Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (4)

Четвърта глава
Джордж Вавасор, необузданият мъж

Несъмнено разбирате, че Джордж Вавасор не бродеше из гората небръснат и не носеше кожена препаска и сандали вместо палто и панталони като Робинзон Крузо. Неговата необузданост беше от различен вид. Всъщност не съм сигурен, че наистина беше необуздан, въпреки че лейди Маклауд го бе нарекла така и Алис се бе съгласила с това нейно определение.

Джордж Вавасор живееше в Лондон от двайсетгодишен и сега, по времето, когато започва моята история, беше година или две над трийсетте. Беше и винаги е бил наследник на дядовото си имане, но това имане не беше голямо и когато Джордж за пръв бе дошъл в Лондон, баща му още не бе прехвърлил четирийсетте, е точно толкова живот пред себе си, колкото имаше неговият син сега. По тази причина той бе имал нужда от професия и бе започнал работа, по пример на чичо си Джон, в офиса на един свързан с парламента агент на недвижимо имущество. Впоследствие бе влязъл в остри пререкания с този агент, но не преди да демонстрира таланта си и да стане толкова полезен за фирмата, че пред него да се открият отлични възможности за доходоносно партньорство. Джордж Вавасор имаше много недостатъци, но пълното бездействие не бе един от тях. Понякога отлагаше работата си за сметка на удоволствието. Понякога беше в Нюмаркет^[1], когато трябваше да бъде в Уайтхол. Но нямаше навика да е в леглото, когато трябваше да е зад бюрото си, а когато беше там, той не си играеше с линийката си, не чоплеше зъбите си и не режеше ноктите си. Като цяло приятелите му бяха доволни от първите му пет години в Лондон, въпреки че неведнъж му се бе налагало да взима заеми от тях. Но той винаги ги връщаше и всичко се развиваше по план, поне до деня, в който не събори агента на земята с удар между очите, слагайки край на обещаващата си кариера.

Самият Джордж Вавасор имаше навик да казва, че чудесно е знаел какво прави, че просто е трябвало да повали на земята бъдещия си партньор във фирмата и че не съжалява за нищо. Във всеки случай това негово деяние получи одобрението на много високопоставени мъже, или по-скоро достатъчно високопоставени, за да може Джордж бързо да си намери нова работа и едва шест седмици след напускането му той вече бе станал партньор в реномирана винарска къща. Една пралеля току-що му бе завещала две хиляди лири и това несъмнено му бе помогнало да спечели симпатиите на търговците на вино.

Вавасор остана на тази работа пет години и всичките му приятели предполагаха, че се справя много добре. Истината е, че не се справяше зле, но и не се справяше толкова добре, че да е доволен от себе си. Имаше амбицията да превърне винарската къща, за която работеше, в най-голямата търговска фирма в Лондон, но дръзките му дългосрочни планове изплашиха партньорите му. Самият той по-късно заяви, че е щял да ги превърне в принцове на винарския пазар, ако бяха повярвали в него. Но те имаха повече благоразумие, или по-малко кураж от него, и отказаха да го послушат. След края на петата си година Вавасор напусна винарската къща, но без този път да е събарял някой на земята и с доста прилична сума в джоба.

Последните две от тези пет години несъмнено бяха най-щастливите в живота му, защото ги прекара в усърдна работа, като истински мъж, отказвайки се от всяко удоволствие, което отнемаше от времето му. Отрече се и от всички удоволствия, които бяха опасни заради това, че струваха прекалено много пари. Не залагаше на коне, не играеше билярд и говореше за Кремърн^[2] като за нещо детинско, от което се бе отказал, тъй като вече не бе дете. През този период беше любовната му афера с братовчедка му и трябва да приемем, че в един момент дори бе възнамерявал да се установи като семеен мъж. Но се държа ужасно с Алис и тя развали годежа.

Освен това през този период се скара с дядо си. Поиска да заеме пари срещу имението Вавасор, а тъй като редът на унаследяване не беше установен, можеше да направи това само след съгласието на дядо си. Старият джентълмен не искаше и да чуе за това и дори не изслуша предложението. Напразно Джордж се опитваше да го накара да разбере, че винарският бизнес върви много добре, че не дължи пари никому, че всичко около него процъфтява и че може да постигне още по-големи успехи с помощта на няколко хиляди лири, заети със скромна лихва. Старият Вавасор побесня. Никакви документи или уверения не можеха да разсеят убеждението му, че неговият внук и всички останали търговци на вино са разорени прахосници. Само един разорен мъж би се опитал да заеме пари срещу семейния си имот! Двамата се скараха жестоко и оттогава не си говореха.

