Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (6)

Шеста глава
Мостът над Рейн

— Джордж — каза Кейт още преди да ги е достигнала, — може ли да ти задам един въпрос? Нарочно ли си подготвил вещите си за отворен търг?

Тя стрелна Алис с очи и веднага осъзна, че се бе случило нещо, което не й позволяваше да се присъедини към добродушните й задевки, така че продължи в същия дух, само че още по-бързо, за да прикрие объркването й и да й даде време да се окопити, преди да тръгнат.

— Можеш ли да повярваш? Беше наредил три бръснарски ножчета на масата…

— Един мъж трябва да се бръсне, Кейт. Дори в Базел.

— Но не и с три бръснарски ножчета едновременно. Както и с три четки за коса, половин дузина четки за зъби, малка колекция от гребени и четири или пет стъклени шишенца с метални капачки, които изглеждат така, сякаш са съдържали отрова. Мога само да предположа, че си искал да изплашиш клетата камериерка. Прибрах всичко, но запомни, че ако отново ги извадиш, ще се оправяш сам. И не съм прибрала ботушите ти, Джордж. Отказвам да го направя. За какво са ти три чифта ботуши в Базел?

— Когато свършиш с изброяването на вещите ми, предлагам да се разходим до моста. Но само ако Алис е съгласна.

— О, да, съгласна съм.

— Хайде тогава — рече Кейт.

Тръгнаха. Когато стигнаха моста, Алис и Кейт вървяха заедно, а Джордж крачеше зад тях. Беше близо, но не взимаше участие в разговора им, сякаш бе дошъл просто като техен придружител. Кейт изглеждаше напълно доволна от това разпределение и си бъбреше с Алис, сякаш за да покаже, че между нея и брат й не се бе случило нищо сериозно. Едва ли има нужда да казвам, че Алис не направи опит да покани Джордж да се присъедини към тях. Той ги следваше по петите е ръце зад гърба и поглед, вперен в паважа, сякаш за да демонстрира, че бе изцяло на тяхно разположение.

— Знаеш ли, много ми се иска да избягам — заяви Кейт.

— Къде искаш да избягаш?

— Ами… това не е толкова важно. Може би в онази малка странноприемница в Хандек. Там е толкова самотно и никой не е чувал за мен. И ще имам водопада, разбира се. Но се опасявам, че ще искат да си платя сметката и това ще бъде ужасно.

— Но защо искаш да избягаш точно сега?

— Няма да го направя, тъй като знам, че не би искала да се прибираш сама с Джордж. И предполагам, че той ще се почувства задължен да тръгне след мен, както прави сега. Чудя се какво си мисли, крачейки по моста след нас. Предполагам, че ако не бяхме тук, щеше да пие бира в онази кръчма долу.

— Струва ми се, че ако наистина му се ходеше, щеше да отиде въпреки нас.

— Това е много неблагодарно от твоя страна, имайки предвид, че досега нито веднъж не ни е карал да го чакаме. Но както казах, страх ме е да се прибера вкъщи. Ти се връщаш при Джон Грей, което може да е приятно, но аз се връщам при… при леля Гринаул.

— Това е твой избор.

— Не е така. Нямам никакъв избор по въпроса. Разбира се, бих могла да откажа да говоря с леля Гринаул и никой не би могъл да ме принуди, но истината е, че нямам избор. Представи си — цял месец в Ярмът в компанията на жена като нея!

— Не бих имала нищо против. Леля Гринаул винаги ми е правила впечатление на мила жена.

— Може да е мила жена, но трябва да ти кажа, че според мен е лош човек. Някога чувала ли си я да говори за съпруга си?

— Никога. Мисля, че поплака малко, когато дойде на улица „Кралица Ан“, но това бе съвсем естествено.

— Той бе трийсет години по-възрастен от нея.

— Но все пак беше неин съпруг. И дори сълзите й да са били престорени, какво от това? Какво би направила ти на нейно място? Разбира се, че не е трябвало да се омъжва за него. Била е на трийсет и пет и не е имала пукнат грош, докато той е бил богат и цели трийсет години по-възрастен от нея. Всички казват, че е била добра съпруга и сега, след като наследи парите му, едва ли би могла да се залива от смях три месеца след смъртта му.

