Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Палисър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Can You Forgive Her?, 1864 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емил Минчев, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Европейска литература
- Конфликт между поколенията (бащи и деца)
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Разум и чувства
- Феминизъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda (2023)
Издание:
Автор: Антъни Тролъп
Заглавие: Можете ли да й простите?
Преводач: Емил Минчев
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Дарина Фелонова
Художник: Джеймс Тисо
Коректор: Красимира Цонева
ISBN: 978-619-161-215-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14604
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
Господин Граймс получава своите пари
Прислужницата обяви, че е дошъл „още един джентълмен“, след което господин Скръби влезе в стаята, в която седяха Джордж Вавасор и Господин Граймс, съдържателят на таверна „Красивия мъж“ на улица „Бромптън Роуд“. Господин Скръби беше адвокат от улица „Грейт Марлборо“ и се предполагаше, че разбира от избори. Бе се отбил, с цел да размени няколко думи е господин Граймс, както за предстоящите избори в Челси, така и за предишните такива. Тези думи щяха да бъдат казани в присъствието на господин Вавасор, който живо се интересуваше от тях. Според мен е напълно възможно господин Скръби и господин Граймс да са си разменяли думи по тази тема и преди, най-вероятно зад гърба на господин Вавасор. Но дори това да е било така, не съм готов да заявя, че господин Вавасор е бил подведен от техните машинации.
Двамата мъже се поздравиха много учтиво, като адвокатът излъчваше високомерна снизходителност и винаги наричаше своя приятел Граймс, докато ханджията се отнасяше с голямо уважение към господин Скръби и се обръщаше към него именно по този начин.
— Бизнесът си е бизнес — рече ханджията, след като поздравите бяха разменени. — Не е ли така, господин Скръби?
— Предполагам, че според Граймс неделя сутрин е най-подходящото време за правене на бизнес — отвърна през смях адвокатът.
— Тихо е — рече Граймс. — Освен това не бях аз този, който предложи да се срещнем в неделя. Идеята бе на господин Вавасор. Но наистина е тихо. Не сте ли съгласен, господин Скръби?
Господин Скръби призна, че бе тихо, гледайки през прозореца към реката, след което минаха по същество.
— Трябва да привлечем губернатора на наша страна. И трябва да се справим по-добре, отколкото предишния път — заяви адвокатът.
— Разбира се, че трябва, господин Скръби. Но, Бог да ви поживи, господин Вавасор, чия беше вината за това? Какво повече можех да направя? Името на Травърс се спрягаше за кандидат на либералите дълго преди губернаторът да прояви интерес към изборите.
— Никой не ви обвинява, господин Граймс — рече Джордж.
— И никой не може, господин Вавасор. Свърших всичко както трябва и едва ли има някой, който би се справил и наполовина толкова добре. Попитайте господин Скръби, ако не ми вярвате. Той знае. Всички в Лондон знаят. Ще ви кажа какъв е проблемът, господин Вавасор. Хората от Челси, които живеят на брега на реката, не са като онези от Мерилибоун или Финсбъри[1]. Не може всеки да ги управлява. Не е ли така, господин Скръби?
— Това може да се каже за всеки лондонски район, поне според мен — отвърна господин Скръби.
— Разбира се, че може. И в Лондон едва ли има човек, който разбира повече от вас, господин Скръби. Това е безспорно. Но истината е, че бизнесът си е бизнес и парите са си пари.
— Парите безспорно са си пари — отвърна господин Скръби. — Няма съмнение относно това, Граймс. И вие изкарахте доста на последните избори.
— Не е вярно, господин Скръби. Простете ми за това, че съм толкова рязък, но грешите. Печалбата ми беше нищожно малка. Не ми бе платено за работата, която свърших. Знаете каква роля може да изиграе един ханджия по време на избори. И знаете как изглежда неговата таверна след това! Какво ще ми рече губернаторът, ако види вашите лозунги вътре и включа разходите си в сметката?
