Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (10)

Десета глава
Недъркоутс

Ще оставим госпожа Гринаул и нейната племенница в Ярмът, а по пътя обратно към Лондон ще се отбием в Кеймбриджшир при господин Грей. За повечето хора бе добре известно, че Кеймбриджшир не може да се похвали с такива природни красоти, каквито притежава всяко друго английско графство. Земята бе прекалено плоска и не особено залесена, реките всъщност бяха канали и повечето местни ферми и ниви бяха отделени една от друга с канавки, вместо с живи плетове. Тази подредба несъмнено улесняваше селскостопанския процес, но не допринасяше за провинциалната красота на мястото. Домът на господин Грей бе разположен в онази част на Кеймбриджшир, където тези характеристики бяха особено ясно изразени. Къщата се намираше на остров Или^[1], на няколко мили от самия катедрален град, от едната страна на дълъг прав път, пресичащ много мили обработваема земя без нито един храст, който да наруши еднообразието. Имението, където господин Грей прекарваше по-голямата част от годината и където възнамеряваше да живее до края на дните си, се казваше Недъркоутс.

Баща му бе служил като пребендарий^[2] в Или във времена, когато пребендариите изкарваха много повече от сега. Освен това бе имал и поминък в общността и бе натрупал значително богатство, с което още приживе си бе купил земя и бе построил Недъркоутс върху нея. Бе се оженил късно, а жена му бе починала скоро след раждането на единственото им дете. Къщата бе построена в собствената му енория и жена му бе живяла няколко месеца в нея, преди да умре там. Но след това старият пастор се бе върнал в жилището си в катедралата на Или, където Джон Грей бе израснал. Баща му го бе отгледал сам, без да го изпраща в интернат. Въпреки това младият Грей бе следвал в Кеймбридж и завършил с почести, но точно тогава баща му починал и той отказал да приеме аспирантура. Осланяйки се на петнайсетте хиляди на година, завещани от баща му, той се бе установил в неговата къща, близо до приятелите си от колежа и до старата катедрала, която обичаше.

Недъркоутс не притежаваше нито красота, нито живописност, а графството, в което се намираше, бе известно с пословичната си еднообразност, но въпреки това имението имаше свой специфичен чар. Това несъмнено бе най-подходящото жилище, което добрият вкус можеше да осигури на провинциален джентълмен със скромни средства. Съмнявам се, че някъде другаде можеха да бъдат открити по-красиви помещения от дневната, библиотеката и трапезарията в Недъркоутс. Те всички бяха на първия етаж и гледаха към градината и моравата. Библиотеката бе най-голямата от трите стаи и съдържаше толкова много книги, че бе известна като една от най-богатите частни библиотеки в Източна Англия. Но може би градините бяха нещото, което най-много прославяше Недъркоутс. Те бяха просторни, отлично поддържани и създадени с онези специфични умения по градинарство, без които нито една градина не може да се превърне в триумф. В Недъркоутс нямаше диви дървета и никога нямаше да има. Нямаше и бистър поток със стръмни зелени брегове и дъно, осеяно с натрошени скали. Тези красоти на естествения пейзаж нямат място в една градина. Но храстите в Недъркоутс бяха изключително редки и бяха посадени достатъчно отдавна, за да са достигнали периода на своята най-голяма красота. Джон Грей не бе пестил пари за нищо. Овощните дървета бяха съвършени представители на своите видове и оранжериите бяха толкова красиви и големи, че Грей понякога се чудеше дали не бяха прекалено много.

Трябва да бъде посочено, че къщата нямаше двор, поне в смисъла, който обикновено се влага в това понятие. Между градината и обществения път имаше заградена ливада, която бе част от имота и покрай която минаваше частната алея за карети, водеща до къщата, отделена от нея с жив плет и градински храсти. Алеята разделяше предната цветна градина на две равни части, но поляните и всъщност всичко, което правеше мястото красиво, се намираха зад къщата, накъдето гледаха прозорците на трите дневни. Надолу по пътя имаше малка къщичка, в която живееше единият от градинарите. Имаше и второ поле от шест или седем акра, до което се достигаше през порта в единия ъгъл на заградената ливада и което заобикаляше градината от две страни. Това бе Недъркоутс и целият имот бе разположен на площ от около дванайсет акра.

Това не беше място за ергенски забавления или поне за онези забавления, които бяха популярни сред ергените, но господин Грей бе живял там без прекъсване, откакто бе завършил университета преди седем години. Единствено близостта до Кеймбридж смекчаваше досадата на ежедневието му и той си общуваше предимно със стари познайници от университета и катедралата в Или. Но въпреки удоволствието, което извличаше от това общуване, повечето му часове бяха самотни и той постепенно бе започнал да чувства, че има нужда от човек, с когото да сподели дома си.

