Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (41)

Четиридесет и първа глава
Смъртта на един благородник

Джордж Вавасор остана почти пет дни под покрива на дядо си, но не се чувстваше щастлив там. Освен това не допринесе за щастието на никой друг от хората, отседнали в къщата. Остана толкова дълго, въпреки нещастието си, защото не искаше да си тръгне, преди да е научил отговора на молбата, отправена към леля Гринаул. И смяташе да принуди сестра си да изпълни обещанието си по отношение на Алис, ако този отговор се окажеше неблагоприятен. През тези пет дни Кейт направи всичко по силите си, за да накара Джордж да се държи учтиво с дядо си, но напразно. Земевладелецът отказваше да направи първата стъпка, а Джордж бе не по-малко упорит и чакаше стареца да промени отношението си към него, преди да му откликне със същото. Клетата Кейт всячески се опитваше да ги помири, но без успех.

— Той е просто един невъзпитан хлапак — заяви старецът — и направих грешка, като го поканих вкъщи. Повече не споменавай името му.

Джордж бе по-словоохотлив във възраженията си. Кейт му напомняше, че има интерес от това да се помири с дядо си и че враждебното му отношение може да принуди стареца напълно да го изключи от завещанието си.

— Да прави каквото иска — отвърна намусено Джордж.

— Помисли за Алис! — отвърна Кейт.

— Точно Алис никога не би очаквала от мен да се унижавам за пари.

Признавам, че обичам парите и не съм особено придирчив по отношение на това как ги придобивам. Бих направил всичко за пари. Всичко, освен това. Не съм го обиждал и не съм се опитвал да го засегна. Не съм го молил за заем. Не съм му струвал нито шилинг. Когато бях във винарския бизнес, той можеше да ми помогне да се издигна още повече. Просто трябваше да ме направи наследник на имота, който и без това ще наследя, когато умре. Но бе толкова предубеден, че реши да заключи, че съм се разорил, без да провери дали това е вярно, в единствения период от живота ми, когато се справях добре.

— Но той има право да действа така, както намери за добре — рече Кейт.

— Несъмнено. Но нямаше право да се обижда от молбата ми да ми направи тази услуга. Държа се като невеж стар глупак. Признавам, че не трябваше да се карам с него по този въпрос. Той не е виновен, че се е родил глупак. Но това не променя факта, че не мога да падна на колене пред него и да го моля за нещо, което така или иначе ми се полага.

Двамата мъже почти не общуваха. Не оставаха сами заедно, с изключение на онзи половин час след вечеря, когато сядаха да пият вино. Старият земевладелец имаше навика да пресушава три чаши портвайн една след друга и очакваше същото от своя внук. Но Джордж не близваше и капка.

— Спрях да пия след вечеря — рече той, когато старецът му подаде бутилката.

— Сигурно намекваш, че не пиеш нищо друго, освен бордо — отвърна земевладелецът с тон, който определено не бе помирителен.

— Просто казвам, че спрях да пия след вечеря — повтори Джордж.

Дори господин Вавасор не можеше да нахока внука си за това, че е спрял да пие след вечеря. Все пак старецът съумя да се засегне и докато Джордж седеше и мълчеше, впил поглед в огъня и очевидно решен на всичко да избегне този разговор, обидата се задълбочи.

— Защо тогава седиш тук, щом не искаш нито да пиеш, нито да говориш? — попита земевладелецът.

— Единствената причина да седя тук е фактът, че ако те оставя сам, ще ми се обидиш.

— Не ме е грижа дали ще ме оставиш сам — заяви старецът.

От тази размяна може да бъде заключено, че посещението на Джордж Вавасор във „Вавасор Хол“ не бе никак ползотворно.

