знаех, щях да ти кажа. Въпросът ти е несправедлив към мен.

— Започвам да се чудя дали мога да вярвам на когото и да било — заяви той. — Дядо ми е направил всичко по силите си, за да ме лиши от наследство.

— Казах ти, че точно от това се опасявах.

— И те е направил свой наследник.

— Мен?

— Да, теб.

— Но той изрично ми каза, че няма да го прави.

— Но ти казвам, че го е направил.

— В такъв случай, Джордж, ще сторя онова, което му казах, че ще направя, ако изготви подобно завещание, и веднага ще прехвърля имота на твое име. Като чу това, той се закле, че никога няма да ми го остави.

— Колко си глупава! — възкликна той и я спря с ръка. — Какво си магаре! Защо си му казала това? Знаеше, че в такъв случай никога не би ти завещал имота.

— Той ме попита, Джордж.

— Пфу! Разори ме, а можеше да ме спасиш.

— Но пак ще те спася, ако ми е завещал имота. Нямам никакво намерение да те лишавам от наследство. Бог ми е свидетел, че не съм спирала да защитавам интересите ти тук, във „Вавасор Хол“. Ще подпиша всичко необходимо, за да ти прехвърля правата върху имота.

Няколко минути крачеха по пътеката в мълчание. Това бе същата пътека, по която двете с Алис бяха минали онази зима, и сега клетата Кейт не можеше да не се сети за всички добри неща, които тогава бе казала за брат си. Спомни си как бе лъгала, опитвайки се да издигне характера му в очите на своята братовчедка! И всичко беше напразно. Въпреки собствените си трудности, тя се замисли за Джон Грей и се разкая за онова, което бе сторила. Надеждите й в това отношение се бяха изпарили. Знаеше, че брат й се бе отнесъл чудовищно с Алис, и трябваше да му каже това, ако споменеше името й. Вече не можеше да си позволи да боготвори брат си и да му се подчинява във всичко. Но що се отнасяше до имота, който по право му принадлежеше, тя щеше да направи всичко по силите си, за да го получи.

— Ако завещанието е такова, каквото казваш, Джордж, веднага ще ти прехвърля правата си върху имота.

— Нищо не можеш да прехвърлиш — отвърна той. — Старият крадец е бил прекалено хитър. Оставил е всичко в ръцете на чичо Джон. Проклет да е! Проклети да са и двамата!

— Джордж! Джордж! Той вече е покойник.

— Знам, че е покойник. И какво от това? Иска ми се да бе умрял преди десет години… или преди двайсет. Нима искаш да му простя само защото е мъртъв? Ще го проклинам в гроба, защото трябва да бъде наказан.

— По този начин можеш да накажеш само живите.

— И ще ги накажа… но не с ругатни. Ще превърна живота на чичо Джон в истински ад! Ще го накарам горчиво да съжалява за това, че се осмели да застане между мен и правата ми.

— Не мисля, че е направил това.

— Не мислиш, че го е направил?! Защо беше тук на Коледа? Нима си въобразяваш, че това фалшиво завещание е било замислено без неговото знание?

— Сигурна съм, че не е знаел нищо по въпроса. Дядо реши тези неща в последния момент.

— Не забравяй, че ще трябва да докажеш това в съда. Няма да оставя нещата така, гарантирам ти. Ще ти се наложи да свидетелстваш. Кога те попита какво ще правиш с имота, ако ти го остави?

Кейт се замисли за миг, преди да отвърне:

— Само два дни преди да умре, ако помня правилно.

— Трябва да помниш правилно. Ще ти се наложи да се закълнеш в това. А сега ми кажи честно — вярваше ли, че той бе в състояние да изготви ново завещание?

— Посъветвах го да не го прави.

— Защо? Защо? Каква причина му даде?

— Казах му, че никой не бива да променя завещанието си, когато е толкова болен.

— Точно така. Казала си му това. А той какво отвърна?

— Ядоса се и ме накара да извикам господин Гограм.

— Кейт, сега искам внимателно да помислиш, преди да ми отговориш. Това е твоят шанс да ме спасиш. И не забравяй, че не искам да те лиша от нищо. Ще получиш всичко, което смяташ за справедливо.

Той говореше така, сякаш не я познаваше.

— Не искам нищо — отвърна Кейт и тропна ядно с крак. — Джордж, ти наистина не разбираш какво е да си честен.

Той се усмихна. Значението на тази усмивка, която премина през лицето му като сянка, бе съвсем очевидно, но Кейт бе твърде развълнувана, за да го разчете. Усмивката сякаш казваше „Наистина не разбирам“.

