Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (53)

Петдесет и трета глава
Завещанието на стария земевладелец

Междувременно Кейт Вавасор живееше в Уестморланд в компанията на дядо си и трябва да посочим, че не си прекарваше особено приятно. Брат й съвсем правилно бе описал стареца като стара кула, която, въпреки че бе развалина, не изглеждаше така, сякаш някога ще се срути. Джордж винаги бе възприемал дядо си като човек, изпълнен с живот и сила. Понякога старецът ставаше агресивен, а тази агресия винаги присъстваше в очите и гласа му. Но Джордж бе формирал това мнение на основата на собствените си желания или по-скоро на основата на тяхната противоположност. От години копнееше дядо му да умре и обвиняваше Съдбата във възмутителна несправедливост, понеже не прерязваше връвта на живота му. Тези мисли бяха превърнали всяка частица живец, демонстрирана от стареца, в мъчение за него. Почти се бе накарал да повярва, че ще постъпи справедливо, ако удуши дъртия проклетник. Но истината бе, че огънят в сърцето на дядо му догаряше. Ако Джордж бе знаел това, едва ли щеше да мисли за убийство.

Старият земевладелец беше много слаб и обикаляше гроба с несигурни стъпки, въпреки че продължаваше да става рано и да излиза на разходки в градината и двора на къщата, а на вечеря изпиваше позволеното от доктора количество портвайн. Докторът в никакъв случай не желаеше да го лиши от това последно удоволствие или дори да ограничи неговото количество, но все пак бе препоръчал определени промени в начина и времето на неговото приемане. Старият земевладелец упорито се бунтуваше срещу тези промени и се накара на Кейт, когато тя се опита да приложи докторските препоръки.

— Какво значение има, по дяволите? — попита една вечер старецът. — Какво значение има дали съм жив, или мъртъв, освен ако Джордж не ти е казал, че ще те изгони от къщата, когато я получи.

— Не мислех за никой друг, освен за вас, сър — отвърна Кейт със сълзи в очите.

— Няма да ти се налага още дълго да мислиш за мен — рече земевладелецът и гаврътна остатъка от виното в чашата си.

Истината бе, че Кейт се държеше много добре с него. Жените знаят как да се държат при такива обстоятелства и Кейт Вавасор никога не би изневерила на дълга, който й се бе паднал. Тя бе забележително предана и вярна на приятелите си, въпреки че можеше да бъде нечестна от тяхно име, както някои нечестни хора можеха да бъдат от свое. Отнасяше се много добре със стареца, задоволяваше всичките му нужди и понасяше грубостите му с добродушие, вместо с покорност. Не му противоречеше открито, когато ругаеше внука си, но се опитваше да смекчи гнева му, ако можеше. В такива моменти земевладелецът й казваше, че някой ден и тя ще опознае тази страна от характера на брат си.

— Ще доживееш да те ограби и да те изхвърли гола и боса на улицата — рече й той веднъж.

Кейт се разчувства и заяви, че има пълна вяра в любовта на брат си. — Каквито и недостатъци да има, винаги ми е бил предан — заяви тя. Старецът й се присмя.

На следващата сутрин Кейт влезе в спалнята му, носейки купичка с каша, която той все още ядеше за закуска. Старецът я помоли да седне и започна да й говори за имота.

— Знам, че си глупава и не разбираш от бизнес — рече той. — Разбираш от бизнес дори по-малко от повечето жени.

Кейт се усмихна плахо в съгласие, признавайки, че наистина не разбираше.

— Искам да говоря с Гограм — продължи старецът. — Пиши му и го помоли да дойде още днес. Или ако не може, да изпрати някой от служителите си. Изпрати бележката по Питър.

Гограм беше адвокат от Пенрит, когото старият земевладелец канеше в дома си само тогава, когато искаше да промени завещанието си.

— Не мислите ли, че ще бъде по-добре да изчакате силите ви да се възстановят? — попита Кейт.