— Не, не искам да се залива от смях, но и не искам да плаче. Права е да носи траурно облекло, но няма нужда да бъде толкова тържествена и така придирчива по отношение на шапките си. Очите й са вечно червени от скръб и мокри от сълзи, но веднага щом зърне някой мъж, започва с язвителните забележки.

— Тогава защо се съгласи да отидеш в Ярмът с нея?

— Защото има четиресет хиляди лири. Ако господин Гринаул й бе завещал скромна издръжка, едва ли щях да й протегна ръка.

— Тогава не си по-добра от нея.

— Не съм и именно затова искам да избягам. Но вината не е изцяло моя. Виновен е светът, в който живеем. Никой не се отрича от богатите си роднини. Когато тя ми предложи да отидем заедно в Ярмът, дядо ме помоли да се съглася и това е напълно естествено. Когато казах на Джордж, той отвърна: „Да, разбира се, че трябва да отидеш. Тя има четиресет хиляди лири!“ Това също е напълно естествено. Човек не може да се преструва, че е по-мъдър или по-добър от роднините си. И в крайна сметка какво мога да очаквам от нейното наследство?

— Нищо, поне според мен.

— Нито пени. Аз съм почти на трийсет, а тя е едва на четиресет и разбира се, че ще се омъжи пак. А за себе си бих казала, че на този свят едва ли има някой, който да се интересува по-малко от пари.

— Със сигурност няма.

— Но въпреки това човек не може да се отрече от богатите си роднини. Такъв е светът, в който живеем.

Тя направи кратка пауза, след което продължи:

— Но искаш ли да ти кажа защо я търпя, Алис? Може би ще сметнеш истинската причина за точно толкова долна, колкото ако ламтях за парите й.

— Защо го правиш?

— Защото може да помогне на кариерата на Джордж. Аз не искам пари, но той може да иска. И имайки предвид за какво му трябват, струва ми се, че всеки член на семейството е длъжен да му помогне. Сигурна съм, че ще се издигне в парламента, и ако зависеше от мен, щях да изхарча и последното пени от богатството на рода Вавасор, за да му гарантирам място там. Когато казах това на дядо, той се нахвърли върху мен. Помислих си, че ще ме прогони от къщата.

— И щеше да го заслужаваш след всичко, което се случи.

— Не ме е грижа. Да ме изпъди. Бях решена да му кажа какво мисля. Наруга ме, но после се разкая и вечерта дори влезе в спалнята ми, целуна ме по бузата и ми даде банкнота от десет лири. Какво си мислиш, че направих с нея? Изпратих я като дарение за следващата кампания на Джордж и в момента е заключена в неговото ковчеже. Не му казвай, че ти казах.

Двете спряха и се облегнаха на парапета на моста.

— Ела тук, Джордж — рече Кейт и му направи място до себе си. — Не ти ли се иска да поплуваш малко като онези момчета, които видяхме от терасата? Водата изглежда толкова примамливо.

— Не бих казал… освен ако не говориш за приятен начин да се доплува до оня свят.

— Иска ми се да се пусна по течението — рече Кейт. — Особено на тази светлина. Съмнявам се, че ще се удавя.

— Съмнявам се, че няма да се удавиш — каза Алис.

— Ще бъде толкова приятно да чувстваш как водата се плъзга по крайниците ти, а течението те носи с главата напред към Ротердам.

— И ще пристигнеш там без дрехи — отбеляза Джордж.

— Те ще бъдат докарани с лодка. Не видя ли, че онези момчета имаха лодка? Но ако живеех тук, щях да плувам само на лунна светлина. Сега водата изглежда толкова бистра и сияйна и ромоли така меко! Предполагам, че морето в Ярмут ще бъде съвсем различно.

Нито един от двамата не й отвръщаше, но тя продължаваше да говори за реката, за леля им и за предстоящото си пътуване до Ярмут. Нито един от двамата не й отвръщаше, но въпреки това нямаха какво да си кажат. Стояха там, облегнати на парапета, и гледаха надолу към реката. От време на време гласът на Кейт се извисяваше и спираше чувството, напиращо да ги обземе, че сърцата им са прекалено пълни за разговори.

След малко Алис потръпна. Ръцете й се разтрепериха и Джордж по-скоро усети, отколкото видя това.

— Студено ти е — рече той.

— Не.

— Ако ти е студено, да се прибираме. Стори ми се, че потръпваш от нощния въздух.

— Не беше това. Мислех си за нещо. Не ти ли се е случвало да мислиш за нещо, което те кара да потръпваш?