— Както и да е — отвърна той. — Посъветвала си дядо ми да не изготвя ново завещание, защото си решила, че не разсъждава трезво, нали така?

Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Разсъждаваше трезво — рече тя. — Просто реших, че не бива да вярва на преценката си, когато е толкова слаб.

— Виж какво, Кейт. Наистина се надявам, че не искаш да станеш съучастник в този обир. И не се съмнявай, че това е обир. Казах ти, че ти е оставил имота. Всъщност истината е, че е оставил имота на чичо Джон.

— Тогава защо ми каза нещо, което не е вярно?

— Разочарована ли си?

— Разбира се, че съм. Чичо Джон няма да ти отстъпи правата. Джордж, не те разбирам. Наистина не те разбирам.

— Това няма значение. Чуй ме. Старецът е оставил имота в ръцете на Джон Вавасор, но ти ще получаваш издръжка от петстотин лири на година, докато някой, който още не е роден и най-вероятно никога няма да се роди, не навърши двайсет и пет години. Завещанието ясно показва, че старият глупак е бил напълно луд, когато го е изготвил.

— Не беше по-луд от теб, Джордж.

— Казах ти да ме слушаш. Нямам предвид, че е бил ненормален. Посъветвала си го да не изготвя ново завещание, защото си решила, че не е в състояние да го направи, нали?

— Точно така.

— И можеш да се закълнеш в това?

— Надявам се, че няма да се наложи. Надявам се, че няма да се стигне до съд. Но ако ми зададат въпроса, ще отговоря.

— Точно така. Сега ме изслушай, защото искам да разбереш какво имам предвид. Това завещание, ако бъде признато за валидно, предоставя цялата власт в ръцете на Джон Вавасор. Ти ще бъдеш напълно безсилна да ми помогнеш по какъвто и да било начин. Но въпреки това си по-облагодетелствана от завещанието от него. Всъщност ти си най-облагодетелствана от това завещание, защото твоят син ще наследи всичко, ако аз нямам такъв. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— И твоите показания относно невалидността на завещанието ще бъдат решаващи, независимо от това какво мислят хората.

— Ако се стигне до съд, ще кажа онова, което казах на теб. Надявам се, че ще бъде достатъчно.

— Няма да бъде достатъчно. Виж какво, Кейт. Трябва да бъдеш непоколебима. Всичко зависи от теб. Колко често си ми казвала, че винаги ще ме подкрепяш? Сега е твоят шанс.

Кейт чувстваше, че отвращението й към него и към всичко, което искаше от нея, нараства с всяка дума, която изричаше. Постепенно осъзна, че той искаше нещо от нея, което тя не можеше и нямаше да направи. Беше наясно, че ако му откажеше, щеше да предизвика гнева му. Тя стисна зъби и се приготви за битка. Ако се наложеше да води битка с брат си, щеше да го направи. Когато се вгледа в присвитите му от злоба очи, любовта й към него почти се превърна в ненавист.

— Това си имала предвид, когато си го посъветвала да не съставя ново завещание, нали? Преценила си, че не разсъждава трезво.

— Не е така.

— Спри, Кейт, спри. Замисли се и ще осъзнаеш, че е така. Нали каза, че преценката му е била слаба?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Но нали именно това си имала предвид, когато си го посъветвала да не вярва на преценката си?!

— Виж какво, Джордж. Мисля, че разбирам накъде биеш. Ако някой ме попита дали е бил с всичкия си и дали е разсъждавал трезво, не мога да кажа, че не е бил.

— Не можеш?

— В никакъв случай. Не би било вярно.

— Значи си решила да ме измамиш и да предявиш претенции към имота.

Той отново се обърна към нея и я изгледа така, сякаш искаше да я изплаши.

— Нима и теб трябва да считам за враг? По-добре внимавай, Кейт.

Вече бяха започнали да се спускат по склона, което означаваше, че се бяха отдалечили на поне пет километра от „Вавасор Хол“. Кейт се огледа и видя, че бяха напълно сами. Наоколо нямаше нищо: нито колиба, нито някаква друга следа от човешко присъствие. Незнайно защо тя си помисли, че това бе важно. Спомни си, че бе решила да му се опълчи, ако се наложеше, и да му каже, че вече няма да му се подчинява във всичко. Нямаше да се страхува от него, колкото и грозни да бяха думите и гримасите му! Нима собственият й брат щеше да й посегне? И дори да го направеше, дори да я стиснеше грубо за ръката, както бе направил с Алис, дори да стореше нещо още по-ужасно, тя нямаше да отстъпи и нямаше да се предаде. Във вените й течеше същата кръв и тя бе не по-малко дръзка от него.