Отговорът на леля Гринаул пристигна малко преди обяд на четвъртия ден. Вдовицата веднага минаваше по същество:

„Скъпа Кейт,

Няма да направя онова, за което ме молиш. Виждаш ли, аз не познавам своя племенник и нямам причина да се надявам, че ще бъде избран в Парламента. Изобщо не ме е грижа за славното име на рода Вавасор. Ако сама не се бях погрижила за себе си, представителите на този славен род щяха да ме оставят на произвола на съдбата. И не се интересувам от онова, което наричаш «благородна кръв». Харесвам онези хора, които харесват мен. Привързана съм към теб и понеже беше мила с мен, щях да ти дам хиляда лири, ако ги бе поискала за себе си, но не виждам причина да давам пари на хора, които не познавам. Ако се чувстваш длъжна да споделиш това с брат си, кажи му, че не съм искала да го засегна.

Твоят приятел Ч. все още чака търпеливо, но скоро търпението му ще се изчерпи.

Твоя любяща леля,

Арабела Гринаул“

— Разбира се, че няма да ми даде пари — каза Джордж и хвърли писмото на сестра си. — Защо би го направила?

— Надявах се, че ще се съгласи — отвърна Кейт.

— Защо? Какво съм направил аз за нея? Тя е разумна жена. Между другото, кой е този Ч. и защо чака търпеливо?

— Мъж, който иска да се ожени за нея, за да се добере до парите й.

— А какво има предвид с това, че скоро търпението му ще се изчерпи?

— Говори глупости. Преструва се, че този мъж е влюбен в мен.

— Има ли пари?

— Да, богат е.

— И как се казва?

— Името му е Чийзакър. Но не говори повече за него, моля те.

— Щом иска да се ожени за теб и има пари, защо не се съгласиш?

— Небеса, Джордж! Първо, той не иска да се ожени за мен. И второ, мисли единствено за проклетата си ферма.

— Не виждам нищо лошо в това.

— Несъмнено. Но недей да говориш повече за него, моля те.

— Ще кажа само това — ще се радвам някой ден да те видя омъжена.

— Нима? — попита тя, мислейки за това колко беше привързана към брат си.

— А сега за парите — рече Джордж. — Трябва веднага да пишеш на Алис.

— О, Джордж!

— Разбира се, че ще го направиш. Обеща ми. Казах ти, че ще стане така. Трябваше да ми повярваш и да го направиш още тогава.

— Не мога.

Белегът на лицето му отново се отвори и Кейт се разтрепери от страх пред него.

— Нима смяташ да се отметнеш от думата си и да ме измамиш? Нима, след като ме задържа тук с това обещание, няма да го изпълниш?

— Вземи моите пари. Вземи ги всичките. Ще ми се издължиш от нейните, след като се ожените. Аз веднага ще си ги поискам — както от нея, така и от теб.

— Това са глупости.

— Защо да са глупости? Нима имаш скрупули по отношение на мен? Аз нямам по отношение на теб и не бих се поколебала да прибягна до помощта ти, ако имах нужда.

— Виж какво, Кейт, няма да го направя и точка по въпроса. Всичко, което имаш на този свят, няма да ми стигне да покрия разходите си за изборите и следователно един такъв заем би бил напълно безсмислен.

— Нима искаш да я помоля за повече от две хиляди?

— Ще я помолиш само за хиляда. От това имам нужда в момента. И тя знае, че тези пари ми трябват и мога да ги взема единствено от нея. Но не знае, че нуждата ми е толкова спешна. Именно това трябва да й обясниш.

— По-скоро бих изгорила собствената си ръка, Джордж!

— За съжаление, това няма да ми помогне с нищо. Виж какво, Кейт, настоявам да направиш това за мен. Ако откажеш, ще й пиша аз, но ще сметна решението ти за долна измама и никога няма да ти простя. Сигурен съм, че разбираш защо не искам да пиша на Алис по този въпрос. Държа да изпълниш обещанието си към мен и знаеш как ще реагирам, ако не благоволиш да го сториш.

Тя отстъпи, разбира се. С натежало от мъка сърце и с пръсти, които едва успяха да изпишат необходимите думи, Кейт обясни на своята братовчедка защо Джордж имаше спешна нужда от хиляда лири за предизборната си кампания. Това бе едно сковано и неловко писмо, като думите звучаха неестествено и подсказваха за мъката и срама на неговата авторка. Алис веднага съзря обстоятелствата, при които е било написано, но не се забави с отговора си, в който посочваше, че парите ще бъдат изпратени при първа възможност. Писа на Кейт отново в края на януари, за да й съобщи, че сумата е била преведена в сметката на Джордж.