— Няма значение къде ги включваш — отбеляза Вавасор. — Хората гледат общата сума.
— Точно така, господин Вавасор, точно така. Хората гледат общата сума. Аз самият доста дълго я гледах, преди да разбера за какво става дума. И още не съм я получил, нали, господин Вавасор?
— Ако питате мен, бих казал, че сте я получили — отвърна Джордж. — Все пак дадох триста лири на господин Скръби, които бяха предназначени за вас.
— И аз ги получих до последния шилинг, господин Вавасор. Не мога да го отрека. И никога не бих го направил. Аз съм честен и почтен човек. Господин Скръби ме познава и ще потвърди това, нали?
— Може би те познавам прекалено добре, Граймс.
— Не ме познавате толкова добре, колкото си мислите, господин Скръби. Аз също не ви познавам достатъчно добре. Но ви уважавам, защото сте човек, който разбира от бизнес. Но както вече казах, какво са триста лири, когато сметката е триста деветдесет и две лири и четири пенса?
— Мислех, че сметката е уредена, господин Скръби — намръщи се Вавасор.
— Виждате ли, господин Вавасор, подобни сметки са много трудни за уреждане. Ако питате дали господин Граймс би могъл да ви съди за остатъка, съвсем откровено ще ви кажа, че не би могъл. Не ни достигаха пари, когато уреждахме тази сметка и както обикновено се прави в подобни ситуации, накарахме господин Граймс да ни разпише квитанция за триста лири.
— Разбира се, че сте го направили, господин Скръби.
— Не като първа вноска, а в изпълнение на всички задължения.
— Хайде сега, господин Скръби! — възкликна ханджията и изгледа адвоката с изражение, което бе повече от красноречиво и сякаш казваше: „Нима мислите, че подобно извинение ще ме задоволи? Нима ще използвате собствения ми подпис срещу мен? Много добре знаете, че разписах онази квитанция, защото иначе нямаше да получа и шилинг до края на годината. О, господин Скръби!“ Това казваше погледът на господин Граймс и както адвокатът, така и Джордж Вавасор отлично съзнаваха това.
— В изпълнение на всички задължения — повтори господин Скръби с ликуващ глас, сякаш за да покаже, че погледът на Граймс не го бе трогнал. — Ако се стигне до съд, Граймс, няма да спечелиш.
— Съд? Кой би се съдил с губернатора? Не и аз. Дори и пет години да чакам да ми плати тези деветдесет и две лири и четири пенса, никога не бих стигнал до съд.
— Няма значение дали ще бъдат пет или петнайсет — отвърна Скръби. — Не би могъл да го направиш.
— И дори няма да опитвам. Не съм дошъл за това, господин Вавасор.
Да се съдя с губернатора? Никога! Но не забравяйте, че имам семейство, господин Скръби.
— Не в долината Тоунтън[2], надявам се — подхвърли Джордж.
— Не, в „Красивия мъж“ на улица „Бромптън Роуд“, господин Вавасор. Първата ми мисъл винаги е за моето семейство. Ако един човек не работи за семейството си, за какво работи?
— Хайде, хайде, Граймс — рече господин Скръби. — Какво намекваш? Казвай, защото не ми се стои тук цял ден.
— Какво намеквам, господин Скръби? Сякаш не знаете! Това е моят дом. И в цял Челси няма таверна, която да е по-подходяща за всякакви предизборни събития. Това е самата истина.
— И? — подкани го Скръби.
— И никой друг не умее да агитира хората от Челси, които живеят надолу по реката, толкова успешно. Господин Скръби много добре знае това. Та аз ги обработвам още от предишния път с мисъл за тези избори! Обработвам ги още откакто започнаха да говорят за районите на Челси. Когато лорд Робърт дойде да проси гласове, правейки се на религиозен, нямаше да постигне нищо, ако не бях аз. Господин Скръби знае това.
