Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (18)

Осемнадесета глава
Благородните роднини на Алис Вавасор

Бурго Фицджералд, за чиито ловни преживелици стана дума в предишната глава, бе роден в сърцето на английската аристокрация. Имаше родствена връзка с половината херцози в кралството и трите му лели бяха графини. Когато достигна пълнолетие, той наследи такова голямо богатство, че бе напълно изключено някой да изкаже мнението, че трябва да работи, за да се издържа. И въпреки че отдавна бе профукал това богатство, както и още няколко, все още никой не се бе осмелил да направи това нелепо предложение. В момента бе на тридесет години и отдавна се знаеше, че бе напълно разорен, но това не му пречеше да продължава да се движи в същите обществени кръгове, да спи в най-меките легла, да пие най-скъпото вино и да ходи навсякъде със свита от слуги, коняри и коне. Някои твърдяха, че го издържаха графините, а други, че това правеха херцозите. Имаше и такива, които смятаха, че разчиташе на щедростта на евреите. Във всеки случай Бурго продължаваше да живее така, както винаги бе живял, предизвиквайки възмущението на онези, които си изкарват прехраната с честен труд и подигравайки се с правилата, които останалите хора са принудени да спазват.

Преди около осемнайсет месеца пред Бурго се бе отворила изключителната възможност да се превърне в един от най-богатите мъже в Англия. Тогава в ръцете на една млада наследница бяха попаднали владенията на половин дузина стари аристократични семейства. Бурго, който въпреки своеволията си, все още се радваше на благоразположението на знатните си роднини, почти бе успял да спечели ръката на лейди Гленкора М’Клъски, както и богатството й, разбира се. Онова, което наистина бе успял да спечели, бе сърцето й, но могъщите магнати, ужасени от възможността да бъде извършено такова жертвоприношение, бяха обединили усилията си и бяха успели да вразумят младата дама. Тя се бе вслушала в мъдрите им съвети, но след много гневни потропвания с крак и своенравни тръскания на гордата си глава. Беше извикала Бурго за един последен разговор и му бе съобщила, че се е врекла във вярност на Плантагенет Палисър, племенник и наследник на херцога на Омниум.

Той бе понесъл новината като мъж. Нито бе изстенал от мъка, нито се бе разтреперил от гняв. Тя се бе омъжила за господин Палисър на площад „Св. Джордж“ и на сутринта на сватбата той бе излязъл пред вратата на своя клуб на улица „Пал Мал“, за да слуша биенето на камбаните, като бе казал няколко думи на приятелите си с възхитително спокойствие. Бурго не бе успял да се възползва от тази невероятна възможност. И кой може да каже, че единственото му съжаление е било за парите? Веднъж бе споделил нещо по този въпрос с една от омъжените си сестри (именно в нейния дом се бе запознал с лейди Гленкора):

— Никога няма да се оженя. Това бе моят шанс — бе рекъл той, след което се върнал към стария си безгрижен начин на живот.

Бурго бе един от онези млади мъже с тъмна коса и сини очи, които не си пускат брада и несъмнено бе изключително красив. Дори бих казал, че по негово време нямаше по-красив мъж в цяла Англия и трябва да му бъде признато, че самият той не оценяваше красотата си. Но продължаваше да живее безразсъдно и безцелно, без да вярва, че от него като мъж се изисква нещо повече от това да яде, да пие и да язди начело на хайката, докато някое клето създание, много по-благородно от него, не попадне под копитата на коня му.

В момента се занимаваме с него, защото лейди Гленкора, която го бе обичала и щеше да се омъжи за него, ако онези мъдри джентълмени не я бяха разубедили, бе братовчедка на Алис Вавасор. Тя бе една от знатните роднини на Алис по майчина линия, като лейди Маклауд и майката на лейди Гленкора бяха първи братовчедки. Лейди Мидлотиан бе леля на лейди Гленкора и нашата Алис би могла да нарече стария Господар на Островите^[1], бащата на лейди Гленкора, свой братовчед (но той бе починал много преди аферата с Бурго). Маркизът на Единбург, който бе чичо и настойник на лейди Гленкора, също бе неин братовчед.

