Джейн Фалън
Пази си гърба! (9)

8.

Кати никога не очакваше с нетърпение срядата. Това означаваше раздяла с Джеймс чак до неделя. Дните му в сряда преминаваха по един и същи начин; отиваше на работа рано, грижеше се за пациентите си до един, обядваше набързо и поемаше по магистралата към Лондон. Там работеше в четвъртък и петък, в събота почиваше и в неделя се връщаше обратно. Тази сутрин тя стана рано — обикновено обичаше да се излежава до девет, да пие чая, който Джеймс винаги й носеше, преди да тръгне за работа — и му помогна да си събере багажа за следващите няколко дни. Наслаждаваше се на домашната атмосфера, на простото удоволствие да му подаде чистите, добре изгладени дрехи и да му приготви засищаща закуска, в случай че заради нещо спешно не успее да обядва. Тази сутрин му направи яйца, бекон и гъби с планина от препечени филийки и прясно смляно френско кафе. Кръжеше около него, докато той ядеше, пълнеше чашата му и му предлагаше масло за филийките.

Джеймс никога не го беше казвал, но намираше това внимание, суетене и глезене за малко потискащо. До сряда вече изгаряше от нетърпение да дойде краят на седмицата, за по-зрелите отношения със Стефани, като между двама възрастни, които обсъждат ежедневните неща от живота си, а не тази странна връзка с нещо средно между детегледачка и дете, както понякога се чувстваше с Кати. Обичаше нейната безпомощност, детската й почуда от света, наивния й оптимизъм, но понякога му идваше в повече. Понякога не искаше да си говорят на бебешки и да се държи като тийнейджър. Понякога просто искаше да си изяде закуската.

Освен това до сряда желанието му да види сина си го поглъщаше. Той говореше с него всеки ден, разбира се, както и със Стефани, макар че това често беше стресиращо, защото трябваше да намери тихо кътче, където Кати няма да чуе какво ще й каже, когато тя позвъни, а той ще се престори, че се обажда Саймън или Малкълм. Извърташе очи, прошепваше „работа“ и отиваше в банята или в спалнята. Кати като че ли нито веднъж не се усъмни в това. Не й беше в характера.

Тази сутрин, като всяка друга сряда, Кати стоеше до входната врата, махаше му и преглъщаше сълзите, опитваше се да изглежда смела, за да не го разстройва. Все пак той бе човекът, който трябваше да води такъв труден живот. Тя може и да беше малко самотна, докато го нямаше, но пък си имаше Стенли и приятелите си, и хубавия си малък дом. Не й се налагаше да спи на походно легло и да яде ужасните ястия на Аби. Още щом той тръгна, тя му писа поредното любовно съобщение — изпращаше му ги, за да му правят компания през дългото пътуване. Тя не знаеше, че по-късно през деня Джеймс ще седне в някоя бензиностанция на магистралата и трескаво ще започне да ги изтрива, преди да се прибере у дома.

Щом той си тръгна, другата причина да мрази срядата се стовари върху нея. Всяка сряда сутрин през последните три месеца тя имаше редовен клиент, Оуен — за акупунктура. По принцип Кати обичаше всичките си клиенти. Вярваше, че всеки е добър по природа и само обстоятелствата принуждават хората да се държат лошо. Не че не харесваше Оуен. Всъщност ужасно много го съжаляваше. Животът му беше пълна каша: жена му го напуснала и се пренесла при съседа му. Оуен й каза, че нощем в леглото чува как Мириам и бившият му приятел Том правят енергичен секс в спалнята в съседство. Заради това той сега спеше на надуваемо легло в дневната и използваше спалнята само като склад. Беше изгубил работата си при местния касапин, защото го хванали да втрива слюнка (Поне той твърдеше, че било слюнка, но кой знае? Можеше да е всякаква телесна течност, никой не би искал да я оглежда твърде отблизо) в свинското, което трябвало да бъде доставено на Мириам и Тед. Лоуър Шипингам не изобилстваше от възможности за работа, затова сега той я караше на помощи, седеше на терасата на къщата си и понякога крещеше, че Мириам е курва — когато беше сигурен, че е наблизо и ще го чуе.

В началото Кати смяташе, че определено може да му помогне. Той явно имаше проблеми със самочувствието и тя искаше да направи всичко по силите си, за да му помогне да си върне увереността. Освен това двайсет и петте паунда, които й плащаше за всеки сеанс, й бяха необходими. Макар че той всъщност не й беше плащал вече от няколко седмици. Тя го съжаляваше и се съгласи да му отвори сметка, която щеше да й плати, щом си стъпи на краката. Вече й дължеше стотина паунда.