Старецът я засипа с такива люти ругатни, че тя веднага скочи от стола, на който седеше, и хукна към една малка масичка, където имаше химикалка и мастило. Писа на господин Гограм още преди да се е възстановила от треперенето, породено от яростната му атака. След това отиде да предаде бележката на Питър и остана с него, докато не го видя да поема към Пенрит на понито си. Едва тогава се осмели да се върне в спалнята на дядо си.

— Какво ще правиш с имота, ако ти го завещая? — попита земевладелецът в мига, в който тя пристъпи прага.

Това бе въпрос, на който не можеше да отговори веднага. Известно време стоеше до леглото му и мислеше, държейки ръката му и гледайки надолу към него. Старите му, воднисти очи бяха впити в лицето й, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Мисля, че ще го дам на брат си — отвърна тя.

— Проклет да съм, ако ти го завещая тогава! — възкликна старецът.

Този път тя не подскочи, въпреки ругатнята. Продължи да стиска нежно ръката му и да гледа надолу към леглото.

— Ако бях на ваше място, дядо — прошепна тя, — не бих променяла завещанието си, когато съм болна. Сигурна съм, че осъзнавате колко неразумно е това.

— Ако го завещая на Алис, тя също ще му го даде — каза той, изричайки мислите си на глас. — Нямам представа какво виждате в него. Грозен е като маймуна с този белег през лицето. И никога не ми е правил впечатление на умен мъж. Кейт, подай ми шишето, което докторът изпрати.

Кейт му подаде лекарството и отново застана до леглото му.

— Откъде е взел пари, за да плати за предизборната си кампания? — попита земевладелецът, след като глътна дозата. — Никой не би отпуснал заем на такъв като него.

— Не знам откъде ги е взел — излъга Кейт.

— Не е изхарчил твоите пари, нали?

— Не би ги взел, сър.

— А ти си му ги предложила?

— Да, сър.

— И той не ги е взел?

— Нито пени, сър.

— И какво те накара да му ги предложиш след всичко, което ти казах?

— Защото са мои, сър — отвърна твърдо Кейт.

— Ти си най-глупавото създание, което някога съм срещал. Някой ден ще осъзнаеш това. Сега ме остави. Уведоми ме, когато Гограм пристигне.

Кейт го остави и за известно време се посвети на домакинската си работа. После седна сама в неприветливата трапезария, за да помисли над ситуацията. Килимът в стаята беше износен. Покривките на старите кресла бяха протрити, а диванът от конски косми, който никога не бе местен от своето място до стената, изглеждаше стар и опърпан. „Вавасор Хол“ не беше уютен дом. През последните двайсет години старият земевладелец не бе харчил пари за нови мебели и от десет години не бе боядисвал, нито отвътре, нито отвън. Преди двайсет години той бе изпаднал във финансови затруднения и бе започнал да живее по-пестеливо. Не бих казал, че бе станал скъперник. Бе продължил да се храни добре и да не се лишава от нищо. В някои отношения бе проявил щедрост към Кейт и останалите си роднини и бе поддържал горите и оградите на имота в добро състояние. Но бе занемарил къщата, която бе станала унила, мръсна и мрачна, подобно на градините около нея.

Какво можеше да направи Кейт сега? Тя вярваше, че дядо й умираше, и знаеше, че и други негови роднини, освен нея, трябва да бъдат с него в този момент. За тяхно, негово и нейно добро, тя не биваше да остава сама тук, докато дядо й умираше. Но кого можеше да извика? Брат й бе прекият му наследник и щеше да стане глава на семейството. Тя имаше дълг към него, особено, при положение че в този момент дядо й говореше за промени в завещанието си. Но Кейт се чудеше дали присъствието на Джордж във „Вавасор Хол“, ако изобщо се съгласеше да дойде, нямаше по-скоро да накърни неговите интереси. Нима идването му тук нямаше да направи неблагоприятната промяна, която старецът обмисляше, още по-вероятна? Джордж нямаше внезапно да се превърне в нежен и грижовен внук до леглото на умиращия си дядо и нищо чудно старецът да го прокълнеше с последния си дъх. Можеше да извика чичо си Джон, но ако го направеше без знанието на брат си, това би било несправедливо към него. И тя знаеше, че двамата никога не биха се съгласили за каквото и да било. Помисли си, че леля й Гринаул щеше да се съгласи да дойде и присъствието й нямаше по никакъв начин да повлияе на стария земевладелец по отношение на завещанието му. Така че тя реши да помоли леля си да дойде във „Вавасор Хол“ и да каже на брат си само онова, което знаеше със сигурност, оставяйки го сам да прецени какво да прави. Алис несъмнено щеше да научи всички факти от него, а чичо Джон щеше да ги научи от нея. Така и двамата щяха да бъдат доволни. Щеше да напише двете писма веднага след като господин Гограм си тръгнеше, и да ги изпрати от Шап още на следващата сутрин.