Кейт бе изпитала огромна гордост при подновяването на съюза между Алис и брат й, като си бе приписала заслугата. Но сега не чувстваше нито гордост, нито задоволство. Вече не можеше да изпраща ликуващи писма на братовчедка си, в които описваше Джордж като безстрашен герой, предсказваше постиженията му в Парламента и говореше за неговата търпелива любов. Двете вече не споменаваха Джордж в писмата си. Всъщност те напълно спряха да си пишат след вече спомената размяна на писма, свързани с финансовата транзакция. Това продължи до края на зимата. Кейт прекара тези месеци в Уестморланд, измъчвана от съжаления и притеснения и слушайки хулите на дядо си по адрес на Джордж, като за пръв път през живота си се чувстваше неспособна да го защитава.

Джордж се върна в Лондон и още преди края на месеца установи, че хилядата лири са били внесени в сметката му. Едва ли е нужно да казвам, че тези пари бяха дошли от запасите на господин Томбе, който веднага ги бе вписал като дълг на господин Грей. Алис бе спазила обещанието си и бе казала на баща си, че има нужда от пари. Той също бе спазил обещанието си и й бе отвърнал, че адвокатите ще се погрижат за всичко.

В края на февруари Джордж Вавасор реши да направи първата си вноска за предстоящите избори. Когато за тази цел се отби в кантората на господин Скръби, той научи нещо, което доста го изненада.

— Не чу ли новината? — попита Скръби.

— Каква новина? — намръщи се Джордж.

— Маркизът бере душа — отвърна Скръби.

Тонът и изражението му показваха, че смята този факт за изключително важно развитие, но отначало Вавасор не се трогна от съдбата на този „маркиз“.

— Съчувствам му — рече той. — Кой е той, между другото? Не че има някакво значение, защото след него ще дойде друг.

— Ще дойде и точно затова съм толкова развълнуван. Става дума за маркиза на Бунрати и ако той умре, младият член на парламента незабавно ще бъде изпратен в Горната камара.

— Имаш предвид още преди края на сесията? — възкликна Джордж.

Той много добре знаеше отговора на този въпрос, но току-що бе осъзнал как тази новина щеше да се отрази на плановете му.

— Разбира се — отвърна Скръби. — Разпореждането ще бъде дадено веднага. Щях да бъда по-доволен, ако не бях сигурен, че хората на Травърс вече са чули новината и ще бъдат готови с плакатите си в мига, в който маркизът изпусне сетния си дъх. Просто трябва веднага да се захванем за работа.

— Но ще бъде само за част от сесията — посочи Джордж.

— Така е — отвърна Скръби.

— И после ще трябва да финансираме още една предизборна кампания.

— Това е вярно — каза господин Скръби, — но ще се опитаме да направим втората по-евтина. Ако сега победите Травърс, нищо чудно на следващите избори да нямате опонент.

— Говори ли с Граймс? — попита Джордж.

— Да, говорих с негодника. Ще отвори вратите на таверната си за хората на Травърс. Каза ми го направо, безсрамникът! Заяви, че никога не е харесвал хора, които го карат да чака парите си. Това, което ме вбесява, е, че му ги дадохме.

— Определено не се справяме добре — рече Вавасор, гледайки адвоката с неприязън.

— Подобни малки недоразумения се случват постоянно, господин Вавасор. Всеки ден ми се налага да решавам много по-сериозни проблеми в работата си. Можете да се считате за късметлия, че самият аз не отидох при Травърс. Знаете, че той е либерал и мога да ви уверя, че ми отправи примамливо предложение.

