Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (20)

Двадесета глава
Кой ще бъде?

Следващият ден беше неделя и в квартирата бе добре известно, че господин Чийзакър нямаше да ги посети днес. Госпожа Гринаул го бе предупредила, че не обича неделните гости, опасявайки се, че иначе той би използвал свободния ден, за да прекарва прекалено много време с тях. Сутринта лелята и нейната племенница отидоха в катедралата, а в три часа седнаха да обядват. Но този път не обядваха сами. Чарли Феърстерс се бе върнала от Ярмът заедно със семейството си и бе поканена да се присъедини към тях. И за да не й бъде скучно, съобразителната вдовица покани и капитан Белфийлд. Получи се много приятен обяд. Капитанът разряза пуйчето, като не пропусна да благодари на господин Чийзакър, а когато отхапа от стръка целина, той не пропусна да се пошегува с богатството на фермата Ойлимид.

— Той е най-щедрият мъж, когото някога съм срещала — обяви госпожа Гринаул.

— Съгласен съм — отвърна капитан Белфийлд. — Да пием за негово здраве. Горкият стар Чийзи! Много жалко, че никога няма да си намери съпруга.

— Едва ли има друг мъж, който би могъл да направи една млада жена по-щастлива — отвърна госпожа Гринаул.

— Несъмнено — кимна госпожица Феърстерс. — Казаха ми, че домът му и всичко около него е много красиво.

— Особено плевнята и езерцето за поене на конете — отвърна капитанът, след което вдигнаха наздравица за отсъстващия си приятел.

Тази вечер дамите искаха да отидат на църква и капитан Белфийлд изрази желание да ги придружи, но когато стана време да тръгват, Кейт и Чарли бяха готови, но вдовицата не беше, затова тя си остана вкъщи, за да не изглежда така, сякаш капитан Белфийлд е бил изпъден от квартирата (както по-късно тя обясни на Кейт). Той не им предложи да ги придружи до църквата и в своето обяснение госпожа Гринаул посочи:

— Ако не му бях позволила да остане тук, нямаше да има къде да подвие крак, освен може би в някоя ужасна казарма! Горкият човек!

Ето защо на капитана му бе позволено да си почине в дневната на госпожа Гринаул, но когато младите дами се върнаха от църква, той си беше тръгнал и вдовицата бе сама.

— Припомням си неща, които вече ги няма — обясни им тя. — Но хайде, не искам да ви потискам.

И те седнаха да пият чай, като сметаната на господин Чийзакър им свърши чудесна работа.

Капитан Белфийлд не бе позволил на тази възможност да му се изплъзне. Не бе казал нищо през първия четвърт час след заминаването на младите дами. Просто бе седял с чаша вино в ръка и от време на време я бе допълвал от гарафата.

— Опасявам се, че виното не е много добро — каза вдовицата. — Но човек трудно може да намери хубаво вино тук.

— Признавам, че в момента не мисля за виното, госпожо Гринаул — отвърна капитанът. — Бих казал, че е много добро за вида си.

Последва още един период на мълчание.

— Предполагам, че намирате живота на квартира за доста скучен? — каза капитанът.

— Не знам какво имате предвид под „скучен“, капитан Белфийлд, но жена в моето положение не би могла да нарече живота си весел. Още не са минали и дванайсет месеца, откакто загубих човека, който му придаваше смисъл и понякога се чудя на себе си за това, че се справям толкова добре.

— Не бива да позволявате на скръбта да обсеби живота ви, госпожо Гринаул.

— Милата Кейт постоянно ми повтаря това и наистина се старая да я превъзмогна.

По бузите на вдовицата потекоха сълзи и те доказаха, че не използваше грим, за да постигне това свежо излъчване, което бе едно от най-големите й достойнства. Тя попи очи с кърпичката си и се усмихна накриво на капитана.

— Не съм искала да ставате свидетел на такава сцена.

— Не желая нищо друго на този свят, освен разрешение да попия тези сълзи, госпожо Гринаул.

— Само времето може да направи това, капитан Белфийлд. Само времето.

— Но времето може да бъде подпомогнато от любовта, дружбата и привързаността.