Господин Гограм пристигна и веднага се усамоти със земевладелеца в неговата спалня. Докторът също дойде. После той поиска да говори с Кейт и й каза, клатейки глава, че състоянието на дядо й се влошава с всеки изминал час и ще бъде по-добре да изпие виното си на две или дори на четири дози през деня, вместо наведнъж. Кейт обеща да опита, но посочи, че най-вероятно няма да успее да го убеди. Докторът бе принуден да признае, че пациентът му ще издържи седмица-две, най-много месец, но само ако изпълнява препоръките му. Гограм си тръгна, без да говори с Кейт, и тя започна да се съмнява, че дядо й ще живее достатъчно дълго, за да довърши завещанието, тъй като винаги бе считала процеса по изготвянето на завещание за нещо ужасно дълго и сложно. Но истината бе, че завещанието бе изготвено и подписано пред свидетели — енорийския писар и един от наемателите, поканени в спалнята на стареца. Кейт знаеше за тяхното идване, но въпреки това не вярваше, че новото завещание е било завършено.

Тази вечер, малко след мръкване, старият земевладелец влезе в трапезарията след петнайсетминутната си разходка в градината пред къщата. Денят бе студен и вятърът силен, но въпреки това бе излязъл и Кейт внимателно го бе обвила в шалове и бе закопчала палтото му догоре. Тя седна да вечеря с него. Днес не бе пил вино, въпреки че му бе носила два пъти преди обяд. Сега се опита да хапне малко супа, но не успя и още докато Кейт ядеше своето парче пилешко, поиска да сложат гарафата с вино на масата пред него.

— Не мога да ям и едва ли ще имаш нещо против да изпия виното си наведнъж — рече той.

Дори сега му беше криво, че не бе изчакал да махнат покривката от масата, но бе прекалено нетърпелив да поеме единствената храна, която можеше.

— Но трябва да хапнете нещо, сър. Искате ли препечена филия, която да топите във виното си?

Самата идея разгневи стария земевладелец.

— Хляб, натопен във вино! Защо да развалям единственото нещо, на което мога да се наслаждавам?

— Но виното ще бъде по-полезно, ако хапнете нещо с него.

— Полезно! Нищо вече не е полезно за мен. И много добре знаеш, че не мога да ям. Защо трябва да се измъчвам?

Той си напълни втора чаша, но се поколеба, преди да я вдигне към устните си. Никога не изпиваше повече от четири чаши на ден и нямаше да спре, докато можеше да ги вдига до устните си.

Кейт се нахрани, или по-скоро се престори, че се е нахранила за пет минути, за да може масата да бъде разчистена и той да се почувства по-удобно. После разбута огъня, разчисти огнището и дръпна старите завеси със собствените си ръце, движейки се бързо и безшумно около масата. Старецът я следваше с поглед и когато тя застана зад стола му и избута гарафата по-близо, за да му е по-лесно да я вдига, той протегна жилавата си космата ръка и я сложи върху нейната с нежност, която бе необичайна за него.

— Ти си добро момиче, Кейт — рече той. — Просто ми се иска да се бе родила момче.

