Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (25)

Двадесет и пета глава
В която е разказана голяма част от историята на рода Палисър

Изминаха десет дни и Алис осъзна, че се чувства съвсем удобно в Мачинг Праяри. Вече бе обещала да остане там до втората седмица на декември, когато щеше да замине за Вавасор Хол, за да се присъедини към Кейт и баща си. Семейство Палисър щяха да прекарат Коледа с херцога на Омниум в Барсетшир.

— Винаги прекарваме Коледа там — рече Гленкора. — Има тържествен прием в замъка Гадъръм, но продължава само една седмица. След това отиваме някъде другаде. О, Боже!

— Защо казваш „О, Боже!“?

— Защото… не съм сигурна, че искам да ти кажа.

— Тогава със сигурност няма да те питам.

— Това е толкова типично за теб, Алис. Но и аз мога да бъда търпелива и няма да ти кажа, освен ако не ме попиташ.

Но Алис не я попита и не след дълго търпението на лейди Гленкора се изчерпа.

Както вече стана дума, Алис се чувстваше много удобно в Мачинг Праяри. Може би вече бе започнала да расте нагоре към светлината. Във всеки случай често си разменяше думи с херцога и го правеше с удоволствие. Дори си позволи да проведе кратък разговор с херцогинята, а Нейна Светлост по-късно отбеляза на лейди Гленкора:

— Вашата братовчедка е много приятен човек. Наистина много приятен. Жалко, че онзи джентълмен от Оксфордшир се е отнесъл толкова жестоко с нея!

Лейди Гленкора трябваше да й обясни, че джентълменът живееше в Кеймбриджшир и не се бе отнесъл жестоко с никого.

— Нима имате предвид, че тя… го е отритнала? — попита ококорено херцогинята, почти свирейки от вълнение. — Мили Боже, колко неприятно. Дори не съм подозирала.

И следващия път, когато херцогинята заговори Алис, в тона й се прокрадна сурова нотка, която, обаче, бързо изчезна, тъй като Алис я слушаше с пълно безразличие.

Тя се бе научила да язди или по-скоро отново бе започнала да язди, след пауза от няколко години. Джефри Палисър й бе помогнал в това начинание и двамата се бяха сближили дотолкова, че тя бе започнала да спори с него и дори да го харесва. Накрая лейди Гленкора й бе казала през смях, че нищо чудно нещата да станат по-сериозни.

— Не мисля — отвърна Алис.

— Какво общо има мисленето? Кой мисли за такива неща?

— Поне аз в момента не мисля.

— Кълна се, че ще бъде прекрасно! И може би някой ден ти ще бъдеш херцогинята.

— Гленкора, не говори глупости.

— Не мисли, че хората не развиват подобни теории. Но ще ти направя мръсно и ще се самоубия, така че той да се ожени пак.

— Как можеш да говориш такива ужасни неща?

— Мисля, че ще го направя… някой ден. Какво право имам да стоя на пътя му? Онзи ден ми каза за промененото положение на Джефри и веднага разбрах какво имаше предвид… или по-скоро какво не искаше да ми каже, но си мислеше. Но няма да се самоубивам.

— Радвам се.

— Има само още един начин — рече лейди Гленкора.

— Говориш неща, които не бива да присъстват в мислите ти! — възкликна Алис. — Нямаш ли вяра в Божието провидение? Не можеш ли да приемеш съдбата, която ти е отредена?

Господин Бот си бе заминал, за радост на лейди Гленкора, но после се бе върнал, за нейно огромно съжаление. При завръщането му Алис бе научила още подробности за враждата между херцогинята и госпожа Конуей Спаркс.

— Забравих да ти кажа — рече лейди Гленкора на своята приятелка — Забравих да ти кажа, преди да си замине, че се оказах права за това, че е доносник.

— Теб ли е издал?

— Да! Бях смъмрена и много добре знам, че именно той ме е издал на господин Палисър, който отрича, разбира се. Но той ми каза, че херцогинята се е засегнала от думите на онази жена.

— Но ти нямаш вина за това.