— От дружбата да. Животът е нищо без утехата на дружбата.

— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане?

След като зададе този въпрос, капитан Белфийлд стана и премести стола си по-близо до вдовицата. Но тя нарочно се дръпна на края на дивана. Капитанът не я последва веднага и по никакъв начин не показа, че бе забелязал опита й за бягство.

— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане? — повтори той и се задоволи с това да впие поглед в лицето й, въпреки че се бе надявал да стисне ръката й.

— Капитан Белфийлд, ако някога сте усещали топлото сияние на любовта…

— Ако някога съм го усещал! Нима не го усещам в момента, госпожо Гринаул? Вече не мога да крия чувствата си. Никога не съм бил от хората, които умеят да прикриват копнежите на сърцето си, когато те са толкова силни.

— Често ли са били толкова силни, капитан Белфийлд?

— Да, често, в най-различни моменти от живота ми, както и на бойното поле…

— Не знаех, че сте воювали.

— Как! Нима не бях на бойното поле в Зузуленд^[1], когато заедно с петдесетина отбрани мъже трябваше да удържим устрема на петстотин чернилки? В продължение на седем седмици бяхме обсадени. Седем дълги седмици без удобството на легло или възглавница под главата!

— Цели седем седмици? — възкликна госпожа Гринаул.

— Да. И нима не видях активна служба в Есекебо^[2], на огнения бряг на Гвиана, когато дивите африканци от горите се надигнаха, за да унищожат колонията? И нима не служих в устието на река Кичихоми, където плених един търговец на роби със собствените си ръце?

— Не знаех — каза госпожа Гринаул.

— А, сега разбирам! В някои отношения Чийзи е най-подходящият съпруг на света, но не би похвалил някого зад гърба му. Знам кой е говорил против мен. А кой пръв щурмува хълмовете на Инкерман^[3]? — попита капитанът във възбудата си. Все пак какво бе още една лъжа, когато вече бе изрекъл толкова много?

— Но когато казахте копнежи, аз помислих, че имате предвид нежни копнежи.

— Точно това имах предвид. Точно това. Не знам какво ме накара да се отплесна така и да говоря за неща, които рядко споменавам. Може би ужасната мисъл, че някой подлец ви е накарал да повярвате, че не съм служил. Служил съм на Нейно Величество в четирите краища на земята, госпожо Гринаул, и сега съм готов да служа на вас по всеки начин, който сметнете за приемлив.

След тези думи той се приближи до дивана и падна на колене пред нея.

— Но капитане, аз нямам нужда от това някой да ми служи. Моля ви, станете. Момичето ще влезе.

— Не ме е грижа за момичето. Няма да помръдна оттук, докато не получа някакъв отговор и не чуя нещо, което да ми вдъхне малко надежда.

Той се опита да вземе ръката й, но вдовицата я прибра зад гърба си и поклати глава.

— Арабела — рече капитанът, — няма ли да ми кажеш нещо?

— Няма да ви кажа нищо, докато не станете, капитане. И не ви позволявам да ме наричате Арабела. Аз съм вдовицата на Самюел Гринаул, един достоен и уважаван мъж, и не е редно да се обръщате към мен по този начин.

— Но искам да станете моя жена и после…

— И после! Това после едва ли някога ще дойде. Изправете се, капитане, или ще ви избутам и ще дръпна звънеца. Мъжете винаги изглеждат нелепо, когато са коленичили, освен ако не се молят, каквото трябваше да правите в момента. Станете, казвам ви. Седем и половина е и Жанет ще дойде всеки момент.

Имаше нещо в гласа на вдовицата, което го накара да се подчини и той бавно се изправи на крака.

— Разбутали сте всички столове! — скара му се тя и бързо върна мебелите на предишните им места и дръпна звънеца. Когато Жанет влезе, госпожа Гринаул пожела чаят да бъде готов преди младите дами да са се върнали от църква и попита капитан Белфийлд дали иска да се присъедини към тях. Той отказа и се сбогува с нея, докато Жанет все още бе в стаята. Госпожа Гринаул стисна ръката му, като вече не изглеждаше ядосана и дори изрази надеждата, че скоро ще се видят пак.