— Да приемем всичко това за даденост, господин Граймс — рече Вавасор. — Какво следва?
— Ще ви кажа какво следва. Хората на Бънрати. Те много добре знаят кой поръчва музиката и вече наддават за „Красивия мъж“, о, да.
— И би отстъпил дома си на торите[3], така ли, Граймс? — попита господин Скръби с тон, в който се смесваха гняв и отвращение.
— Кой е казал, че ще отстъпя дома си на торите, господин Скръби? Аз съм честен и почтен човек. Но да предположим, че всички либерални джентълмени, за които работите, господин Скръби, изведнъж ви обърнат гръб и спрат да ви плащат. Няма ли да започнете да се оглеждате за други клиенти? Хайде, господин Скръби, бъдете честен.
— Няма да изкарате много от тази игра, Граймс.
— Може би не, може би не. Винаги има риск, нали така, господин Вавасор? Бих искал да ви видя в парламента, повярвайте ми. Убеден съм, че ще бъдете от полза за района.
— Благодаря ви за това мнение, господин Граймс — отвърна Джордж.
— Когато видя някой джентълмен, аз веднага мога да преценя дали става за парламента или не. И според мен вие ставате. Но Бог да ви поживи, господин Вавасор, това е нещо, за което всеки джентълмен трябва да си плати.
— Прав сте. И джентълменът обикновено плаща повече, отколкото нещото струва.
— Всяко нещо струва точно толкова, за колкото се продава. Аз струвам толкова, за колкото се продавам. Ни повече, ни по-малко. И си искам остатъка. Обикновено остатъкът е печалбата в една сметка. Попитайте господин Скръби дали е така. Само дето при един адвокат всичко е печалба.
— Така си мислиш ти — отвърна Скръби.
— Когато лишиш един човек от остатъка, ти разбиваш сърцето му — продължи ханджията. — Той би предпочел да получи остатъка и главницата да остане дължима, отколкото обратното. Главницата е капитал. Ако в крайна сметка я загуби, би отдал това на рисковете на професията. Но остатъкът е като потта по челото му. Това е неговият труд. Това са парите, които заделя за семейството си и с които се изхранва. Никога не лишавайте един човек от неговия остатък, господин Вавасор, освен ако не е прекалено нахален.
— И какво искаш в момента? — попита Скръби.
— Искам деветдесет и две лири и четири пенса, господин Скръби, за да влезем в новото сражение с доволни сърца. Ако изобщо влезем. Струва ми се, че е крайно време да го направим, не мислите ли, господин Вавасор?
— Да разбирам ли, че сражението изобщо няма да започне, ако не получиш парите си? — попита адвокатът.
— Така стоят нещата, господин Скръби.
— Вземи банкнота от петдесет лири, Граймс — предложи адвокатът.
— В момента нямам банкнота от петдесет лири под ръка — вметна Джордж.
— О, той с удоволствие ще приеме твоя акцепт[4], нали, Граймс?
— Не за петдесет лири, господин Скръби. Искам си остатъка. Не се занимавайте с четирите пенса, защото какво са четири пенса между приятели? Но ако не получа онези деветдесет и две лири, ще бъда съкрушен мъж, господин Вавасор. И как бих могъл да върша работата си и да агитирам избирателите да гласуват за вас, когато сърцето ми се къса? Просто не бих могъл.
— По-добре му изгответе сметка за деветдесет лири, дължими в срок от три месеца, господин Вавасор. Сигурен съм, че има печат в джоба си.
— Имам, господин Скръби. Един печат винаги може да потрябва, когато човек се занимава с почтени бизнесмени като вас и господин Вавасор. Но ви препоръчвам да изготвите сметката за деветдесет и две лири, господин Вавасор. И направете срока два месеца, ако можете. Както знаете, банките взимат баснословно високи такси, когато срокът е повече от два месеца.