— И аз така казах. Именно той пожела да поканя госпожа Конуей Спаркс. Аз не я исках. Ходи навсякъде, но въпреки това присъствието й се счита за престижна придобивка. Ако се бе удавила в Червено море, нямаше да се трогна. Когато му казах това, той отвърна, че говоря глупости. Разбира се, че бяха глупости. Но след това ми рече, че трябва да я накарам да държи езика си зад зъбите. Аз отвърнах, че не знам как. Госпожа Конуей Спаркс не ме харесва. Казах му, че ако някой започне да ми се подиграва, няма да се засегна, дори да е десет пъти по-прочут от госпожа Конуей Спаркс и да пише по-добра поезия от Тенисън.

— Поезията й не е лоша… поне повечето неща, които съм чела — отбеляза Алис.

— О, несъмнено! Знам много нейни неща наизуст, въпреки че не бих й доставила удоволствието да го призная. След това му казах, че не мога да се погрижа за херцогинята, а той ми отговори, че съм дете.

— Казал го е от любов.

— Аз наистина съм дете. Знам това. Трябваше да се ожени за някоя оправна и решителна жена, която би могла да сложи къщата му в ред и да вразуми госпожа Спаркс с едно свирепо кимване. Вината не е моя.

— Не си му казала това.

— Казах му го. Той ме целуна и отвърна, че всичко е наред и че трябва да порасна. Рекох му, че госпожа Спаркс ще стане още по-безочлива, а херцогинята още по-глупава, и си тръгнах. А сега онзи противен господин Бот се е върнал и бих го наказала, ако това нямаше да изглежда дребнаво от моя страна. Усмихва ми се и потрива ръце, защото знае, че се е държал ужасно. Не е ли отвратително да трябва да живееш с такива хора?

— Не мисля, че трябва да му обръщаш толкова внимание.

— Да, но аз съм господарка на къщата и от мен се очаква да забавлявам тези хора. Представи си — да забавлявам херцогинята на Св. Банги и господин Бот!

Алис бе опознала лейди Гленкора достатъчно добре и вече не се притесняваше да й чете лекции. Сега й каза, че мисли прекалено много за маловажни неща, както и прекалено много за някои важни неща.

— Що се отнася до господин Бот — рече Алис, — струва ми се, че трябва да се държиш така, сякаш подобна личност не съществува.

— Но това би било неискрено… особено за човек като теб.

Не става дума за неискреност, а за сдържаност. Всяка жена трябва да бъде сдържана, особено жена в твоето положение.

Лейди Гленкора се нацупи и заяви на братовчедка си, че господин Палисър е трябвало да се ожени за нея, след което си тръгна.

Тази вечер, която бе вечерта на завръщането на господин Бот в Мачинг, този джентълмен се озова съвсем близо до Алис в дневната. Често се бе приближавал до нея и я бе заговарял, потривайки ръце, сякаш имаше някаква причина да се сприятелят. Алис бе осъзнала това и се бе опитала да го отблъсне, но той бе мъж и не бе разбрал намека или може би го бе разбрал, но бе решил да го пренебрегне. Студеното отношение не означаваше нищо за него, когато искаше да се сприятели с някого. Беше упорит и вярваше, че преодоляването на студеното отношение бе добродетел. Освен това смяташе, че хората, които веднага откликваха на увертюрите му, всъщност не заслужаваха вниманието му и не биваше да губи времето си с тях, докато хората, които можеха да си позволят да се отнасят с пренебрежение към него, бяха ценни придобивки. Мъже като господин Бот приемаха студеното отношение с усмивка. И колкото по-студено бе това отношение, толкова по-широка ставаше усмивката.

— Какъв прекрасен човек е нашата скъпа приятелка лейди Гленкора! — рече господин Бот, заставайки до Алис така, че тя да не може да избяга.

Алис за малко да възрази. После се изкуши да каже нещо хапливо, което да я отърве от господин Бот, но не посмя да го направи, защото не искаше той да си помисли, че се закача.

— Така е — отвърна. — Тази вечер е много студено, нали?

Веднага след като думите излязоха от устата й, тя се ядоса на себе си за глупостта си, а после едва не избухна в смях, мислейки за херцогинята и нейните тръби с гореща вода в Лонгройстън.