— Случва ми се често. Толкова често, всъщност, че съм се научил да потръпвам вътрешно. Иначе хората ще решат, че страдам от парализа.

— Нямам предвид неща, които се случват в момента — обясни Алис. — Говоря за отминали неща: може би дума, която съм изрекла преди десет години, а не е трябвало да изричам. Най-обикновени малки грешки, дори мои собствени мисли за напълно маловажни неща. Те често ме карат да потръпвам.

— Но не защото си извършила убийство.

— Не. Но предполагам, че става дума за едно и също нещо: моята съвест.

— А! Ти си по-добър човек от мен. Съмнявам се, че е съвестта ми. Аз потръпвам тогава, когато осъзная, че не съм се възползвал от някоя възможност, а това се случва много често. Но както ти казах, потръпвам вътрешно. Не съм спрял да треперя, откакто излязохме на тази разходка, заради една възможност, която пропуснах. Хайде, да се прибираме. Трябва да станем в пет, а сега е единайсет. Мога да треперя и в леглото.

— Измори ли се? — попита Кейт, когато двамата се насочиха обратно към хотела.

— Не съм изморена, но Джордж ми напомни, че трябва да станем в пет часа.

— Иска ми се Джордж да си мълчи. Не можем всяка вечер да се разхождаме по моста в Базел. Опасявам се, че ако брат ми се озове на връх Синай, първата му мисъл ще бъде дали ще успее да слезе долу навреме за вечеря. Осъзнаваш ли, че царицата на реките тече под краката ти, Джордж, а луната блести по начин, който няма как да видиш вкъщи?

— Обещавам да остана тук цяла нощ, ако отложим утрешното заминаване — отвърна брат й.

— Няма да ни стигнат парите — рече Кейт.

— Тогава повече не споменавай връх Синай — каза той. — Да се прибираме.

Изминаха обратния път до хотела по същия начин като преди. Момичетата вървяха заедно, а младият мъж крачеше зад тях. Така изкачиха стъпалата, прекосиха антрето и се насочиха към стълбите. Тук Джордж подаде свещта на Алис и й прошепна няколко думи.

— Моето треперене тепърва предстои — рече той — и ще продължи цяла нощ.

Тя би дала всичко на света да му отговори нещо лекомислено и безгрижно, сякаш казаното от него нямаше значение. Но не можеше да го направи. Думите просто не й идваха. Осъзна това и се насочи към стаята си, без да му отговори. Седна до прозореца, гледащ към реката, и зачака Кейт. Стаите им бяха свързани с междинна врата и Алис не би започнала прибирането на багажа без братовчедка си.

Но Кейт бе отишла в стаята на брат си, като преди това бе обещала, че ще се върне след минутка. Тази минутка се оказа половин час.

— Ако искаш съвет от мен, Джордж — рече Кейт и най-накрая стана, взимайки свещта, — помоли я в права реч да ти даде още един шанс. Направи го утре в Страсбург. Никога няма да ти се отвори по-добра възможност.

— Да я помоля да се откаже от Джон Грей?!

— Не съм казала подобно нещо. Остави я сама да вземе това решение. Повярвай ми, ако прояви достатъчно смелост да приеме предложението ти, значи е достатъчно смела, за да се отрече от Джон Грей.

— Кейт, вие жените не се разбирате една друга. Ако направя това, всичките й силни чувства ще се насочат против мен. Първо трябва да я накарам да осъзнае, че иска да развали годежа си.

— Тя осъзна това отдавна. Не си мисли, че не знам какво иска. Но ако не събереш смелост да говориш с нея, ще се омъжи за Джон Грей въпреки желанията си.

— Да събера смелост! Никога не съм бил страхлив по отношение на това да говоря с хората. Понякога е неприятно, но го правя, стига да открия подходящия момент.

— Но нима с нея няма да е приятно? Сигурно си щастлив от факта, че тя все още те обича. Предполагам, че ти все още обичаш нея?

— Кълна се, че не знам.

— Не ме предизвиквай, Джордж. Правя всичко по силите си, за да ви събера, но ако не вярвах, че все още я обичаш, щях веднага да отида при нея и да я посъветвам никога повече да не те вижда.

— Кейт, понякога ми се струва, че не правиш всичко по силите си за мен.

— Добре. От всички човешки същества на земята, ти трябва да си най-неблагодарното.

— Защо да не се омъжи за Джон Грей, ако го харесва?