— Ще наследи имота — рече старият джентълмен на сина си Джон. — Не мисля, че имам право да му го отнемам. Той винаги е бил и винаги ще остане в ръцете на наследник. Но ще направя така, че да не може да отсече и едно дърво от него!

Джон Вавасор може би си мислеше, че старото правило за наследяване само от първородния син можеше при тези обстоятелства да бъде нарушено в негова полза, поне в този случай. Но не каза това. Нямаше да го каже и ако смяташе, че имаше някакъв шанс за успех. Той не беше мъж, от когото можеха да се очакват благородни дела, но и не беше такъв, който би прибягнал до подлости.

След това Джордж Вавасор стана стоков брокер и в момента работеше именно това. През първите дванайсет месеца след като напусна винарската къща и се раздели с Алис, той рязко пропадна в очите на хората. Живееше в открито незачитане на благоприличието. Харчеше страшно много пари, а не изкарваше никакви и всичките му приятели решиха, че скоро ще се разори. Леля Маклауд съдеше именно по този период от живота му, когато го нарече мъж, който никога не прави нищо. Но изведнъж той се върна на работа и онези, които твърдяха, че го познават, обявиха, че в никакъв случай не е беден. Всеки ден ходеше до ситито^[3] и постепенно успя да си спечели репутацията на проницателен мъж, който знае какво иска и който, въпреки че не бе особено деликатен в бизнес делата си, беше сравнително точен в паричните си взаимоотношения. Всъщност финансовото му състояние беше съвсем прилично.

И през този период той се кандидатира за парламента с надеждата да представлява столичния район Челси от името на крайните радикали. Вярно е, че се провали и изхарчи значителна сума за предизборната си кампания, а Джон Вавасор често получаваше следния въпрос от членовете на своя клуб:

— Откъде взима пари този твой племенник?

— Кълна се, че нямам представа — отговаряше той. — Не ги взима от мен и съм убеден, че не ги взима от баща ми.

Но Джордж Вавасор, въпреки провала си в Челси, не харчеше парите си на вятъра. Предизборната кампания му спечели допълнителна слава и хора идваха при него, за да говорят с мъж, който би могъл да постигне нещо значимо. Беше стоков брокер и безкомпромисен радикал, но в същото време бе наследник на прекрасен имот, предаван от баща на син от четиристотин години! Имаше нещо пленително в неговата житейска история и приключения, особено, при положение че малко преди изборите се бе сгодил за богата наследница, която бе починала месец преди сватбата. Бе починала без завещание, така че всичките й пари бяха отишли в далечни братовчеди.

Джордж Вавасор понесе това голямо разочарование като мъж и именно в този тежък момент успя окончателно да се помири с братовчедка си. Бяха разговаряли и преди, разбира се, а Алис, по предложение на братовчедка си Кейт, дори го бе запознала с баща си. Но отначало не бе имало възобновяване на приятелството им. Алис бе изразила сърдечното си одобрение на брака му с наследницата, госпожица Грант, казвайки на Кейт, че този годеж можеше да се окаже нещото, което окончателно да го изправи на крака. Бе останала доволна и от енергичния начин, по който се бе сражавал по време на кампанията.

— Беше великолепен, нали? — рече Кейт с очи, влажни от сълзи.

— Би се много храбро — съгласи се Алис.

— Всеки, който знае цялата история, би казал така. Не успяха да накарат друг да се кандидатира, освен онзи господин Травърс, а дори той щеше да откаже, ако не бяха покрили всичките му разходи.

— Надявам се, че Джордж не се е охарчил много — добави Алис.

— Изхарчи почти всичко. Но какво значение има това? Парите не означават нищо за нещо, въпреки че умее да ги използва. И аз имах своя малък принос. На следващите избори ще му дам всичко, което имам, дори и да се наложи на следващия ден да започна работа като камериерка.

Сигурно в Джордж Вавасор имаше нещо възвишено, щом успяваше да предизвика такова възхищение у момиче като сестра му Кейт.

В началото на сегашната пролет, преди да бъдат уточнени детайлите от пътуването до Швейцария, Джордж Вавасор проведе разговор с Алис за планираната си сватба, осуетена поради смъртта на булката. Една вечер седеше с братовчедка си във всекидневната на улица „Кралица Ан“ и чакаше Кейт, която трябваше да мине оттам на път за някакво вечерно парти. Чудно дали Кейт бе получила намек от брат си да закъснее. Във всеки случай двамата бяха насаме цял час, през който обсъждаха единствено него. Той я поздрави за годежа й с господин Грей, за който току-що бе научил, след което й разказа за собствената си провалена женитба.

— Дълго скърбях за нея — каза той.