— Да, студено е. Двете с лейди Гленкора сте близки приятелки, нали, госпожице Вавасор?

— Тя е моя братовчедка — отвърна Алис.

— А, да, колко хубаво. Мога да ви уверя, че господин Палисър е благодарен за това, че прекарвате толкова много време с нея.

Това бе непоносимо. Алис не успя да събере достатъчно смелост, за да стане от стола и да се отдалечи от него, но чувстваше, че трябва да избяга от този разговор.

— Не бих казала, че прекарвам толкова много време с нея, но дори и да го правех, това едва ли би имало някакво значение за господин Палисър.

Но господин Бот не бе човек, който ще позволи да бъде разколебан, когато си е наумил нещо за казване.

— Мога да ви уверя, че това е неговото мнение. Разбира се, всички знаем, че лейди Гленкора е млада. Много млада.

— Господин Бот, наистина предпочитам да не говорим за братовчедка ми.

— Но скъпа госпожице Вавасор… когато и двамата сме взели благополучието й присърце… защо не?

— Не съм взела благополучието й присърце, господин Бот. Изобщо даже. Не виждам причина да го правя. Ще прощавате, но не искам да обсъждам благополучието на братовчедка си с един непознат.

След това тя се изправи и се отдалечи от него, а господин Бот зяпна, поразен от нейната дързост. Но той бе упорит мъж и вече бе взел решение по този въпрос, така че просто щеше да опита отново.

Чудя се дали Джефри Палисър прекарваше много време в размисли за разликата между сегашната си позиция и онази, която щеше да му бъде отредена, ако лейди Гленкора зарадваше съпруга си с мъжки наследник. Предполагам, че да. Всеки би оценил подобна възможност. А неговата съдба бе най-злочестата, която можеше да сполети един мъж. Баща му, по-малкият брат на херцога, му бе завещал издръжка от шестстотин лири на година, но и навика да общува с хора, получаващи по шест хиляди. Никой не го бе научил, че е редно да знае как да изкарва прехраната си. Баща му, който бе дългогодишен член на парламента, бе любимец на стария херцог, който, в месеците преди смъртта си, не бе поддържал близки отношения със сегашния доайен на рода Палисър. Бащата на Джефри бе отгледан в Мачинг Праяри така, както отглеждат всички благородни издънки на херцози и след смъртта на стареца бе наследил богатство, което му бе позволило, макар и трудно, да продължи да живее по същия начин. Бе имало периоди, когато той бе стоял съвсем близо до трона. Но когато умрял и наследството му бе разделено между сина и трите му дъщери, Джефри Палисър бе получил вече спомената издръжка. Разбира се, че можеше да живее с нея и тъй като през зимните месеци ползваше безплатно жилище, можеше да си позволи да плаща на ловци и да живее като богат лорд. Но се чувстваше беден и унижен. Чувстваше се като мъж без бъдеще, поне докато липсата на детска люлка в Мачинг Праяри не му бе отворила тази нова възможност.

Но несъмнено тази възможност бе много далечна. Лейди Гленкора можеше да роди толкова синове, колкото Хекуба^[1]. Можеше и да умре и някоя друга, по-щастлива дама да роди наследник на братовчед му. Или пък самият херцог щеше да се ожени и да получи наследник. Освен това братовчед му бе само една година по-възрастен от него и голямата награда, ако изобщо я получеше, можеше да дойде след четиресет години или повече. Въпреки това фактът, че лейди Гленкора все още не бе родила мъжка рожба, го правеше приемлив съпруг за хора, които допреди година дори не биха го погледнали. Не можем да не предположим, че той бе размишлявал над всичко това.

— Не е ли жалко, че цял живот не правиш нищо? — рече братовчед му една сутрин.

Джефри бе поискал да говори с Плантагенет в неговия кабинет и се опасявам, че го бе направил с целта да го помоли за пари.

— Какво да правя? — попита Джефри.

— Във всеки случай би могъл да се ожениш.

— О, да, бих могъл да се оженя. Никой не е прекалено беден, за да се ожени. Въпросът е дали бих издържал глада след това.

— Не виждам защо трябва да гладуваш. Да, собственото ти състояние е скромно, но все пак е нещо. Освен това има много дами, които също разполагат с пари.