Постепенно обаче Оуен започна да я притеснява. Тя го улавяше да я гледа жадно, сякаш поглъщаше всяка нейна дума. Веднъж дори събра кураж да я покани на обяд и тя му отказа внимателно. Уведоми го, че като негов — как трябваше да се нарече? — помощен терапевт, няма да е етично. Освен това си имаше приятел. Той се държа много мило, каза й, че едно от нещата, които най-много харесвал в нея, е, че е така вярна на Джеймс. През следващите седмици обаче по време на сесиите се оплакваше как не му вървяло с жените, какъв лош късмет извадил в живота и колко дълбоко се корени усещането му за малоценност, докато тя забиваше иглите в скалпа му. Всъщност, макар че не се страхуваше от него — не мислеше, че ще й се нахвърли или ще направи някакви неприлични намеци, — тя бе започнала да се чувства доста неловко. Не беше квалифицирана да се справя с емоционалните му проблеми. Вече бе разбрала, че той има нужда от истинска помощ. Опита се да повдигне този въпрос, предложи му да отиде при личния си лекар, който да му препоръча специалист с диплома и някакъв клиничен опит, но той само се разстрои. Не искаше и да чуе.

Тази сутрин сесията не мина по-добре. Разговаряха за обичайните неща — колко е самотен, как няма никакво самочувствие — и Кати предложи да изгори малко масло от иланг-иланг, за да го ободри.

— Знам, че все го повтарям — рече тя, — но защо не помислиш да се преместиш? Не е здравословно да живееш така близо до нещо, което те прави толкова нещастен.

— Защо аз да се местя заради тях? — попита той за пореден път.

— Не бива да гледаш така на нещата. Трябва да мислиш кое е най-доброто за теб.

— Ако се преместя, значи са победили — каза той нацупено.

— Това не е игра, Оуен. В тези неща няма губещи и победители.

— Ти не разбираш.

— Знаеш ли какво? — каза тя внимателно. — Така е, наистина не разбирам. Затова може би ще е най-добре просто да те оставя да се отпуснеш. Нека оставим иглите да си свършат работата.

— Не. Не излизай. По-хубаво ми е, когато си говорим.

— Знаеш, че не съм истински терапевт — каза тя през смях — и може да ти давам съвсем неправилни съвети.

— Няма проблем — усмихна се той. — Аз и без това не ги следвам.

И така, тя остана, макар че беше разсеяна и не бе в настроение да слуша самосъжалението му заради телефонния разговор, който бе провела, преди той да дойде.

Джеймс беше тръгнал преди около час и Кати се опитваше да разтреби къщата, за да изглежда професионално — успокояващо пространство, където да приема клиентите си. Тъкмо палеше маслата, за да не мирише свободната стая на Стенли, когато мобилният й иззвъня. Погледна екрана, номерът беше непознат — можеше да е всеки, — но Кати винаги виждаше възможност в звънящия си телефон. Никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, казваше майка й. Улавяй всяка възможност и извлечи най-доброто от нея.

— Ало — каза тя с най-позитивния си глас. Беше чела някъде, че поради липса на визуален образ, хората по телефона звучат по-отегчени и дистанцирани, отколкото са всъщност. Беше важно да излъчваш позитивност. Усмихвай се, докато говориш, казваха в статията, и човекът в другия край на линията ще усети това.

Настъпи миг тишина, после един глас каза:

— Кати ли е?

— Да — отвърна тя ведро.

— Обажда се Стефани Мортимър.

Кати трябваше да мисли бързо. Стефани, това беше името на съпругата на Джеймс. Никога не бяха разговаряли, но нервно си помисли, че Стефани не звучи особено дружелюбно.

— Здравей, Стефани. Колко се радвам да поговоря най-после с теб.

Настъпи дълга тишина. Кати се изнервяше все повече.

— Нали не се е случило нещо? Джеймс не е претърпял инцидент или нещо такова, нали?

— Знаеш ли коя съм? — попита Стефани. — Аз съм съпругата на Джеймс.

— Разбира се, че знам коя си… — каза Кати и тогава на вратата се позвъни. Оуен идваше точно навреме за часа си, както винаги — Стефани, много съжалявам, но трябва да затварям. Може ли да ти се обадя по-късно? На този номер ли?

— Добре. — Стефани звучеше стъписана. — Свободна съм цялата сутрин.

И сега Кати не можеше да се концентрира. Това беше истинско събитие, преломен момент. Да, Стефани не звучеше особено ведро, но Кати знаеше, че когато се поразговорят, всичко ще бъде наред. Тя се разбираше с всички. И после беше въпрос на време Стефани да предложи Джеймс да вземе Фин за ден-два и всички ще могат да започнат играта на щастливо семейство.