— Този капитан е много красив мъж — отбеляза Жанет, докато героят от битката за река Кичихоми слизаше по стълбите.

— Не трябва да мислиш за красиви мъже, дете — отвърна госпожа Гринаул.

— Не мисля за красиви мъже повече, отколкото е редно — каза Жанет. — Но когато един мъж е красив, той е красив и това е.

— Предполагам, че капитан Белфийлд те е целунал и ти е подарил чифт ръкавици.

— Що се отнася до ръкавиците и други подобни, господин Чийзакър е много по-щедър от капитана, както много добре знаете, нали, госпожо? А що се отнася до целувките, никога не съм харесвала подобни подаръци. Нека всеки си плаща дълговете. Ако капитанът някога си намери жена, да целува нея.

Както обикновено следващия вторник господин Чийзакър се отби сутринта, но не донесе кошница. Вместо това остави зимен букет от зелени листа и вечнозелени храсти и обеща, че ще се върне в три и половина, за да говори е госпожа Гринаул по един въпрос.

— Има предвид теб, Кейт — рече вдовицата.

— Не е вярно. Изобщо няма предвид мен. Във всеки случай не смятам да говоря с него.

— Той иска да говори с мен. Напоследък е модерно, джентълмените да отправят предложения чрез посредник. Ако ме попита нещо, мога само да го насоча към теб.

— Можеш да му кажеш, че не го искам. Но съм сигурна, че изобщо не мисли за мен, а за…

— Сигурно щеше да кажеш, че мисли за мен.

— Не, лельо. Изобщо нямаше да кажа това.

— Добре, ще видим. Ако наистина поиска ръката ти, имаш пълната свобода да му откажеш, щом така си решила. Но ми се струва, че можеш да направиш и много по-лош избор от него.

— А ако изобщо не искам да избирам?

— Добре, щом така си решила. Просто ти казвам какво мисля аз по този въпрос.

Точно в три и половина господин Чийзакър почука на вратата и бе поканен да се качи. Жанет му каза, че капитан Белфийлд се бе отбил в неделя сутринта, но госпожица Феърстерс и госпожица Вавасор са били тук през цялото време. Днес Чийзакър не носеше нито черните си ботуши, нито цилиндъра си. Вместо това си бе облякъл нов редингот и бе сложил ръкавица от шевро на лявата си ръка. За Жанет бе повече от очевидно, че бе дошъл с някаква специална цел. Той се изкачи по стълбите в новите си ботуши, които скърцаха при всяка крачка, и влезе в дневната, където вдовицата го чакаше сама.

— Благодаря за цветята — каза веднага тя. — Радвам се, че ни донесохте нещо, което можем да приемем.

— Що се отнася до това — отвърна той, — не виждам защо не можете да приемете малко сметана, но се надявам, че причината за тези скрупули съвсем скоро ще изчезне.

Вдовицата не отговори, но го изгледа благо и го покани да седне.

Преди да го направи, той внимателно сложи шапката и бастуна си в ъгъла и след това свали ръкавицата си. Не му бе лесно, защото ръката му беше гореща. Изглеждаше готов за велики подвизи. Когато зализа косата си назад, от къдриците му се разнесе сладко ухание на парфюм. Всяко косъмче на мустаците му бе на мястото си и това ясно показваше, че бе посетил фризьор, след като свършил работата си на пазара. Освен това сутринта бе носил различно палто, така че едва ли ще сгреша, ако изкажа предположението, че вероятно е посетил и шивач.

— Как вървят нещата в Ойлимид? — попита госпожа Гринаул, виждайки, че гостът й има нужда от помощ, за да започне разговора.

— Много добре, госпожо Гринаул, много добре. И всичко ще бъде още по-прекрасно, ако успея с начинанието, което съм планирал за днес.

— Надявам се всичките ви начинания да бъдат успешни.

— Всичките ми бизнес начинания са успешни, госпожо Гринаул. Не дължа пари на нито една банка в Норич, а още не съм овършал и четвърт от миналогодишната царевица, с което малко фермери могат да се похвалят. Но повечето от тях трябва да плащат рента, така че не е редно да се хваля.