Джефри се замисли за лейди Гленкора, но не спомена това.

— Не мисля, че тези неща ми се отдават — рече той. — Когато майката и бащата започнат да ме разпитват за дома и издръжката ми, ще изпадна в паника. Не го казвам като нещо хубаво, всъщност точно обратното, но се опасявам, че не притежавам користолюбиви склонности.

— Това са глупости.

— О, да, така е. Признавам.

— Мъжете трябва да бъдат користолюбиви, иначе ще умрат от глад. Мъжът, който от сутрин до вечер оре, за да се изхранва, има късмета да бъде користолюбив.

— Така е. Но аз не съм такъв късметлия.

— Едва ли има по-широко разпространена заблуда от тази, че користолюбивите склонности са нещо лошо. Желанието да бъдеш богат е в основата на прогреса. Нашата цивилизация е възможна благодарение на онова, което хората наричат алчност. Ако успееш да съчетаеш користолюбивите си склонности с почтеност, нищо не може да те спре.

Бъдещият канцлер на хазната изрече всичко това с увереността и проницателността, подобаващи на един бъдещ канцлер на хазната.

— Но не притежавам такива склонности — отвърна Джефри.

— Искаш ли да притежаваш ферма в Шотландия? — попита Плантагенет Палисър.

— И да плащам рента?

— Разбира се, че ще трябва да плащаш рента.

— Тогава благодаря, но не. Би било непочтено, защото знам, че никога няма да платя.

— Опасявам се, че си твърде стар за държавна служба.

— Имаш предвид работа зад бюро в хазната, за сто лири на година? Да, мисля, че съм твърде стар.

— Но нямаш ли собствени планове?

— Не бих казал. Понякога си мисля, че мога да замина за Нова Зеландия.

— Там ще трябва да станеш фермер.

— Не мисля. По-скоро бих създал опозиция на правителството или нещо такова, надявайки се, че ще откупят мълчанието ми и ще ми дадат земя.

— Това би се получило тук, Джефри, ако бъдеш избран в парламента и имаш достатъчно капитал, за да изчакаш, но не мисля, че ще се получи там. Искаш ли да станеш член на парламента?

— Какво… тук? Разбира се, че искам. Но ще затъна в дългове. В момента не дължа пари на никого… освен на теб, разбира се.

— Не ми дължиш нищо — отвърна Плантагенет с нотка на високопарност в гласа. — Не искам да чувам да говориш за дългове. Ние сме като братя, а дълговете между братя не означават нищо. Виждаш ли, Джефри, може би трябва да започна да те смятам за мой… за мой наследник, така да се каже.

Джефри промърмори нещо за малката вероятност да възникне подобна необходимост и нищожните шансове това наистина да се случи.

— Всичко това е вярно — отвърна старши наследникът на рода Палисър, — но все пак… С две думи, искам да се занимаваш с нещо. Помисли над това и ми се обади, когато вземеш решение, за да го обсъдим.

Джефри излезе от кабинета на братовчед си с чек за петстотин лири в джоба и впечатлението, че разговорът, който бе започнал много обещаващо, не се бе развил особено задоволително. Член на парламента! О, да! Ако братовчед му използваше политическото, финансовото и херцогското си влияние, за да направи това за него и да му издейства статута, който му се полагаше по право като младши наследник на рода, то животът му наистина щеше да се обърне! Но що се отнасяше до ферма в Шотландия или работа в лондонски офис, Джефри предпочиташе новозеландския си план. Той се замисли, че може би все пак имаше някакъв шанс да умре и да бъде погребан в лилавото на херцога на Омниум. В такъв случай несъмнено имаше дълг да остави наследник, който да получи титлата след смъртта му, ако това бе възможно.

— Ще яздиш ли с нас след обяд? — попита го лейди Гленкора, когато влезе в дневната.

— Не — отвърна Джефри. — Имам да уча.

— Какво имаш да правиш? — възкликна лейди Гленкора.

— Да уча… или по-скоро смятам да прекарам деня в размисли относно това какво бих искал да уча. Братовчед ми току-що ми каза, че трябва да се занимавам с нещо.