— Но тя не го харесва. А аз го мразя. Мразя звука на гласа му, погледа в очите му и онзи бавен и преднамерен начин, по който се движи, сякаш го е страх да не износи дрехите си.

— Не виждам какво общо има твоята омраза.

— Ако смяташ да ми четеш морал, ще си тръгна. От сърце желая Алис да стане твоя жена. Ако някога си обичал някого… и понякога се съмнявам в това… но ако някога си обичал някого, обичаше нея.

— Миналото и настоящето са две различни неща.

— Добре тогава, Джордж. Направих всичко по силите си. Всеки път историята се повтаря. Саботираш всяко нещо, което се опитвам да направя за теб. Саботираш самата мен. Струва ми се, че казваш тези неща просто за да ме дразниш.

— Кълна се, Кейт, по-добре отивай да си лягаш.

— Не и преди да й разкажа всичко. Няма да допусна отново да бъде измамена и използвана.

— Кой я използва сега? Нима не я използваш, като се опитваш да развалиш годежа й с онзи мъж?

— Не. Ако смятах така, нямаше да се опитвам. Тя ще бъде нещастна с Джон Грей и ще направи и него нещастен. Не го обича истински. Той я обича, но аз нямам нищо общо с това. Няма да се трогна, ако сърцето му бъде разбито.

— Моето ще бъде разбито, ако не отидеш да си легнеш.

След тези думи тя излезе от стаята му и забърза надолу по коридора. Влезе в спалнята на братовчедка си и я завари седнала до прозореца или по-скоро коленичила на стола и подала глава през решетката.

— Мързеливо създание! — възкликна Кейт. — Кълна се, че не си пипнала нищо!

— Каза, че трябва да го направим заедно.

— Но той ме забави. Ах, какъв мъж! Ако някога се ожени, не знам какво ще го прави жена му!

— Не мисля, че някога ще се ожени — каза Алис.

— Така ли? Сигурно си права. Разбираш го по-добре от мен. Понякога си мисля, че единственото нещо, което му пречи да се превърне в добър човек, е липсата на съпруга. Но не всяка жена би свършила работа. Жената, която се омъжи за него, трябва да е много смела. Понякога е необуздан, но никога не е жесток или неотстъпчив. Господин Грей неотстъпчив ли е понякога?

— Никога. И никога не е необуздан.

— О, не се съмнявам в това. Сигурна съм, че никога не е необуздан.

— Казваш го така, сякаш смяташ това за недостатък, Кейт.

— Кълна се, че не е така. Защо ми е да хуля господин Грей в твое присъствие? Но нямам нищо против необузданите мъже, стига да са необуздани по начина, който харесвам. Знаеш това.

— Чудя се дали самата ти би се омъжила за необуздан мъж?

— Ах, никога не съм си задавала този въпрос. Често съм се чудела кой би подхождал на теб, но почти не съм мислела за съпруг за себе си. Истината е, че съм венчана за Джордж. Откакто…

— Откакто какво?

— Откакто двамата се разделихте, нямам какво друго да правя, освен да се грижа за него. И ще правя това до края на дните си… освен ако не се случи едно нещо.

— И кое е това нещо?

— Освен ако въпреки всичко не станеш негова жена. Не би се оженил за друга.

— Кейт, не бива да правиш такива намеци сега. Знаеш, че това е невъзможно.

— Да, може би си права. И за мен ще бъде по-добре. Ако Джордж някога се ожени, няма да ми остане нищо за правене… нищо, нищо, нищо!

— Кейт, не говори така.

Алис се приближи и я прегърна.

— Пусни ме — рече Кейт. — Пусни ме, Алис. Двете с теб трябва да се разделим. Не издържам вече! Знаеш, че когато се омъжиш за Джон Грей, приятелството ни ще свърши. А ако се омъжиш за Джордж, ще изчезна. Ще стана никой. Няма да ми остане нищо на този свят. Двамата с него ще си бъдете напълно достатъчни и ще ме захвърлите като износена дреха. Но съм готова да се откажа от всичко и да загубя всяка надежда, която ми е останала, за да те видя как ставаш съпруга на Джордж. Знам, че самата аз не съм добър човек. Знам, че съм лош човек, но въпреки това не ме е грижа какво ще ми се случи. Недей, Алис, недей. Не желая твоите милувки. Запази ги за него и ако го направиш, ще коленича пред теб и ще разцелувам краката ти.