Истината бе, че когато го погледна в очите, тя имаше причина да се страхува. Той целеше да я изплаши. Искаше да я накара да си помисли, че ще я нарани. Но Джордж не бе взел решение по този въпрос. Не бе знаел какво смята да прави и преди да отиде при Алис, но бе седнал до нея и я бе разтресъл грубо. Не се бе ръководил от някакъв план на действие, когато бе нападнал Джон Грей или когато бе обидил адвоката. Бе го обладал бяс, който ръководеше действията му. И Джордж съзнаваше това. Почти му се искаше този Бяс да го накара да извърши някаква неописуема жестокост. Всичко се развиваше против него и той искаше да си го изкара на някого.

— Кейт — каза той и я спря с ръка, — ще решим този въпрос тук, ако нямаш нищо против. Искам да изясним отношенията си още сега. Обеща ми много неща и аз ти повярвах. Можеш да изпълниш всички тези обещания, ако ми кажеш, че според теб старецът е бил сенилен, когато е изготвил завещанието си. Ще направиш ли това за мен? Помисли, преди да ми отговориш, защото Бог ми е свидетел, че ако не получа справедливост, ще потърся мъст.

И той сложи ръка на рамото й, съвсем близо до гърлото.

— Махни ръката си, Джордж — каза тя. — Не съм глупава и не можеш да ме изплашиш толкова лесно.

— Отговори ми! — извика той и я разтресе, стискайки яката на дрехата й.

— О, Джордж, доживях да се срамувам от собствения си брат!

— Отговори ми — повтори той и отново я разтресе.

— Отговорих ти. Няма да кажа онова, което искаш от мен. Последния път, когато го видях жив, дядо разсъждаваше напълно трезво. Не беше сенилен. Просто изпълняваше решение, което бе взел отдавна. Няма да ме накараш да кажа нещо друго, като ме гледаш така и ме разтърсваш. Изобщо не ме познаваш, ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, сякаш съм малко дете.

Докато я слушаше, той продължаваше да стиска яката на пелерината, която носеше, но постепенно хватката му отслабна. Остави я да се изкаже, сякаш единственото нещо, което бе искал да направи, бе да я накара да му отговори.

— Значи така стоят нещата между нас? — попита той, когато тя свърши. — Това е твоята представа за почтеност. Струва ми се, си се главозамаяла от мисълта за всички тези пари. Чудя се дали двамата с чичо ми не сте замислили това предварително.

— Няма да посмееш да го попиташ, защото е мъж — отвърна Кейт.

Очите й се бяха напълнили със сълзи, но не от страх, а от яд заради характера на обвинението, отправено към нея.

— Мислиш, че няма да посмея? Скоро ще се увериш, че не ми липсва смелост. А що се отнася до теб, с всички твои обещания… Кейт, знаеш, че съм мъж на думата си. Кажи ми, че ще направиш онова, за което те моля, иначе лошо ти се пише.

— Нима имаш предвид, че ще ме убиеш? — попита тя.

— Да те убия? Да, защо не? При положение че се отнасяте по този начин с мен, защо да не го направя? Защо да не те убия? Теб и Алис, имайки предвид как ме предадохте!

— Клетата Алис! — рече Кейт и го погледна право в очите, давайки му да разбере, че не се страхуваше от заплахите му.

— Клетата Алис?! Проклета лицемерка! И двете сте такива: проклети, превзети, вероломни интригантки! Хайде, отиди и кажи на чичо си и на онази старица, че съм заплашил да те убия. Кажи и на съдията, когато те извикат в съда, за да ме лишиш от наследството ми. Лъжкиня проклета!

Той я бутна грубо и тя залитна и падна тежко на твърдата земя.

Джордж не се наведе, за да й помогне да се изправи и дори не погледна към нея, а продължи напред през обраслата с храсти пустош. Не бе поел по пътеката към Хоус Уотър, нито по пътеката, по която бяха дошли. Вървеше на север и Кейт, след като се надигна и седна на една малка купчина камъни, го изгледа как се спуска по склона и постепенно изчезва от поглед. Не тичаше, но крачеше много бързо и нито веднъж не погледна през рамо към нея. Накрая извивката на земята го скри от погледа й.