Но Алис странеше от своите роднини по майчина линия и предпочиташе да си общува единствено с роднините на баща си. Но въпреки това за един кратък период (около десетина дни) двете с лейди Гленкора бяха станали много близки. Именно тогава своенравната наследница с русите къдрици бе решила да приеме предложението за брак на Бурго Фицджералд, който бе имал бизнес отношения с Джордж Вавасор и го познаваше достатъчно добре, за да знае за роднинската връзка между неговата братовчедка и наследницата, която ухажваше. В агонията на онези ужасни седмици, когато прозорливите големци правеха всичко по силите си, за да саботират любовта й, лейди Гленкора се отби на улица „Кралица Ан“ и разказа всичко на своята братовчедка.

— Страхувате ли се от маркизите и графините и от техните титли и пари? — попита тя.

Алис отвърна, че изобщо не се страхува от тях.

— Тогава ще ми позволите ли да се срещна веднъж с Бурго във вашата дневна, за да уточним своя план за бягство?

Но Алис не можеше да направи това за новооткритата си братовчедка и трябваше да й откаже. Опита се да й обясни, че онова, което я смущаваше, не бе влиянието на онези благородни големци, а женското й чувство за благоприличие.

— Защо да не се омъжа за него? — попита лейди Гленкора и очите й проблеснаха. — Той е мой равен.

Алис й каза, че няма нищо против този брак и посъветва братовчедка си да бъде вярна на своята любов, ако тази любов наистина означава всичко за нея.

— Но аз съм неомъжена жена и не ви познавам достатъчно добре, за да ви помогна по този начин.

— Ако не ми помогнете, значи съм безпомощна! — отвърна лейди Гленкора, след което коленичи пред Алис и лъскавите й къдрици се разпиляха в скута й. — Как мога да ви подкупя? — попита тя. — Обещавам, че ще ви обикна повече от всеки друг, освен него.

Но Алис, въпреки че целуна бялото й чело и призна, че подобно възнаграждение би означавало много за нея, заяви, че не би могла да бъде подкупена по този въпрос. Лейди Гленкора й се ядоса и я нарече безсърдечна, след което я заплаши, че някой ден и тя може да бъде изправена пред такава дилема и да има нужда от помощ. Алис не й каза, че вече бе преживяла нещо подобно: не й каза, че се бе влюбила в братовчед си, но се бе видяла принудена да го отритне. Вместо това се опита да утеши своенравната си братовчедка с нежни слова и накрая момичето с русите къдрици и светлосините очи се успокои. Но на следващия ден лейди Гленкора дойде пак. Всъщност идваше всеки ден, докато прозорливите големци се трудеха, и Алис бе огромна утеха за нея.

Но както знаем големците накрая възтържествуваха и лейди Гленкора М’Клъски стана лейди Гленкора Палисър по всички правила за благопристойност, вместо да се омъжи за Бурго, противно на същите тези правила. Преди сватбата тя писа на Алис. Писмото й бе много кратко и доста тъжно, но все пак в него имаше и сладост.

„Посъветваха ме, че не е редно да обичам онзи, в когото съм влюбена. Реших да се откажа от мечтата си да се омъжа за него. Убедена съм, че като моя братовчедка ще запазите тайната ми. Струва ми се, че ще стана съпруга на най-подходящия мъж на света и ще посветя живота си на това да го направя щастлив. Сватбата ще бъде съвсем скоро. Бихте ли се съгласили да се присъедините към групата от шаферки и да направите церемонията още по-красива с присъствието си?“

В писмото си лейди Гленкора не споменаваше, че е влюбена в своя новооткрит лорд. Алис й пожела щастие от все сърце, но отказа поканата, защото не беше сигурна, че би могла да изтърпи враждебните погледи на всички онези знатни дами, които се познаваха помежду си, но не познаваха нея. Така че вместо това изпрати малък пръстен на братовчедка си и я помоли да го приеме като част от водопада от скъпи сватбени подаръци, който щеше да се излее в краката й.