Тя се хвърли на дивана и обърна лице към стената.

— Кейт, не трябва да говориш така.

— Разбира се, че не трябва… но го правя.

— Ти знаеш какво се случи и трябва да осъзнаваш, че не мога да се омъжа за брат ти… дори ако той го искаше.

— Иска го.

— Дори ако вече не бях сгодена.

— И защо не? — попита Кейт и отново стана. — Какво те разделя от Джордж сега, освен онази злощастна афера, която свърши зле и за двама ви? Нима смяташ, че не виждам? Нима смяташ, че не знам кого от двамата предпочиташ?

— Кейт, караш ме да съжалявам за това, че реших да дойда тук в компанията на брат ти. Това, че ми говориш по този начин, е не само нелюбезно, но и безкрайно нетактично.

— О, нетактично! Как мразя тази дума! Ако има дума в езика, която да ми напомня на мраморна гробница, то това е думата „нетактично“ — чиста и бяла отвън, но мръсна и разложена отвътре. Нима твоите мисли са тактични? Ти си сгодена за Джон Грей. Това щеше да бъде тактично, ако го обичаше истински и ако чувстваше, че си подходяща за него, но е най-нетактичното нещо на света, ако обичаш друг мъж повече от него. При много жени тактичността е като тяхната чистоплътност. Нищо не би могло да изглежда по-приятно отвън, но човек не би искал да надникне под повърхността.

— Ако наистина ме смяташ за толкова ужасна…

— Не те смятам за ужасна. Как бих могла, при положение че всичките ви проблеми са по негова вина? Ти не си виновна за нищо, а той е виновен за всичко. Той те принуди да се жертваш на този олтар. Ако съумеем да загърбим тактичността и преструвките и се осмелим да бъдем напълно откровени една с друга, ще трябва да признаем, че това е така. Ако господин Грей се бе появил тогава, когато двамата с Джордж още бяхте в добри отношения, щеше ли да сметнеш за възможно той да му съперничи за място в сърцето ти? Единият е Хиперион^[1], а другият е Сатир.

— И кой е Сатир?

— Твоето сърце трябва да реши. Знаеш какво иска моето. Но, Алис, ако мислех, че господин Грей е твоят Хиперион… ако мислех, че след като се омъжиш за него, ще започнеш да го боготвориш с онази идолопоклонническа любов, която прави всяко омъжено момиче гордо и щастливо, нямаше дори да си помисля да се опитвам да те спра.

Алис не отговори и Кейт не продължи да настоява. Алис чувстваше, че мълчанието й я осъжда, но въпреки това мълчеше. Бе възнамерявала да се сражава смело и да докаже превъзходството на сегашното си положение като годеница на господин Грей, но имаше чувството, че се е провалила. Имаше чувството, че по някакъв начин бе признала, че се разкайва за този годеж и че думите, с които се бе защитила, нямаше да задоволят господин Грей, ако ги бе чул, и щяха да го накарат да отмени годежа им, вместо да го зарадват. Но тя нямаше какво друго да каже. Можеше да направи нещо. Можеше час по-скоро да се прибере вкъщи и да го помоли да избере дата за сватбата им. След това нейната братовчедка щеше да престане да я измъчва.

Стана един часа, преди двете момичета да започнат приготовленията за ранното си заминаване, и когато най-накрая приключиха със събирането на багажа, Алис изглеждаше изтощена до смърт.

— Ако си прекалено изморена, скъпа, можем да го отложим — рече Кейт.

— За нищо на света — отвърна Алис.

— Бихме могли да го направим — продължи Кейт. — Ще почукам на вратата на Джордж и ще му кажа. Нищо не би го зарадвало повече.

Но Алис не се съгласи.

Минаваше два, когато най-накрая си легнаха, но точно в шест бяха на гарата.

— Не ми говорете — каза Джордж, когато ги срещна в коридора пред стаята си. — Само ще се прозявам в лицата ви.

Въпреки това не закъсняха и тъй като бяха в чужбина, това означаваше, че трябваше да бъдат на гарата половин час преди тръгването на влака. Заминаха за Страсбург и няма какво повече да бъде казано за пътешествието им. Трябваха им два дни и две нощи, за да изминат пътя от Базел до Лондон. През цялото това време нито Джордж, нито Кейт споменаха годежа на Алис, терасата на хотела или моста над реката.