Джордж Вавасор и господин Скръби най-сетне отстъпиха и сметката бе изготвена за деветдесет и две лири. Все пак двамата се заинатиха по отношение на срока.
— Щом трябва да бъдат три месеца, добре — рече ханджията с дълбока въздишка, след което сгъна листа и го прибра в джоба на огромната чанта, която носеше. — И сега, господа, ще ви кажа как стоят нещата. Според мен следващите избори са ни в кърпа вързани. Вече съм намислил как ще изиграем картите си и ако не спечелим, името ми да не е Джейкъб Граймс и да не съм съдържател на „Красивия мъж“. Сигурен съм, че имате какво да обсъждате помежду си, така че ще ви пожелая приятен ден.
И след тези думи господин Граймс взе шапката си от пода, поклони се и излезе от стаята.
— Нямаше как да ви излезе по-евтино — рече адвокатът веднага след като чуха хлопването на входната врата.
— Може би. Но този мъж е истински крадец! Нали казахте, че изготвената от него сметка е най-нелепото нещо, което някога сте виждал?
— Така е. И нямаше да му платим и пени, ако не ни беше нужен. Но не се тревожете, господин Вавасор. Ще му удържим тези пари от следващата сметка. Мислете за това като за заем.
— Но кой би искал да заема пари на човек като него?
— Прав сте, никой. Напълно съм съгласен с вас. Но проблемът е, че не можем без него. Ако не му бяхте платили сметката, щеше да отиде при конкуренцията още преди да е изтекла седмицата. И най-лошото от всичко е, че знае нашата стратегия. Дори бих казал, че като цяло се измъкнахте евтино, господин Вавасор. Определено е така.
— Не обичам да гледам на нещата по този начин, господин Скръби. Но съм съгласен, че човек не може да ползва нещо, без да си плати за него.
— Градските избирателни райони никога не са евтини, господин Вавасор. Особено за един начинаещ политик. Ако сте бил избиран четири или пет пъти, като стария Дънком, например, можете да си позволите да се лишите от човек като Граймс. Но истината е, че районите на Челси не са толкова скъпи. Дори изобщо даже. Мерилибоун е скъп. Както и Саутварк. Там е скъпо и се пипа много грубо. Знаете, че съм дискретен човек, но ако не бях, можех да ви разкажа неща, от които щяха да ви настръхнат косите! О, да.
— Там не си струва дори да опитваш, поне според мен.
— Зависи от гледната точка. Едно място в парламента може да бъде от полза за човек, който се опитва да пробие, дори бих казал от огромна полза, особено ако този човек е млад като вас, господин Вавасор.
— Млад! — възкликна Джордж. — Понякога ми се струва, че съм живял поне сто години. Но не искам да ви занимавам с проблемите си, господин Скръби. Няма нужда да ви задържам повече.
След тези думи той стана и се поклони на адвоката, като го изпрати малко по-дружелюбно, отколкото бе изпратил ханджията.
— Млад! — възкликна отново той, когато остана сам. — Защо ми се струва, че всички са по-млади от мен, включително чичо ми и дядо ми? Единият мисли само за вечерята си, а другият само за биковете и дърветата си. А за какво мисля аз, освен за това да не свърша в затвора за длъжници?
Той извади един бележник от джоба си и вписа сумата и датата на сметката, която бе приел да плати на ханджията, след което прегледа останалите страници. „Наистина много разточително, каза си той, когато свърши. Но никой не може да каже, че не съм имал смелостта да играя играта. И предполагам, че някой ден онзи старец ще умре. Ако не бях такъв глупак, щях да се сдобря с него преди това да се случи, но аз съм глупак и ще си остана такъв до края.“
След малко Вавасор започна бавно да се облича, като от време на време спираше и се зачиташе във вестника. Когато приключи с тоалета си и вестникът бе прочетен, той грабна шапката и чадъра си и излезе.