— Знам, че провидението е било милостиво към вас, господин Чийзакър, поне що се отнася до материалните неща.

— Не съм оставил всичко на провидението, госпожо Гринаул. По мои наблюдения онези, които го правят, обикновено свършват зле. Започвам работа рано сутрин и приключвам късно вечер. Знам кога съм на печалба от нечий труд и кога не съм. Работя толкова усърдно, сякаш от това зависи прехраната ми.

— Винаги съм знаела, че разбирате от фермерство, господин Чийзакър.

— Така е, разбирам. Но както видяхте в Ярмът, обичам и да се забавлявам. Имам четирима ловци, като всеки истински джентълмен, и ходя на лов в собствените си земи. Но през повечето време работя. А има мъже като Белфийлд, които изобщо не работят. И как живеят? Постоянно молят за пари.

— Но той е воювал за родината си, господин Чийзакър.

— Белфийлд? Да е воювал? Не знам какво ви е наговорил, но истината е, че е прекарал десет години на Карибите, където е воювал единствено с комарите.

— Но е бил в Крим. Участвал е в битката за Инкерман, например…

— В Крим! Добре, щом казвате. По-добре разпитайте, преди да му повярвате. Но да се върнем на темата, госпожо Гринаул. Видяхте малкото ми местенце в Ойлимид.

— Прекрасно имение. Единственото, което му липсва, е господарка.

— Точно така! Напълно сте права. Единственото, което му липсва, е господарка. И има само една жена на този свят, която бих искал да видя на тази позиция. Арабела Гринаул, бихте ли станала тази жена?

Докато говореше, той се изправи, застана пред нея и постави дясната си ръка на сърцето.

— Аз, господин Чийзакър! — възкликна тя.

— Да, вие. Кой друг? Откакто се запознахме, нямам очи за никоя друга жена. А и преди това не съм имал. Разбрах, че щастието ми зависи от вас в мига, в който ви зърнах.

— О, господин Чийзакър, мислех, че гледате другаде.

— Не, не, не. Грешите, госпожо Гринаул. Изпитвам огромно уважение към госпожица Вавасор, но истината е…

— Господин Чийзакър, какво очаквате да ви кажа?

— Какво очаквам да ми кажете? Очаквам да ми кажете, че ще станете моя жена. Очаквам да ми кажете, че ще стана ваш съпруг. Очаквам да ми кажете, че всичко, което притежавам в Ойлимид, ще стане ваше. Очаквам да ми кажете, че откритият файтон, който гледах днес, ще стане ваш. О, да. Най-прекрасното нещо, което някога сте виждали. Файтон с две понита, точно като онзи, който съпругата на лорд-наместника^[4] кара навсякъде. Това трябва да ми кажете. Хайде, госпожо Гринаул!

— Ах, господин Чийзакър, не знаете какво означава да сте погребали младостта си преди едва дванайсет месеца.

— Но вие го погребахте, госпожо Гринаул. Това е свършен факт. Колкото и да седите тук, сама от сутрин до вечер, той няма да се върне. Скърбя за него. Наистина. Клетият Гринаул! Но какво повече мога да направя?

— Аз мога да направя повече, господин Чийзакър. Мога да го оплаквам в самота и мълчание.

— Не, не, не. Каква би била ползата от това? Да страдате за нищо! И да карате мен да страдам за нищо. Помислете за това!

В тона на господин Чийзакър се бе появил укор.

— Не е писано да се случи, господин Чийзакър.

— Но може да се случи. Трябва да се случи. Хайде, госпожо Гринаул. Разбираме се много добре. Опознахме се достатъчно. Хайде, скъпа моя.

И той се наведе напред и понечи да обвие ръка около кръста й.

Точно тогава на вратата се почука и Жанет влезе. Съобщи на своята господарка, че капитан Белфийлд е долу и иска да говори с нея по един въпрос.

— Разбира се, Жанет. Покани капитан Белфийлд да се качи — отвърна вдовицата.

— Проклет да е капитан Белфийлд! — рече господин Чийзакър.