— Прав е — обади се Ифигения с ентусиазъм от бюрото си.

— Но нямаше ясна представа какво да бъде това нещо. За съжаление, не може да има двама канцлери на хазната по едно и също време. Госпожо Спаркс, с какво според вас трябва да се занимава един млад мъж като мен?

— Бих казала, че трябва да се кандидатира за парламента — отвърна госпожа Спаркс.

— А, да, точно така. Предложи ми нещо такова, но не спомена конкретен избирателен район. Мисля да пробвам в лондонското сити. Там има четири района, следователно шансовете ми ще бъдат двойни.

— Мислех, че в ситито предпочитат финансисти — рече херцогинята, демонстрирайки жив и добронамерен интерес към темата.

— Господин Палисър смята да се подготви, като стане успешен бизнесмен — каза госпожа Спаркс.

— Не мисля, че смята да прави подобно нещо — отвърна херцогинята.

— Във всеки случай трябва да направя нещо, така че не мога да изляза да яздя с вас — рече Джефри.

— Трябва да направиш нещо — съгласи се Ифигения от бюрото си.

Докато течеше този разговор, лейди Гленкора два пъти вдигна глава в опит да улови погледа на братовчедка си. И Алис много добре знаеше защо. „Виждаш ли, сякаш казваше погледът, Плантагенет вече започва да се интересува от своя братовчед и причината за това е очевидна. Не може да допусне мъжа, който ще бъде баща на бъдещите херцози, да прекара живота си в пълна неизвестност. Ако горе имаше бебешка люлка, Джефри щеше да бъде свободен да бездейства колкото си иска.“ Алис разбираше това много добре.

Джефри излезе да язди с тях, разбира се.

— Какво може да прави човек като мен, който иска да прави нещо? — попита той Алис.

Тя бе напълно наясно, че лейди Гленкора бе накарала господин Палисър да язди до нея. Алис го харесваше и следователно не възразяваше, но вече бе взела решение, че братовчедка й нямаше да получи нищо за усилията си.

— Госпожа Спаркс смята, че трябва да се кандидатирате за парламента.

— Да, а скъпата херцогиня сигурно ще ми предложи къща на площад „Белгрейв“^[2]. Сега искам да чуя вашия съвет.

— Само мога да се присъединя към госпожица Палисър.

— Какво? Ифи? Затова да не губя времето си? Но виждате ли, колкото повече време губя, толкова по-добре за мен.

— Това е проблемът, който трябва да решите.

— Братовчед ми Плантагенет смята, че решението е брак.

— Сигурна съм, че това е добро предложение — отвърна Алис. — Но може би зависи от съпругата, която ще си изберете.

— Имате предвид с колко пари ще разполага, разбира се.

— Отчасти.

— Предполагам, че за братовчед ми само това има значение. Тази година има ли много нови наследници?

— Боя се, че нямам представа. Първо трябва да ми кажете колко пари превръщат една жена в наследница?

— За мъж като мен, предполагам, че десет хиляди на година ще бъдат напълно достатъчни.

— Това не е много — каза Алис, която разполагаше именно с толкова.

— Да, може би сумата е прекалено скромна. Но колкото по-скромна е, толкова по-голям ще бъде изборът ми, както и шансът самата жена да бъде поносима. Аз също разполагам с малко пари — не много, както знаете, но заедно с десетте хиляди на дамата, бихме могли да живеем сравнително удобно… в някой малък френски град, може би.

— Но не виждам каква би била вашата полза от това.

— Поне хората тук ще се отърват от мен. Изглежда това е най-важното нещо в момента. Ако чуете за момиче с подобна издръжка, което има приятна външност, но не е твърде младо и неопитно, произлиза от благородно семейство и умее да чете и пише, може би ще ме имате предвид.

— Да, разбира се — отвърна Алис, която бе напълно наясно, че той бе описал нейното положение. — Ако срещна такова момиче, веднага ще ви извикам.

— Може би вече познавате такова?

— Не, в момента не.

— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — обяви братовчедка й по-късно същата вечер. Лейди Гленкора бе започнала да кани Алис в стаята, която наричаше своя гардеробна, всеки ден след вечеря. Обикновено разговаряха там до малките часове на деня. Господин Палисър работеше до късно и винаги си лягаше след тях. Те често обсъждаха него и неговите планове за бъдещето и Алис успя да накара братовчедка си да започне да се интересува и от двете. Освен това съумяваше да държи лейди Гленкора далече от онези теми, които смяташе за опасни: намеците за нейната бездетност и подмятанията, че в сърцето й все още има място за Бурго Фицджералд. И понякога говореха за бъдещето на самата Алис, разбира се, която постепенно започна да се отпуска и да споделя чувствата си със своята братовчедка. Лейди Гленкора често й казваше, че е била права да го отритне, ако наистина не го е обичала.

— Ръката ти е била протегната в очакване на пръстена — рече й тя веднъж, — но щом не си го обичала, значи е трябвало да я дръпнеш.

— Но аз го обичах — каза Алис.

— Тогава не те разбирам — отвърна лейди Гленкора.

Те бяха много близки, но това не означаваше, че се разбираха напълно. В момента обаче обсъждаха Джефри Палисър.

— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — заяви лейди Гленкора.

— Ако смяташ да говориш глупости, ще си тръгна — заплаши я Алис.

— Но защо да са глупости? Според мен ще живеете много удобно с общия си доход. И той е един от най-страхотните мъже на света. Очевидно е, че те харесва, а ако се омъжиш за него, двете постоянно ще бъдем заедно. Сигурна съм, че господин Палисър ще направи нещо за него, ако се ожени… и особено, ако аз го помоля.

— Знам само два довода против.

— И те са?

— Той не би ме взел за жена и аз не бих го взела за свой съпруг.

— Защо не? Какво не харесваш в него?

— Не съм казала, че не го харесвам. Всъщност го харесвам много. Но човек не може да се омъжи за всеки, когото харесва.

— Но каква е причината да не го вземеш за свой съпруг?

— Най-вече това, че наскоро се разделих с мъж, когото наистина обичах и не мога толкова бързо да прехвърля любовта си на друг — отговори Алис.

Веднага щом думите излязоха от устата й, тя осъзна, че не бе трябвало да ги изрича. Братовчедка й направила точно това. Бе обикнала мъж, когото отритнала, а два месеца по-късно се бе омъжила за друг. Лейди Гленкора веднага се изчерви, като лицето и раменете й пламнаха от срам. Алис последва примера й, а когато вдигна глава, в погледа й се четеше молба за прошка.

— Несъмнено не подобава на една девойка — каза лейди Гленкора, говорейки много тихо и бавно. — Не подобава и на една жена. Но човек може да бъде принуден. Може да бъде принуден да загърби всичко благородно и благовъзпитано в себе си.

— О, Гленкора!

— Не съм казала, че трябва да го направиш толкова бързо.

— Гленкора!

— Аз прибързах. Знам това. Бях като животно, което се подчинява на своя господар и прави онова, което му е било наредено. Знам това. Бях като животно. О, Алис, само да знаеш колко много се мразя!

— Но аз те обичам с цялото си сърце — отвърна Алис. — Гленкора, обичам те толкова много!

— Значи си единственият човек, който ме обича. Той не може. Как е възможно? Ти… и може би още един.

— Има много хора, които те обичат. Той те обича. Господин Палисър те обича.

— Невъзможно. Не съм му казвала нищо, което да го накара да ме обикне. Не съм направила нищо за него, което да го накара да ме обикне. Може би щеше да обикне майката на детето си, но защо би обикнал мен? Беше ни заповядано да се омъжим и го направихме. Той нямаше време да се научи да ме обича. Но той не се нуждае от любов, Алис. Не се нуждае нито да обича, нито да го обичат. Иска ми се и аз да бях като него.

Алис направи всичко по силите си, за да я утеши, но думите й нямаше как да облекчат тези брачни мъки.

— Да ти простя?! — възкликна Гленкора. — Какво имам да ти прощавам? Не си мисли, че не знам. Постоянно мисля за това и нямам нужда от случайни думи, които да ме подсещат. Да ти простя? Когато съм ти толкова благодарна за това, че ме обичаш? Ако не бях открила тази любов, нямаше да мога да остана тук.