— Сигурна съм в това, Джордж.

— Да, така беше. Скърбях за нея. Разбира се, хората веднага решиха, че скърбя за парите й. Но истината е, че както по отношение на нея, така и по отношение на парите й, за мен е по-добре, че така и не се оженихме.

— Нима имаш предвид, дори ако не бе умряла?

— Да, дори ако не бе умряла.

— И защо? Ако си я харесвал, не виждам как парите й биха могли да бъдат недостатък.

— Не и ако я бях харесвал.

— Не си я харесвал?

— Не.

— О, Джордж!

— Не я обичах така, както един мъж трябва да обича жена си, ако това имаш предвид. Що се отнася до това дали я харесвах, да, харесвах я. Харесвах я много.

— Но дали щеше да я заобичаш?

— Не знам. Винаги ми е било трудно да обичам. Може би щях вместо това да я намразя.

— В такъв случай както за теб, така и за нея е по-добре, че вече не е сред нас.

— По-добре е. Сигурен съм. Но въпреки това скърбя. И всеки път, когато се сетя за нея, се чувствам виновен за смъртта й.

— Но тя не е подозирала, че не си я обичал?

— О, не. Тя нямаше навика да разсъждава върху тези неща. Просто ги взимаше за даденост. Горкото момиче! Сега почива в мир, а парите й отидоха при хората, при които трябваше да отидат — нейните роднини.

— Да. При положение че не си я обичал, парите й щяха да бъдат огромен товар за теб.

— Нямаше да ги взема. Поне се надявам, че нямаше да ги взема. Парите са голямо изкушение, особено за беден мъж като мен. Добре, че съдебното решение не бе в моя полза.

— Но ти вече не си толкова беден, нали, Джордж? Мислех, че бизнесът ти върви добре.

— Така е и нямам право да се оплаквам. Но човек не може да не е беден, когато постоянно върши глупости. Бях спестил три или четири хиляди лири, но изхарчих всичко до последния шилинг за предизборната си кампания. Ако някой ден ми се отвори нова такава възможност, кой знае дали ще имам средствата да я използвам. Но ако имам, несъмнено ще ги изхарча до последния шилинг, а ако нямам, ще задлъжнея на всеки, който може да ми заеме сто лири.

— Надявам се, че най-накрая ще постигнеш успех.

— Сигурен съм, че ще постигна. Но междувременно не мога да отричам, че заниманията ми са безразсъдни. Никоя жена не бива да обвързва съдбата си с моята, освен ако няма Смелостта да бъде точно толкова безразсъдна, колкото съм аз. Нали знаеш какво е да хвърляш чоп за шилинги?

— Да, струва ми се.

— Аз хвърлям чоп всеки ден за всеки шилинг, който имам.

— Нима имаш предвид, че… играеш комар?

— Не. Напълно се отказах от това. Едно време играех комар, но вече не го правя и никога няма да се върна към този порок. Имам предвид, че във всеки един момент съм готов да рискувам всичко, за да придобия всяко нещо, което може да ми бъде от полза. Винаги съм готов да заложа всичко, независимо от шанса за успех. Това имах предвид, когато казах, че всеки ден хвърлям чоп за всеки шилинг, който имам.

Алис не го разбра напълно и може би той не искаше да бъде разбран. Може би целта му бе да замае въображението й. Тя не го разбра, но се опасявам, че се възхити от дързостта, която си приписваше. И не само си я приписваше, защото я бе демонстрирал на последните избори.

Говорейки със сестра си, той се бе определил за грозен. Жените едва ли щяха да го нарекат грозен, ако едната страна на лицето му не беше белязана от ужасяваща рана, която при зарастването си бе оставила тъмна вдлъбната резка, продължаваща от лявото му око чак до долната му челюст. Черната клисура, пресичаща бузата му, несъмнено беше грозна. В някои моменти, когато беше ядосан или разочарован, тя бе направо противна. Тогава лицето му се изкривяваше по начин, който караше резката да се удължава, разкривайки целия си ужас и превръщайки лицето му в един голям белег.

— Погледна ме като самия дявол и белегът му се отвори като грозна рана! — възкликна старият джентълмен, описвайки на сина си своя разговор с Джордж, по време на който той се бе опитал да го принуди да приеме неговата гледна точка по въпроса с ипотеката.

Но в други отношения лицето на Джордж не беше грозно и за много жени дори бе красиво. Черната му коса беше разделена на път по средата. Челото му беше ниско, но широко. Очите му бяха тъмни и ярки, а веждите много плътни и съвършено черни. В онези мигове на ярост лицето му не беше само белег, а по-скоро само вежди и очи. Имаше гъсти черни мустаци, които покриваха устата му, но не си бе пуснал бакенбарди. Хората казваха, че се гордее твърде много с раната си, за да я закрива. Но истината бе, че бакенбардите му не бяха достатъчно плътни и затова предпочиташе да не ги пуска.

