Джейн Фалън
Пази си гърба! (25)

24.

Гостуването на Полин и Джон в Лондон приключи — твърде бързо според Стефани. Тя ги качи на такси за Падингтън в петък сутринта и си помисли колко е тъжно, че ще ги изгуби като свекър и свекърва. Очите й се насълзиха, когато прегърна Полин за довиждане. „Стегни се — каза си. — Те винаги ще бъдат баба и дядо на Фин; ще ги виждаш също толкова често, както и сега.“

Полин не спираше да говори за пътуването до Линкълн, колко мил бил Джеймс, колко време прекарал с тях въпреки голямата си заетост. Стефани беше малко разочарована, че тя не спомена за милата приятелка на Джеймс, която срещнали, за да може да го разпитва и го изнерви. Беше чула всичко в подробности от Кати, както и неговото обяснение по-късно.

Фин беше глезен безобразно два дни и бе превъзбуден от твърде много захар и внимание. Някак си успя да убеди баба си и дядо си да му купят морско свинче на връщане от училище. Сега то седеше нацупено в градината, в ъгъла на голяма клетка, която Джеймс донесе от работа, след като Стефани му се обади паникьосана, защото животното търчеше из кухнята. Фин го нарече Дейвид, доста прозаично, на любимия му Доктор Кой.

Джеймс се държеше много примерно, включваше се в дългите тиради на родителите си за детството му. Стефани съжаляваше, че трябва да си тръгват. Когато бяха наблизо, някак напрежението отслабваше. Беше много по-лесно да се справя с Джеймс, когато не беше сама с него. Той изглеждаше изморен, може би дори малко потиснат, вероятно стресът от двойствения живот започваше да оказва влияние.

— Защо да го улесняваме? — беше казала тя на Кати по телефона в понеделник следобед.

— Правилно — отвърна тя.

Когато Джеймс се прибра у дома в сряда, Стефани си беше купила широката блузка с дълбоко деколте, чиято снимка й изпрати Кати. „Само 9,99 в «Ню Лук»!“ гласеше съобщението. „Ще си струва“. Блузката беше с абстрактни шарки в розово и лилаво, каквито Стефани не би избрала заради тена си и цвета на косата, но определено бе достатъчно запомняща се и нямаше никакъв шанс Джеймс да я е забравил. Това беше добра идея и Стефани бе доволна, че Кати изглежда вече е съвсем погълната от плана и търси начини да се забавлява за негова сметка.

Стефани си беше у дома, когато Джеймс се прибра, и хукна да отвори вратата — усмихна му се ентусиазирано, сякаш виждаше санбернар с манерка бренди на врата насред снежна буря. Лицето му веднага отрази усмивката й — нямаше съмнение, че се радва да я види, — но след миг погледът му потрепна надолу и той доби объркано изражение. Стефани едва не се засмя, но само се погледна и каза най-невинно:

— О, харесва ли ти? Купих я днес.

Джеймс, който определено беше пребледнял, успя да каже:

— Ами да, хубава е. — Но не добави, че направо го подлудява.

В петък вечерта тя го помоли да се прибере по-рано от работа, за да може да излезе на питие с Наташа. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто не е излизала, освен на чаша вино след работа. Джеймс обикновено протестираше, когато трябваше да поема задълженията на бавачка.

— И без това почти не те виждам — казваше той и тя винаги си мислеше колко е мило, че иска да прекарва вечерите в Лондон с нея. Вече знаеше обаче, че просто не иска да се разправя с Фин за лягането.

Този път Джеймс се съгласи без възражения, а Стефани се забавлява добре в кръчмата с Наташа и беше почти благосклонна към него, когато се прибра.

В събота Фин бе на седмото небе, защото Джеймс стана рано и прекара целия ден с него в задната градина, за да направят истинска къща на Дейвид. Построиха нещо като колиба от дърво в стил „Семейство Адамс“ и после Джеймс заведе Фин да купят тел за ограждение. Стефани ги чуваше как си говорят щастливо навън. Фин обичаше да прекарва време с баща си.

— Не бива да забравяш да го храниш всеки ден, да му сменяш водата и да го пускаш да потича из ограждението — казваше Джеймс.

Стефани погледна през щорите. Виждаше, че Фин попива всяка негова дума.

— И нали знаеш, че Себастиян ще го изяде при първа възможност?

Фин кимна много сериозно.

— Трябва да се погрижиш да е затворен в къщичката си, преди да си легнеш, за да не го достигнат лисиците.

Тя им занесе сандвичи и кока-кола за обяд и ги гледа как ядат седнали един до друг на тревата. Към четири часа излезе да види преместването на Дейвид от клетката в новия му дворец, където той веднага се сви в ъгъла и се намуси.

— Това беше най-хубавият ден на всички времена — каза по-късно Фин, когато тя го слагаше да спи.

Стефани и Джеймс изпиха бутилка вино пред телевизора. Всичко беше така спокойно, бяха като истинско семейство, дори водиха весел разговор, а към десет и половина той си взе мобилния и излезе от стаята.

След няколко минути тя получи съобщение: „Каза, че бил на вечеря с двама приятели на Аби и Питър във Воксхол. Много било скучно.“

— Ще си лягам — каза Стефани, когато той се върна. — Лека нощ.

Тя излезе от стаята, без да го целуне.