Оттогава двете не си бяха писали. Лейди Гленкора се бе омъжила в края на предишното лято и бе заминала за Италия с господин Палисър, където двамата прекарали медения си месец на брега на едно красиво езеро. Бяха се върнали в Англия едва в края на декември, за да се насладят на великолепното Коледно тържество, организирано от чичото на господин Палисър, херцога на Омниум, в замъка Гадъръм, построен от херцога за близо четвърт милион лири. Замъкът рядко бе отворен за посетители, но господин Палисър се бе оженил по вкуса на своя чичо, а херцогът бе човек, който възнаграждава онези, които му угаждат. В балната зала се събра огромна тълпа от сватбени гости и забавленията продължиха толкова дълго, че господин Палисър закъсня за началото на своята сесия в Уестминстър, а той бе от онези законодатели, които служат съвестно на родината си.

Коледният сезон дойде и отмина, а Алис така и не получи отговор от своята братовчедка лейди Гленкора. Но това изобщо не я притесни. Едно случайно обстоятелство и една лична драма, която не бе споделила с никого, й бяха дали шанс да опознае това красиво дете на лукса, но тя чувстваше, че двете не биха могли да станат близки приятелки. Когато мислеше за младата булка сега, Алис се сещаше единствено за тази необуздана авантюра. Това, че през първата седмица на познанството им бе слушала страстните й вричания в любов за един, а през втората бе научила, че се бе венчала за друг, бе наистина странно! Алис се замисли, че собственият й живот се беше развил по много подобен начин, с единствената разлика, че между двата епизода бе имало много по-дълъг период от време.

Но не, това изобщо не бе така. Гленкора се омъжила за господин Палисър, без да се колебае, докато Алис се бе колебала толкова дълго, че накрая решила да не се омъжва за господин Грей. Често разсъждаваше по този въпрос, докато се намираше в Челтнъм, и се чудеше дали лейди Гленкора е щастлива с новия си съпруг.

Една сутрин, три дни след посещението на господин Грей, Алис получи две писма, като не успя да разпознае нито един от двата почерка. Лейди Маклауд й бе казала (с известни колебания, защото се страхуваше от нея), че благородните й роднини бяха научили за начина, по който се бе отнесла с господин Грей и бяха изразили своята тъга, възмущение и дори гняв. Лейди Маклауд не се осмелила да продължи, въпреки че можеше да го направи, без да преувеличава. Лейди Мидлотиан бе заявила, че това е позор за цялото семейство, а лелята на лейди Гленкора, маркизата на Единбург, бе настояла да й бъде казано какво точно иска Алис.

Когато писмата пристигнаха, лейди Маклауд не си беше вкъщи и съм склонен да вярвам, че авторът на едно от тях се бе съгласувал с нея, преди да го изпрати. Но ако това е така, тя не се бе осмелила да присъства на реакцията, предизвикана от атаката. Става дума за писмото на лейди Мидлотиан. Лейди Маклауд несъмнено не знаеше нищо за второто писмо, въпреки че то също бе резултат от разгорещените дискусии относно греховете на Алис. То бе изпратено от лейди Гленкора. Алис отвори двете писма много бавно. Първо разпечата писмото на лейди Мидлотиан и по бузите й изби червенина от гняв, когато видя подписа. Погледът й се плъзна по текста и тя прочете няколко думи, след което насочи вниманието си към другото писмо, по-краткото. Когато видя, че бе подписано „Гленкора Палисър“, тя реши да прочете първо него. Прочете го два пъти, преди да се заеме с неприятната задача да изслуша лекцията на лейди Мидлотиан. Читателят ще има възможността да се запознае и с двете писма, но графинята ще има предимство.

„Замък «Рейки», N. В.

Скъпа моя госпожице Вавасор,

Не съм имала удоволствието да се запозная лично с вас, но често съм слушала за вас от скъпата ни обща приятелка и роднина лейди Маклауд, при която в момента сте отседнала, доколкото разбирам. Вашата баба по майчина линия, лейди Флора Маклауд, и моята майка, графинята на Лейт, бяха доведени сестри и въпреки че оттогава обстоятелствата ни пречат да се опознаем толкова добре, колкото е редно, никога не съм забравяла за тази връзка помежду ни и винаги съм ви смятала за човек, чието добруване живо ме интересува.“

„От тогава?“ Какво има предвид с това „от тогава“, при положение че никога не сме се срещали? — зачуди се Алис. — И защо казва, че не сме се опознали толкова добре, колкото е редно?