Отначало мислите й бяха насочени към него. Не се бе страхувала, че ще я нарани, дори когато го бе попитала дали смята да я убие. Кръвта й бе вряла от яд, а сърцето й бе препускало, но нито за миг не се бе уплашила. Въпреки това тя продължи да мисли за него, за неговото нещастие и за неговата немилост. Не се съмняваше, че той бе напълно и безвъзвратно разорен и опозорен. И това бе човекът, в когото бе вярвала и за когото не само бе жертвала себе си, но се бе опитала да жертва и собствената си братовчедка! Какво щеше да прави сега? Когато изчезна от погледа й, на нея й се стори, че потъва в някакъв ад, от който никога нямаше да може да избяга.

Кейт знаеше, че бе наранила ръката си при падането, но известно време не я мърдаше и се опитваше да не й обръща внимание. Бе решила да не мисли за себе си. След десетина минути тя стана и откри, че дясната й ръка е напълно безполезна и я боли при всяко движение. Опипа я с лявата и установи, че бе счупена малко под лакътя. Първата й мисъл бе дали да му каже това, когато го срещне в къщата. Как трябваше да му опише падането си? Може би трябваше да го излъже и да му каже, че се е подхлъзнала, спускайки се по склона сама? Разбира се, че той нямаше да й повярва, но едно такова извинение щеше да направи всичко много по-лесно. Не й мина през ум, че можеше да не го види до края на деня и че що се отнасяше до него, нямаше да й се наложи да лъже.

Запъти се обратно към вкъщи, като държеше дясната си ръка притисната в тялото с лявата. Разбира се, че щеше да й се наложи да обясни счупването, когато стигнеше, но истината бе, че мислеше само за обяснението, което щеше да даде на брат си. Що се отнасяше до другите, тяхната реакция не я интересуваше. „Ето ме, ръката ми е счупена, така че по-добре извикайте доктор.“ Това би било напълно достатъчно за тях.

Когато навлезе в гората, пътеката бе станала съвсем тъмна. Небето се бе задръстило с облаци и не след дълго започна да ръми. Постепенно дъждът се усили и още преди да достигне Бийкън Хил, небесата се бяха отворили и дъждът се бе превърнал в безмилостен порой. Въпреки болката, тя застана под едно дърво, използвайки извинението на дъжда, за да си почине няколко минути и да помисли над онова, което щеше да му каже. Осъзна, че можеше да го срещне още преди да е достигнала къщата и за пръв път изпита страх от него. Нима щеше да излезе от дърветата и да се опита наистина да я убие? Нима бе заобиколил, след като се бе скрил от погледа й, за да я издебне внезапно и да изпълни заплахата си? Кейт направи опит да се затича, но откри, че не можеше, защото движението й причиняваше болка. Продължи да крачи бързо през силния дъжд, държейки ръката си притисната към тялото, като оглеждаше дърветата за Джордж. Но никой не й се нахвърли по пътя обратно към „Вавасор Хол“. Ако бе способна да разсъждава трезво, щеше да прецени, че той нямаше как да я изпревари толкова бързо, дори ако бе изкачил стръмния склон, по който го бе видяла да се спуска. Истината бе, че Джордж съвсем се бе отдалечил и почти бе преполовил пътя до Бамптън, като в този миг напразно се опитваше да закопчее палтото си, за да се предпази от дъжда. Бесовете го бяха обладали и самият той нямаше представа къде отива.

Вечерята във „Вавасор Хол“ бе насрочена за пет часа, както винаги. Всъщност никой не я бе насрочвал, но всички бяха приели, че тя ще започне именно тогава. Точно в пет часа Кейт достигна входната врата. Отвори я с лявата си ръка и веднага се насочи към трапезарията. Чичо й и леля й стояха пред огнището.

— Вечерята е сервирана — рече Джон Вавасор. — Къде е Джордж?

— Цялата си мокра, Кейт — отбеляза леля Гринаул.

— Да, цялата съм мокра — отвърна Кейт. — Трябва да се кача горе. Може би ще дойдеш с мен, лельо?

— Да дойда с теб? Разбира се, че ще дойда.

Леля Гринаул веднага бе усетила, че нещо не бе както трябва.

— Къде е Джордж? — попита Джон Вавасор. — С теб ли се върна или трябва да го чакаме?

Кейт седна на стола си.

— Не съм сигурна къде е — отвърна.

Междувременно леля й се бе втурнала към нея и успя да я хване миг преди да падне от стола.

— Ръката ми — прошепна Кейт — ръката ми!

И тя припадна в ръцете на леля си.

— Той я е наранил — отсече госпожа Гринаул и погледна към брат си. — Това е негово дело.

Джон Вавасор я зяпна слисано и веднага му се прииска да се върне на улица „Кралица Ан“.