Когато в понеделник сутрин Джеймс се върна в клиниката си в провинцията, там го чакаше писмо:

„Беше ни съобщено, че може да има някои нередности във вашите данъци за 2005/2006 г. и 2006/2007 г. Уведомяваме ви, че наш инспектор ще проведе пълен одит на сметките ви идните седмици.“

Проклетата Сали, помисли си Джеймс. Проклета кучка. Нищо чудно, че не беше казала нищо, след като я уволни. Явно направо беше позвънила на данъчните. Той знаеше, че не е трябвало да бъде така откровен с колегите си за факта, че често му плащат в брой, но той си беше такъв, твърде доверчив и си мислеше, че хората му са лоялни. Освен това всички в провинцията правеха така. Това бе просто версия на бартерната система. Ако позволяваше на фермерите да му плащат с прасета, сигурно нямаше да е проблем, но какво щеше да прави с цял фризер, пълен със свински пържоли и шунка?

Главата му започна да пулсира. Само това му липсваше. Удари някакви предмети по бюрото си и преобърна чашата с кафе върху документите.

— По дяволите! По дяволите и мамка му!

Сали отвори вратата точно в този момент и той щеше да й се нахвърли, но видя, че я следва първата клиентка за деня, Шарън Колинс, със старото си бордър коли Рекс, затова се опита да изглежда нормално. Сякаш крясъците „По дяволите“ и гневното поливане на мокрите документи със салфетки бяха нещо обичайно за ветеринарите рано сутрин.

— Извинете — каза той, като се усмихна със стиснати зъби. — Разлях си кафето.

Когато Шарън излезе, той вече мислеше по-разумно, макар че гневът му не беше преминал. Що за страна бе това, щом данъчните вярваха на някаква озлобена бивша служителка? Така ли работеше вече светът? Ако си ядосан на някого, можеш просто да позвъниш на властите и да му превърнеш живота в ад? Е, помисли си той, ще е моята дума срещу нейната и на кого от двама ни ще повярват? Стига някой от фермерите да не потвърдеше думите й, а те едва ли щяха да го направят, защото нямаше да изглежда добре и за тях.

— Нямаш никакво доказателство, че Сали има нещо общо с това — каза Малкълм, когато Джеймс му съобщи. — Може дори да не става дума за плащанията в брой. Може да си попълнил погрешно данъчната декларация.

— Сали е — беше непреклонен Джеймс. — Иначе би било огромно съвпадение, не мислиш ли? — Той знаеше, че Малкълм и Саймън няма да са на негова страна. Малкълм поклати глава така, че на Джеймс му идеше да го зашлеви. Знаеше какво ще каже: „Е, ако не беше взимал пари в брой и ако не беше постъпил така гадно със Сали, това нямаше да се случи.“ Според Малкълм — а и според Саймън — той сам си беше виновен за всичко.

— Тя трябва да си тръгне — каза гневно Джеймс.

— Ами вече си тръгва. Нали заради това стана всичко?

— Имам предвид веднага. Днес. Не я искам в офиса и секунда повече.

— За бога, Джеймс — рече отегчено Малкълм. — Порасни.

Но на Джеймс не му минаваха такива. Нямаше причина да щади повече Сали. Вредата бе нанесена. Тя не можеше да върне нещата назад и трябваше да се разкара възможно най-скоро и възможно най-далече.

Сали говореше по телефона, когато той отиде на рецепцията. Една непозната жена седеше в чакалнята с печална котка в кошница. Джеймс се втренчи в Сали, докато тя не го погледна.

— Трябва да поговорим — каза той, без да го е грижа, че тя още говори по телефона.

— Искам да си събереш нещата и да си тръгнеш — заяви, когато Сали отиде в стаята му след няколко минути.

— Не разбирам. — Тя като че ли щеше да се разплаче, което го притесни, но се овладя.

— О, много добре разбираш. Да не мислиш, че не знам кой се е обадил на данъчните.

— Какво?

Трябваше да й признае, че е добра актриса. Изглеждаше искрено стъписана.

— Знаеш, че никога не бих направила подобно нещо — каза тя.

— Уволнявам те и след няколко дни се случва това. Стига…

— Джеймс — Сали вече наистина плачеше, — каквото и да се е случило, аз нямам нищо общо. Кълна ти се.

Господи, как мразеше да гледа плачещи жени. Винаги омекваше. Е, не и този път.

— Бих искал да си тръгнеш веднага, ако обичаш — каза той и излезе от стаята, преди да е размислил. Щом Сали си тръгнеше, данъчните можеха да разследват каквото си искат. Нямаше да открият нищо, което да докаже думите й. Той просто беше принуден да постъпи така. Нямаше избор.

Само че, когато нареди на Сали да си събере нещата и да си тръгне, не помисли кой ще работи на нейно място. Трябваше да накара Кати да му помогне, тя като че ли имаше ужасно много свободно време и винаги бе готова да направи за него всичко.

— Не мога — каза Кати, когато й обясни защо се обажда. — Имам клиенти този следобед.

— Е, не можеш ли да отмениш часовете? Случаят е спешен.

— Не, Джеймс, не мога.

— О, за бога! — каза той и затвори телефона. Е, щяха да се справят някак. Той, Саймън, Малкълм и Джуди, ветеринарната сестра.

Джеймс си помисли, че нещо става с Кати. Не беше така мила и услужлива както преди. Сигурно заради срещата с родителите му — вероятно още беше ядосана, че я е излъгал, да, това трябваше да е, макар че не беше казала нищо. Той реши да бъде още по-мил с нея. Беше прекарал хубав уикенд у дома — не се бе чувствал така близък със Стефани от много време, поне след като преодоля шока от новата й блуза. Какво им ставаше на жените, че все искаха да носят еднакви неща? Всъщност тя изглеждаше страхотно с нея и му се прииска да я прегърне и да й го каже, на вече не се държаха така един с друг. Бяха отвикнали. Стана му съвестно, че може би е пренебрегнал малко Кати, но жестоката истина бе, че дори да я обичаше, точно сега предпочиташе да бъде на юг, при семейството си. Там животът беше по-прост.