— Ако се бях родила момче, може би сега нямаше да съм тук и да се грижа за вас — отвърна тя с усмивка.

— Не, несъмнено щеше да бъдеш като брат си. Не че е възможно да има двама като него.

— О, дядо, ако ви е обидил, трябва да се опитате да му простите.

— Да се опитам да му простя! Колко често съм му прощавал, без дори да опитвам! Онзи ден защо дойде тук? За да ме обиди за последно? Защо дойде тук, въпреки че го бях помолил да не идва?

— Но вие му разрешихте да ви види, сър.

— Не съм му разрешавал да се отнася така с мен. Но както и да е. Скоро ще открие, че все още мога да наказвам обидно отношение, колкото и да съм стар.

— Сър, нали не сте направили нещо, за да го нараните? — попита Кейт.

— Просто изготвих ново завещание. Нима си мислиш, че повиках онзи мъж чак от Пенрит за нищо?

— Но завещанието готово ли е?

— Казвам ти, че е готово. Ако му оставя целия имот, ще го прахоса за две години. Защо да го правя?

— Но няма ли да му го оставите за пожизнено плодоползване? Обещахте му, че ще го направите.

— Как смееш да ми казваш това? Никога не съм му обещавал. Като мой наследник, той щеше да получи всичко, ако се бе държал прилично. Въпреки че никога не съм го харесвал, щеше да наследи имота.

— Но сте му отнели всичко?

— Няма да отговарям на повече въпроси, Кейт.

Последва тежък пристъп на кашлица. Старецът бе изпил четирите си чаши вино и не възнамеряваше да говори повече по темата. Малко по-късно Кейт му прочете една глава от Библията на глас. Но той я слушаше нетърпеливо и категорично отказа, когато му предложи да прочете втора.

— Няма смисъл да четеш толкова много наведнъж — рече той, използвайки почти същите думи, които Кейт бе използвала по-рано за портвайна. Може би бе успял да извлече нещо от малкото, което бе изслушал, като детето, което с неохота изпива дозата горчиво лекарство. Кой знае?

От няколко седмици Кейт умоляваше дядо си да позволи на местния пастор да дойде при него, но старецът всеки път отказваше. Пасторът бе млад мъж, съвсем наскоро получил назначението от главния викарий, и почти веднага успял да обиди стария земевладелец. Предшественикът му бе почти толкова стар, колкото самия земевладелец, и бе служил на енорията в продължение на четиресет години. Беше родом от Уестморланд и бе чел молитвите и проповедите си на местния диалект. Бе имал само една служба в седмицата и тя рядко бе продължавала повече от час и петнайсет минути. Не тормозел енориашите си със съвети и винаги се държал смирено и покорно със стария земевладелец. Бе познавал района и местните обичаи и се бе задоволявал с издръжката от двеста лири на година, която получавал, като дори му оставали пари за благотворителна дейност. Но новодошлият пастор беше стиснат мъж с високи изисквания за лично удобство, който бе решил да компенсира факта, че задържаше всички пари за себе си, с въвеждането на следобедна служба. И бе порицал земевладелеца, когато последният нарекъл това нововъведение глупаво и ненужно. Оттогава старецът не бе стъпвал в църквата му, освен на Коледа. Разклатеното му здраве му даваше добро извинение, но освен това той категорично отказваше да приеме пастора в дома си, въпреки че младият мъж се бе отбивал няколко пъти. Накрая земевладелецът бе наредил на прислужниците да му кажат да не идва, освен ако не бъде извикан. Ето защо задачата пред Кейт не беше никак лесна, както по отношение на физическите, така и по отношение на духовните нужди на дядо й.

След четенето старецът задряма в стола си. Не се качваше в спалнята си, преди да подремне за половин час — лукс, на който продължаваше да се наслаждава, въпреки че всеки ден го умоляваха да не го прави, защото така нарушаваше съня си. Старецът не слушаше и продължаваше да заспива в креслото си. Когато се събуди, той се разкашля, а после Кейт едва успя да го убеди да се качи в спалнята си. Никога не го бе виждала толкова слаб. Едва успя да се качи по стълбите, въпреки помощта на старата прислужница. Все пак в него бяха останали някакви сили, поне що се отнасяше до ругатните, защото, когато влезе в стаята си, той веднага се развика на Кейт и на прислужницата за това, че чехлите му не бяха на правилното място.