Посещенията му в Лондон обикновено бяха редки и кратки, най-често продиктувани от библиотечни нужди или необходимостта от допитване до редактор или издател на някое списание. При едно от тези посещения се бе запознал с Алис Вавасор и бе останал в града — няма да кажа, докато Алис не му бе обещала да заживее с него в Кеймбриджшир, но поне докато не бе решил да я помоли да го направи. Беше я помолил и знаем, че бе постигнал успех. След като получил нейното обещание, от този миг насетне животът му се бе променил. Дотогава малката му пушалня в Недъркоутс, книгите и растенията му означавали всичко за него. Но сега бе започнал да се обгражда с дамски вещи и да си обещава безкрайно дамско блаженство, чудейки се как толкова дълго се бе задоволявал с това да живее в скучна самота. Не беше нетърпелив мъж по природа, но сега бе станал такъв, копнеейки за осъществяването на тази нова представа за щастието, която бе пуснала корени в сърцето му, мечтаейки да притежава онова, което несъмнено обичаше най-много на този свят и може би беше единственото нещо, към което бе изпитвал съвършената любов на равнопоставеността. Но въпреки нетърпението си, той бе приел, че не може да очаква от Алис да го сподели. Бе приел, че в момента не може да планира нищо и трябва да се лиши от онези удоволствия, които бе редно да сподели с бъдещата си съпруга. Но още не можеше да бъде с нея. Тя имаше своята къща в Лондон, своите лондонски приятели и своя баща. И тъй като промяната щеше да бъде много по-голяма за нея, отколкото за него, бе напълно естествено да има нужда от повече време. Той не я бе притискал. Поне не я бе притискал с онова алчно упорство, на което всяко момиче трябва да устоява с непреклонността на съревнованието, ако изобщо реши да му устоява. Но истината е, че напоследък нетърпението му бе започнало да го измъчва и по време на ваканцията в Швейцария, за която вече говорихме, той реши, че брак в края на есента или дори през зимата щеше да бъде за предпочитане пред брак, отложен до следващата година. Още беше август, когато тримата се върнаха от пътешествието си. Нима два месеца нямаше да бъдат достатъчни за бъдещата му булка?

Алис му бе писала няколко пъти от Швейцария и първите й две писма бяха очарователни. В тях бе говорила предимно за пътуването и го бе развеселила с няколко цветисти описания на леността на Джордж.

Вавасор и начина, по който Кейт се опитваше да му угажда във всичко. Алис не бе склонна към словоизлияния в любовните си писма и Грей се бе научил да харесва този неин стил, въпреки че не бе особено прочувствен. Що се отнася до това дали се съмняваше в любовта й — един мъж никога не би направил това, след като вече е получил уверението на жената. Ако бе допуснал подобни съмнения в сърцето си, това би означавало, че не уважава нито нея, нито самия себе си. Грей беше от онези мъже, които никога не биха приели, че една жена ги обича, освен ако това не е потвърдено от фактите и които, след като тези факти са били потвърдени, никога не биха си помислили, че любовта на жената може да им изневери. Първите й две писма от Швейцария бяха много приятни, но след това тя изглежда бе обзета от меланхолия, която постепенно се пренесе в думите й и която той нямаше как да не долови, отначало подсъзнателно. Но с течение на времето усещането бе станало толкова силно, че той нямаше как да не го забележи и да не започне да си задава въпроси. Алис изобщо не му писа през последните няколко дни от пътуването, докато тримата бяха в Базел. Писа му в деня на завръщането си, след като бе получила писмо от него, в което той я молеше да добави към щастието му своето съгласие, а именно, сватбата им да не бъде отлагана повече. Тя откри това писмо в стаята си, когато се върна и веднага му отговори, а думите й накараха господин Грей незабавно да замине за Лондон. Ще ви предоставя писмото й в неговата цялост, за да мога после да продължа с историята.

„Улица «Кралица Ан»,

Август, 186–.

Скъпи Джон,

Вчера се прибрахме вкъщи изморени, тъй като не сме спирали от Париж. Всъщност бих могла да кажа, че не сме спирали от Страсбург, защото в Париж само нощувахме. Не харесвам Страсбург. Островърхите кули не са всичко на този свят и ако ги оставим настрана, стилът не е нищо особено. Но хотелът бе неудобен и може би това обяснява много… а после се наситихме на красота от съвсем друг вид.

Получих писмото ти веднага щом се прибрах снощи и предполагам, че ще бъде по-добре незабавно да ти отговоря. На драго сърце бих отложила тази задача, говорейки вместо това за хубави неща, но това би било проява на малодушие. Каквото и да се случи, няма да проявявам малодушие и следователно веднага ще ти отговоря, че не мога да те оставя да се надяваш, че ще се оженим тази година. Разбира се, че ще ме попиташ защо и имаш пълното право да го направиш. И разбира се, че съм задължена да ти отговоря. Не съм сигурна, че мога да ти дам отговор, който няма да те огорчи. И ако това наистина се случи, мога само да те помоля да ми простиш за обидата, която съм ти нанесла.