Вавасор бе склонен да се усъмни в късмета си по този въпрос и почти съжали за политическите си амбиции. Сега трябваше да изхарчи не по-малко от три хиляди лири от парите на братовчедка си, за да може да прекара няколко месеца в Парламента. И по какъв начин щеше да успее да си осигури този заем? Разбира се, че можеше да изчака края на сесията и да се кандидатира на общите избори, както бе възнамерявал да направи първоначално. Но знаеше, че ако позволи на някой либерал да спечели мястото, той почти със сигурност щеше да спечели и общите избори. Трябваше или да се бори сега, или да се предаде, а той не бе от хората, които се предават.

— Какво решихте? — попита Скръби.

На Вавасор му се стори, че в гласа на адвоката се бе прокрадвала частица от онова уважение, с което досега се бе отнасял към него — уважение, полагащо се на кандидат за Парламента, представляващ столичен район.

— Лордът още не е умрял — посочи Вавасор.

— Не, още е жив, поне доколкото знам. Но не виждам смисъл да се бавим. Всяка минута може да е от значение. Казаха ми, че за него няма надежда. Има стомашна подагра. Или пък беше сърдечна воднянка. Във всеки случай една от онези болести, които винаги имат фатален край.

— Няма смисъл да чакаме следващите избори, така ли?

— Ако питате мен, не. Не бих искал да ръководя подобна кампания. Мразя да влизам в битка, когато знам, че изходът е предрешен. Не обичам да харча чужди пари, когато кандидатът е обречен. Наистина не обичам, господин Вавасор.

— Предполагам, че предателството на Граймс няма да ни струва много?

— Негодникът! Предполагам, че ще ни струва около сто и петдесет гласа. Може би повече. Но това е нищо в район като Челси. Травърс не изхарчи много пари на предишните избори и това несъмнено ще го постави в неизгодна позиция.

— Но консерваторите също ще предложат кандидат.

— Още не се знае, но се съмнявам. Ще си пробват късмета в общите избори, но ако двамата членове на Парламента се обединят, няма да имат шанс.

Вавасор се видя принуден да заяви, че ще се кандидатира, и Скръби веднага раздаде първите си заповеди, без да чака маркизът да се спомине.

— Предлагам да започнем незабавно — рече той. — Така ще постъпим най-мъдро.

Джордж Вавасор се съгласи, като си помисли: „Ако се случи най-лошото, винаги мога да прережа гърлото си.“

По пътя между адвокатската кантора и своя клуб той си каза, че един подобен завършек на политическата му кариера не звучеше никак невероятно. Всичко се бе объркало. Дядо му, който бе прехвърлил осемдесетте, отказваше да умре и дори не беше болен, докато маркизът, едва навършил петдесет, береше душа просто защото смъртта му щеше да накърни интересите на Джордж Вавасор. Когато се сети за стария земевладелец, той почти счупи чадъра си, удряйки го с всичка сила в паважа. Какво право имаше този невеж глупак да живее вечно и да притежава имот, който не можеше да ползва, съсипвайки бъдещето на своите наследници? Ако в този момент проклетата къща станеше негова, щеше да реши всичките си проблеми и щеше да си спести унижението да иска още пари от братовчедка си.

Дори тези хиляда лири му бяха причинили истински страдания. И както винаги се случваше в подобни ситуации, сега, след като ги бе получил, той се чувстваше още по-ужасно. Преди да ги придобие, Джордж бе убедил самия себе си., че не върши нищо нередно, но вече не вярваше в това. Кейт се бе оказала права. Трябваше да вземе нейните пари. Всичко бе за предпочитане пред светотатствения начин, по който бе заграбил зестрата на братовчедка си. Ако бе откраднал парите като старомоден бандит на кон, позорът му нямаше да бъде по-голям. Не се бе доближавал до улица „Кралица Ан“ повече от месец — всъщност откакто се бе върнал от Уестморланд. Казваше си, че причината за това бе студеното й отношение към него. Но истината бе, че се страхуваше да говори с нея, защото знаеше, че нямаше как да не засегне темата за парите й, а в същото време се страхуваше да говори с нея именно по този въпрос.

— Чете ли „Глоуб“ *? — попита го някой, когато влезе в клуба.

— Не съм. Защо?

— Бунрати е починал в Ирландия тази сутрин. Предполагам, че ще се кандидатирате за Челси?