Историята на тази рана трябва да бъде разказана. Получи я като юноша, още преди да дойде в Лондон. Тогава живееше в къщата на баща си в провинцията. В този случай баща му го нямаше и Джордж и сестра му бяха сами в къщата с прислужниците. Сестра му държеше кутия със скъпоценности в стаята си. Преувеличени слухове за тяхната стойност бяха достигнали до ушите на неколцина предприемчиви крадци, които веднага си бяха съставили план за това как да ги придобият. Малко момче, предварително скрито в къщата, бе отворило един прозорец и точно в полунощ едър мъж, събут по чорапи, бе успял да се прокрадне до втория етаж и вече посягаше към вратата на Кейт Вавасор, когато бе нападнат в тъмното от невъоръжения и облечен само по пижама Джордж Вавасор. Минаха два часа, преди ужасените жени да успеят да доведат мъже в къщата. Лицето на Джордж бе разпорено от окото до долната челюст с длето или някакъв друг инструмент за влизане с взлом. Но самият взломаджия беше мъртъв. Джордж бе измъкнал инструмента от ръцете му и бе забил парчето стомана в гърлото му. Малкото момче бе избягало, отнасяйки със себе си два шилинга и три пенса, които Кейт бе оставила на лавицата над камината във всекидневната.

Джордж Вавасор бе доста нисък, но добре сложен, с малки ръце и крака, но широк в гърдите и силен в ставите. Беше изкусен и неуморен ездач и мъжете, които го познаваха добре, твърдяха, че може да се дуелира с шпага и да стреля с пистолет, което малцина умееха в тези мирни времена. След създаването на Доброволческия отряд^[4], той бе станал капитан и бе спечелил няколко награди за стрелба с пушка в Уимбълдън.

Такъв бе животът на Джордж Вавасор, такъв бе неговият характер и такъв бе неговият външен вид. Винаги бе живял сам в Лондон и продължаваше да живее по този начин, въпреки че в момента прекарваше доста време в компанията на сестра си, дошла в града с една своя леля, която също носеше името Вавасор и с която читателят, ако прояви малко търпение, ще се запознае по-късно. Надявам се, че читателят ще прояви търпение, защото от всички представители на рода Вавасор госпожа Гринаул несъмнено бе най-интересният. Но истинският дом на Кейт Вавасор беше къщата на дядо й в Уестморланд.

Вечерта, преди да заминат за Швейцария Джордж и Кейт изминаха пеша разстоянието от улица „Кралица Ан“, където бяха вечеряли с Алис, до къщата на госпожа Гринаул. Бяха уточнили всички детайли по отношение на багажа, часа на тръгване и маршрута през първите няколко дни на екскурзията, а общата кесия бе поверена на Джордж. Бяха изчели онази част от писмото на господин Грей, отнасяща се за поганците и чашите с вода, и бяха приели забележките му с чувство за хумор.

— Ще се постарая да ви осигуря студена вода — бе казал Джордж, — но що се отнася до закуската, надявам се, че няма да ме измъчвате с прекалено ранобудие. Когато хора отиват някъде за удоволствие, значи трябва да има удоволствие.

Брат и сестра изминаха две или три пресечки в пълно мълчание, след което Кейт зададе въпрос.

— Джордж, чудя се какви са истинските ти желания по отношение на Алис?

— Да не настоява да закусваме прекалено рано, докато сме в чужбина.

— Това означава да държа езика си зад зъбите, разбира се.

— Не означава това.

— Значи означава, че ти възнамеряваш да държиш езика си зад зъбите.

— Не означава и това.

— Тогава какво означава?

— Означава, че нямам точно определени желания по отношение на Алис. Тя ще се омъжи за онзи Грей, разбира се, след което никой повече няма да чуе за нея.

— Със сигурност ще го направи, ако ти не се намесиш. Може би ще го направи дори и да се намесиш. Но ако искаш да се намесиш…

— Получава само четиристотин на година и не е толкова привлекателна, колкото беше.

— Да, получава четиристотин на година и е по-красива сега, отколкото когато и да било. Знам, че мислиш така. Знам, че обичаш нея и никой друг… освен ако не си привързан и към мен.

— Ще те оставя сама да прецениш дали последното е вярно.

— Що се отнася до мен, аз обичам само двама души на този свят — нея и теб. И ако смяташ да опитваш, трябва да го направиш сега.