„С огромно задоволство научих за предстоящата ви женитба за достойния джентълмен господин Джон Грей от Недъркоутс, Кеймбриджшир. Когато за пръв път чух за него, аз реших да го проуча и за щастие, открих, че заслужавате похвала за този прекрасен избор. (Ако читателят е останал с такова впечатление за характера на Алис, каквото исках да създам у него, значи е осъзнал колко обидна беше тази похвала за нея). Бях уведомена, че господин Грей е джентълмен във всяко едно отношение. Разбрах, че има безупречни привички и всяка млада жена би била щастлива да се обвърже с човек като него. Освен това разполага с достатъчно средства и никой не би могъл да има възражения относно този брак. Всичко това много ме зарадва. Зарадва и маркизата на Единбург, с която имате почти толкова силна родствена връзка, каквато имате с мен и която, уверявам ви, също се интересува от вашето благополучие. В момента съм отседнала при нея и мога да потвърдя, че е напълно съгласна с мен.

Сигурно се досещате колко бяхме смаяни да научим от лейди Маклауд, че сте казали на господин Грей, че сте размислили! Скъпа моя госпожице Вавасор, нима това е вярно? Има неща, за които една млада дама няма право да «размисля», след като вече е дала своето съгласие. И приемането на предложение за брак несъмнено е едно от тези неща. Господин Грей не може да ви принуди да станете негова съпруга по законен път, но има пълното право да предяви претенциите си към вас пред Бог и хората. Нима не осъзнавате, че той най-вероятно е обзавел дома си в съответствие с вашите изисквания? (Предполагам, че лейди Маклауд бе дочула нещо за градината в Недъркоутс и бе споменала това пред графинята). Нима не осъзнавате, че вече се е похвалил на всичките си приятели? Имате ли причина за това свое решение? Казаха ми, че нямате! Нищо не бива да бъде правено без причина, особено когато става дума за решение с такива последствия за вашето бъдеще и репутация. Надявам се, че ще се замислите над това, преди да унищожите щастието си, както и щастието на един много достоен мъж.

Преди няколко години чух, че сте била обвързана с мъж, който не е притежавал нито едно от качествата, правещи чест на господин Грей. Много ще се огорча, а същото би могло да бъде казано и за маркизата, която споделя моето мнение, ако науча, че решението ви да развалите годежа си с господин Грей е било взето с надеждата да подновите този напълно неподходящ съюз. Нищо не би могло да ме разочарова повече, скъпа госпожице Вавасор, а бих могла да използвам и някоя по-силна дума.

Посъветваха ме да ви пиша като представител на семейството на клетата ви майка, защото това би ви помогнало да вземете правилното решение, особено, при положение че в момента имам възможността да изразя както своето мнение, така и становището на маркизата на Единбург. Умолявам ви, скъпа моя госпожице Вавасор, да си припомните какво дължите на Бог и на хората, да спазите обещанието си и да сключите този напълно порядъчен брак, който ще задоволи всичките ви приятели и роднини.

Маргарет М. Мидлотиан“

Лейди Маклауд бе допуснала грешка, мислейки си, че това писмо ще накара Алис да размисли. Тя трябваше да познава племенницата си по-добре. Но собственото й благоговение към знатните й роднини бе толкова голямо, че старицата просто не можеше да приеме, че то напълно отсъстваше при Алис. Не можеше дори да допусне, че мнението на човек като графинята на Мидлотиан, която бе изтъкнала родствената връзка помежду им, бе проявила загриженост и бе демонстрирала привързаност, няма да има абсолютно никаква тежест за Алис. Но ми се струва, че лейди Маклауд постъпи правилно, като реши да не присъства на отварянето на писмото. Алис го прочете бавно, след което го върна обратно в плика и мълчаливо се облегна назад в стола си, взирайки се в чайника на масата. Все пак тя имаше да чете още едно писмо, което за кратко щеше да заангажира мислите й и може би щеше да разсее острата неприязън, която в момента изпитваше към графинята.

В писмото на лейди Гленкора се казваше следното:

„Мачинг Праяри“, Четвъртък.

