Джейн Фалън
Пази си гърба! (36)

35.

Почти цялата нощ и голяма част от сутринта Кати се чудеше как да реагира, когато Джеймс й заяви, че се разделят. Беше си мислила дали да му събере багажа и да го остави на стълбите, после да извика ключар да смени ключалките и да го гледа тайничко през прозореца. Или пък да сготви любимото му ястие (печено агнешко с броколи, грах с мента и печени картофи), да си облече най-хубавата рокля, да се гримира и да го гледа как се мъчи, докато събира кураж да й каже новината. Дори се запита дали да не излее насъбралия се гняв и да му крещи обиди, както си бе фантазирала през последните два месеца. Накрая реши, че от пълното безразличие ще го заболи най-много.

Затова, когато той спря пред къщата й към един часа — Стефани й се бе обадила тази сутрин в десет, за да й каже, че вече е тръгнал, — тя седеше на дивана и четеше неделните вестници, свила крака под себе си. Беше заела съвсем небрежна поза, когато чу колата му да завива по улицата, и сега се опитваше да изглежда сякаш това е съвсем нормална неделна утрин. Всъщност беше любопитна да разбере дали той ще има куража да й каже цялата истина. Не можеше да си го представи, но ако трябваше да е честна, не можеше и съвсем да го вини за това. Все пак откъде да започне? „Извинявай, че не ти споменах, че още живея с жена си. Казал съм ти, че сме разделени? Наистина? Не знам откъде ми е хрумнало.“

Сърцето й определено не послуша мозъка да се държи все едно не става нищо особено, защото препускаше като лудо, когато Джеймс слезе от колата. Тя забеляза, че той, разбира се, не носи чанти — нямаше намерение да остава. Принуди се да се втренчи в страницата на подлистника, който държеше, а с другата ръка галеше Стенли по ухото, за да се успокои. Когато влезе, Джеймс изглеждаше сякаш е плакал цяла нощ, което, разбира се, бе точно така. Стефани й беше казала, че се наложило няколко пъти да го помоли да намали децибелите, за да не събуди Фин. Косата му стърчеше, а очите бяха широко отворени и с безумен поглед. Ако не знаеше какво възнамерява да й каже, определено щеше да реши, че някой е умрял. Той застана на прага, явно очакваше реакция.

— Рано идваш — каза тя. Стенли скочи веднага, размахал опашка, щастлив да види господаря си.

— Трябва да поговорим — заяви Джеймс драматично. — Трябва да ти кажа нещо.

Кати знаеше, че иска тя да му помогне, да се притесни и да го попита какво има, да увеличи малко мелодрамата. Но не го направи.

— Добре — отвърна спокойно.

Той се хвърли на креслото срещу нея. Изглеждаше, сякаш смята да продължи да реве, и това я подразни. Хайде, давай, искаше й се да му каже.

— Работата е там, че… — започна той, после спря… за ефект, разбира се. — Ами просто ще го кажа. Всъщност аз още съм женен за Стефани. Все още живеем заедно, когато съм в Лондон, и тя няма никаква престава за това тук. За теб и мен. Лъгах те през цялото време — лъгах и двете ви всъщност — и съжалявам. Наистина съжалявам.

Кати за миг се стъписа от факта, че той наистина казваше цялата истина. И се наложи да си напомни да остане безизразна.

Джеймс я гледаше за някаква реакция. Когато не откри такава, пое дълбоко дъх и продължи:

— Осъзнах, че съм направил ужасна грешка. Не знам как да го кажа, без да прозвучи жестоко, но вече знам, че искам да съм при семейството си — макар че те не ме искат в момента, но аз ще се боря, за да си ги върна. Съжалявам, Кати, наистина, но трябва да направя всичко, за да спася брака си. Това ще е последната ни среща…

Макар да беше подготвена, това вече я ядоса. Той просто се опитваше да я захвърли настрани. Въпреки че не го искаше, пак я заболя, че е готов да я разкара така лесно, така окончателно, без дори да помисли за времето им заедно, което бе определил като „ужасна грешка“. Копеле.

Тя пое дълбоко дъх в опит да успокои пулса си и заговори бавно, за да запази гласа си спокоен и равен:

— Добре, сега ще изведа Стенли на разходка. Моля те да си събереш нещата и да те няма, когато се върна. Колко ще ти трябва, час? Добре, и остави ключа.

Джеймс, изтощен от дългата си реч, беше смаян.

— Само това ли ще кажеш?

Кати се усмихна насила. Беше го объркала.

— Ами късмет — добави ведро. После му помаха на излизане, без да се обърне. — Чао!

Щом зави зад ъгъла, където той не можеше да я види от къщата, тя разкара безгрижното изражение. Мразеше го. Добре де, наистина беше събрал смелост за първи път в живота си да каже истината, но фактът, че дори не се опита да пощади чувствата й, я засегна силно. Беше така заслепен сега, че не виждаше никой друг освен себе си и Стефани. Не му пукаше дали ще нарани нея, задето й беше съсипал живота — или поне той така си мислеше. Тя изкрещя от гняв и викът й отекна над празното поле. Нямаше да му се размине просто така.

Когато се върна у дома, изтощена от дългата разходка по мократа трева, от него нямаше и следа. За миг се запита дали е тръгнал право към Лондон, или първо ще се опита да събере парчетата от живота си тук. Поклати глава, прогонвайки тази мисъл. Това вече нямаше нищо общо с нея, а и трябваше да се приготвя за партито.

Той не искаше да взима много неща. Само оборудването, което можеше да се побере в колата — вероятно щеше да успее да го продаде, — личните си вещи и счетоводните документи, които можеше да му потрябват. Вече беше прибрал картоните на пациентите в кутии и направи два курса до къщата на Саймън, за да ги стовари пред вратата му. Не можеше да говори с никого. Остави бележка върху купчината: „Реших да се откажа от бизнеса. Това са всички картони. Дж.“

Реакцията на Кати го обърка и дори разочарова. Не искаше да я наранява повече от необходимото и знаеше, че трябва да е благодарен, че тя го прие абсолютно нормално, но не искаше да си мисли, че не е имала никакви чувства към него. В такъв случай за какво бе цялата последна година? Не беше наранено толкова егото му, колкото се чувстваше глупаво. Беше рискувал и вероятно съсипал всичко заради човек, който просто му пожела късмет и изведе кучето на разходка? Винаги бе вярвал, че Кати му е абсолютно предана. Нима беше бъркал тотално?

Направи последна обиколка. Трябваше да се обади на фирмата за почистване да изнесат останалите неща. Вече беше изпратил документите за разрешителното, така че всичко бе в ръцете на боговете. Питаше се дали, ако не го одобрят, трябва да събори пристройката лично, преди да продаде сградата. Но сега не можеше да се тревожи за това. Важното беше да се върне в Лондон и да опита да възстанови живота си там.