Бракът е голяма промяна в живота на човек, която ще бъде много по-голяма за мен, отколкото за теб, защото ти ще останеш в бащината си къща, ще запазиш старите си навици, ще продължиш да бъдеш свой собствен господар и животът ти няма да се промени с нищо, освен с това, че вече ще имаш спътник, който може и да не се окаже онова, което си очаквал. Но аз трябва да променя всичко. За мен тази промяна ще бъде като преминаване през врата и пристъпване в един напълно различен свят. Всичко пред очите ми ще бъде ново и непознато и ще трябва да изоставя начина на живот, с който съм свикнала. Разбира се, че трябваше да помисля за това, преди да приема предложението ти и аз помислих. Реших, че си струва да направя тази промяна, защото наистина те обичам. Реших да рискувам както заради теб, така и заради самата себе си, надявайки се, че ще мога да добавя нещо към твоето щастие и да осигуря своето. Скъпи Джон, не си мисли, че вече не вярвам във възможността това да се случи. Но не бива да ме принуждаваш да бързам. Трябва да се настроя към промяната, която ми предстои да направя. Ами ако след шест месеца съвместен живот, аз се събудя една сутрин и ти кажа, че тишината в твоята къща ме подлудява?

Не бива пак да ме питаш за сватбата до края на зимата. Междувременно ще осъзная, че съм сгрешила, скромно ще призная, че съм се отнесла ужасно с теб и ще те помоля за прошка. И ще направя това признание напълно свободно. Ако отлагането, което ти предлагам, противоречи на плановете ти, при тези обстоятелства, които не си очаквал, ти си напълно свободен да ми кажеш това и да прекратиш нашия годеж. Наясно съм, че нямам право да те обвързвам с период, който е различен от онзи, който си очаквал. Мисля, че мога да ти обещая да изпълня всяко твое желание, освен онова, което спомена в последното си писмо.

Кейт заминава за Ярмът с госпожа Гринаул и едва ли ще я видя отново до края на годината, тъй като след това я очакват в Уестморланд. Джордж ме изпрати до вратата, след което заяви, че възнамерява да изчезне от Лондон. В този период от годината той винаги изчезва, независимо дали е в града или не. Татко предлага да прекараме две седмици в Рамсгейт, но изглеждаше толкова унил, когато направи предложението, че сърце не ми дава да приема. Лейди Маклауд много иска да посетя Челтнъм. Аз не искам, просто защото двете с нея никога не сме се разбирали, но най-вероятно ще прекарам седмица или две там. С изключение на това, нямам никакви планове за времето до Коледа.

Имаше предложение да се съберем във Вавасор Хол на Бъдни вечер, без Джордж, разбира се, но ако зависеше от мен, това щеше да си остане само една идея.

Скъпи Джон, надявам се, че това писмо няма да те направи нещастен.

Твоя любяща годеница,

Алис Вавасор“

Пощата пристигна в Недъркоутс по време на закуската и господин Грей отвори писмото на Алис на масата. Изчете го два пъти, преди да започне да обмисля какво да предприеме, след което прегледа още няколко нейни писма, които бе получил от Швейцария, излитайки ги много внимателно. След това грабна широкополата шапка, която бе носил в градината, преди да бъде извикан за закуска, и излезе на двора, стиснал писмата в ръка.

Струваше му се, че бе доловил нещо повече от най-обикновено желание за отлагане в думите на Алис — нещо по-сериозно от колебанието да направи стъпката, която искаше да направи, ако не сега, то след известно време. Струваше му се, че тя бе нещастна, защото не вярваше, че бракът й ще бъде сполучлив. Но нито за миг не си помисли, че следователно трябва да развали годежа. Първо, той я обичаше твърде много, за да позволи на подобна идея да пусне корени в мислите му без това да му причини огромни терзания. Джон Грей беше последователен и решителен мъж, но освен това бе малко необщителен и не му бе особено лесно да създава нови запознанства, което пък го правеше несклонен да прекъсва онези, които вече бе създал. Разбира се, ако бе стигнал до заключението, че щастието на Алис зависи от тази саможертва, щеше да я направи, без да се замисля или оплаква. Ударът нямаше да го повали, но щеше да остави голяма рана в сърцето му, която нямаше да зарасне до сетния му час. Щеше да се предаде безропотно, но никой нямаше да разбере, че бе дълбоко наранен. Но дори през ум не му мина, че подобно действие от негова страна можеше да бъде от полза на Алис. Подсъзнателно той вярваше, че бе по-благородният от двамата, а самата нея започна да възприема като ранено създание, за което трябваше да се погрижи. Бе я обхванала някаква слабост и просто имаше нужда от човек, който да й вдъхне сили и кураж. Дори за миг не се осъмни в любовта й, но знаеше, че бе прекарала няколко седмици в компанията на двама души, които несъмнено бяха разклатили решимостта й. Идеята да се откаже от нея бе толкова налудничава, колкото идеята да отреже крака си, защото бе изкълчил своя глезен. Реши да замине за Лондон и да говори с нея и дори не изостави надеждата, че може би още тази Коледа щеше да я види на своята празнична трапеза. Написа й кратка бележка, която веднага й изпрати.

„Скъпа Алис,

Реших незабавно да замина за Лондон. Ще се видим вдругиден в осем вечерта.

Твой, Дж. Г.“

Писмото не съдържаше нищо друго.

— И сега — рече тя, когато го прочете — трябва да се осмеля да му призная цялата истина.