Скъпа братовчедке,

Току-що се върнах от Шотландия и ми казаха за вашите неприятности. Едно време и аз имах такива, а вие бяхте толкова добра с мен! Защо не ни дойдете на гости за няколко седмици? Ще бъдем тук до Коледа, а после заминаваме. Казах на моя съпруг, че сме близки приятелки и братовчедки и съм сигурна, че ще ви приветства радушно. Той е много тих и зает със своите политически въпроси, но съм убедена, че ще го харесате. Елате, моля ви! Тук ще има много хора, така че няма да ви е скучно. Изберете най-удобната за вас дата и ще изпратим карета, която да ви вземе от гара Мачинг. Струва ми се, че дори бих могла да дойда лично, за да ви посрещна.

С обич,

Г. Палисър.

П. П. Знам какво ще си помислите. Ще си кажете „Защо тя не дойде в Лондон? Знае пътя до улица «Кралица Ан», нали така?“ Скъпа Алис, не казвайте това. Повярвайте ми, в Лондон имах предостатъчно за правене и мислене. Среших, но вие ми простихте. Господин Палисър ви поздравява като моя братовчедка и ви моли да дойдете!

Това писмо несъмнено бе много по-мило от предишното, но Алис веднага реши, че няма да приеме поканата. Дори намекът за нейните „неприятности“ я подразни. Освен това, фактът, че бе отхвърлила господин Грей, не можеше да бъде причина да посети Мачинг Праяри. Не беше ли напълно възможно да срещне лейди Мидлотиан там и да бъде подложена на серия от безмилостни лични атаки? Щеше да пише на лейди Гленкора, разбира се, но нямаше да благоволи да изпрати отговор на графинята.

Лейди Маклауд слезе при нея малко след единайсет часа. В продължение на половин час Алис мълчеше, а леля й от време на време я поглеждаше въпросително и очите й се насочваха към писмото, което лежеше в кошницата на бюрото й. Но лейди Маклауд не спомена нито господин Грей, нито графинята. Накрая Алис рече:

— Лельо, тази сутрин получих писмо от твоята приятелка лейди Мидлотиан.

— Лейди Мидлотиан е моя братовчедка, Алис. Както и твоя.

— Добре, от твоята братовчедка. Но за мен е по-важно това, че ти е приятелка, лельо. Със сигурност не е моя приятелка, а това, че имаме роднинска връзка, не й дава право да се меси в делата ми.

— Алис, от нейното обществено положение…

— Общественото й положение не означава нищо за мен, лельо. И не ме касае. Това е писмото й. Можеш да го прочетеш, ако искаш. След това можеш да го изгориш. Едва ли е нужно да казвам, че няма да й отговоря.

— И какво да й кажа, Алис?

— Нищо от мое име, лельо. От твое име можеш да й кажеш каквото си поискаш, разбира се.

В продължение на няколко минути двете мълчаха.

— Получих и още едно писмо, от лейди Гленкора, която се омъжи за господин Палисър и с която миналата пролет се сближихме в Лондон.

— И нейното писмо ли те обиди?

— Не, в него нямаше нищо оскърбително. Покани ме да й отида на гости в Мачинг Праяри, в дома на нейния съпруг. Но няма да приема.

Все пак накрая Алис се съгласи да отиде и още тук ще обясня какво я накара да промени решението си. Тя писа на лейди Гленкора, за да откаже поканата и съвсем откровено да й обясни причината, а именно възможността да се срещне с лейди Мидлотиан, която се бе намесила в делата й по един напълно безпардонен начин и с която не искаше да се запознава. Лейди Гленкора й отговори веднага, пишейки, че дори не би си помислила да извърши такова долно предателство срещу нея и че нито лейди Мидлотиан, нито някой друг от нейния кръг ще бъде там. Алис веднага осъзна, че тя говореше за леля си, маркизата. Лейди Гленкора увери братовчедка си, че в Мачинг няма да бъде поканен никой, който да я разпитва и измъчва, може би, с изключение на самата лейди Гленкора. След това предложи дата в началото на ноември и обеща да посрещне Алис на гарата в Мачинг. Два дни след като получи писмото й, Алис реши да приеме поканата.