— Дядо, искаш ли да остана при теб тази вечер? — попита Кейт.

Той отново й се развика за това предложение, след което сестрата му помогна да си легне и бе оставен сам.

Кейт се затвори в стаята си и седна да пише. Първото писмо бе адресирано до леля Гринаул и не й създаде никакви трудности, може би защото не й се налагаше да говори за пари. Написа й, че според нея дядо й е на смъртния си одър и я помоли да дойде във „Вавасор Хол“, за да го види за последно. „Присъствието ви ще ме утеши в този тежък миг и съм сигурна, че ще искате да се сбогувате с него.“ Кейт знаеше, че леля й ще дойде, и тази задача бе изпълнена.

Но писмото й до Джордж й създаде много повече главоболия. Какво да му каже и какво да не му казва? Започна с описание на състоянието на стария земевладелец, след което посочи, точно както бе направила в писмото си до госпожа Гринаул, че според нея дните му са на привършване. Спомена, че е помолила леля си да дойде „не защото смятам, че това би помогнало на стареца по някакъв начин. Просто в този момент не искам да бъда сама в къщата. Оставям те да решиш какво да правиш и дали няма да е по-добре да бъдеш тук. Ако нещо се случи…“

Хората се страхуват да говорят открито за смъртта, когато пишат подобни писма.

„Ако нещо се случи, ще ти изпратя съобщение и съм сигурна, че веднага ще дойдеш.“

След това дойде време да спомене завещанието. Ако не бе осъзнала, че собствените й интереси бяха замесени, нямаше да му каже нищо по въпроса, но истината бе, че Кейт се страхуваше от брат си, въпреки че бе готова да жертва толкова много за него — страхуваше се, че ще разбере погрешно мотивите й. Ето защо реши да му разкрие всичко, което знаеше. Ако не го направеше, той можеше да се обърне срещу нея и да я обвини, че нарочно е премълчала истината, за да го уязви.

Разкри му всичко и писмото стана дълго. „Пиша тези редове с натежало от мъка сърце, защото знам, че ще бъде голям удар за теб. Той ми намекна, че в новото завещание не ти е оставил нищо. Не ми го каза направо. Всъщност не помня точните му думи, но това бе впечатлението, с което останах. Вчера ме попита какво ще направя, ако ми завещае имота, но аз реших, че се шегува. Нямам представа какво е направил. Дори не съм се опитвала да отгатна. Казах ти всичко, което знам.“

Писмото наистина бе дълго и тя го завърши късно, но после веднага го занесе в кухнята, заедно с писмото до леля й, защото момчето щеше да тръгне още преди съмване.

Рано на следващата сутрин тя тихо се промъкна в стаята на дядо си, както обикновено правеше, но той очевидно спеше, така че тя бързо излезе. Прислужницата й каза, че се е събуждал в четири, в пет и в шест часа, като всеки път обявявал, че иска да говори с нея, но после се унасял. Кейт влезе в спалнята му четири или пет пъти тази сутрин, но дядо й не помръдваше. Накрая се уплаши, че е издъхнал, и сложи ръка на рамото му. Той нежно докосна ръката й, ясно показвайки, че не само беше жив, но бе в съзнание. Тя му предложи малко рядка каша за закуска, както и лекарството му. Предложи му и вино, но той не искаше нищо.

В дванайсет часа й донесоха писмо от Алис. Кейт го отвори и видя, че бе много дълго. Не можеше да го прочете сега, но видя няколко думи, които я накараха да пожелае да го изчете възможно най-скоро. Но в този миг не можеше да остави дядо си. В два часа докторът пристигна и остана до свечеряване. В осем часа старецът беше мъртъв.