Джейн Фалън
Пази си гърба! (10)

9.

Стефани затвори телефона и се зачуди дали не си е въобразила случилото се току-що. Успя да набере номера на Кати едва на третия път. Беше изпратила Наташа да разглежда витрините по Слоун Стрийт, въоръжена с мерките на Мередит, фотоапарат „Полароид“ и бележник. Знаеше, че ако я беше накарала да чака в съседната стая, Наташа нямаше да устои на изкушението да не залепи ухо на вратата и да слуша разговора й, а Стефани не мислеше, че би могла да го проведе пред публика.

Превърташе отново и отново в главата си онова, което смяташе да каже на Кати. Щеше да се представи с достойнство — беше решена да не става истерична, не искаше да й дава повод да мисли: „О, разбирам защо той не иска да е с нея.“ „Аз съм Стефани, съпругата на Джеймс“ — това смяташе да каже, но не можеше да си представи какво ще стане после, защото Кати или щеше да отрече, че познава Джеймс, или щеше да изпадне в разкаяние и да я моли за прошка. Стефани се надяваше да е второто — не защото възнамеряваше да й прости, нищо подобно, а защото щеше да й е много трудно да се справи с директното отричане: тогава Кати щеше да вземе превес. Определено обаче не бе подготвена за тази ведра дружелюбност на Кати: „Здравей, Стефани“ и увереността в нейното: „Колко се радвам, че най-после разговарям с теб.“

Сега нямаше никаква представа какво да прави. Следващият ход беше на Кати и това я караше да се чувства много неудобно. Ако не беше чула, че на входната й врата наистина се звъни, щеше да реши, че Кати прекъсва разговора, за да си спечели психологическо преимущество. Не, не биваше да става още по-параноична. Сега можеше само да чака. Ако Кати не й се обадеше, щеше да опита отново, а после отново и отново, докато не се свърже с нея. Нямаше да я остави да се измъкне толкова лесно.

Джеймс скоро щеше да тръгне за Лондон и тя се ужасяваше от пристигането му. Искаше да е напълно наясно какво става, преди той да се е прибрал. Предупреденият е въоръжен и прочее глупости. Опита да се обади на Наташа, но телефонът й се включи директно на гласова поща, което означаваше, че вероятно е в метрото, затова позвъни на Каси и изслуша с благодарност дърдоренето й.

Погледна си часовника; десет и петнайсет. Не смееше да стане от бюрото дори до тоалетната, в случай че Кати звънне. Защо не й се обади от мобилния? Реши, че има нужда от разсейване и започна да разтребва офиса. Едва след четирийсет и пет минути, докато беше заровена в купчина летни колани и чантички, телефонът иззвъня. Тя едва не падна по лице, когато хукна да го вдигне.

— Стефани Мортимър — рече тя, опитваше се да не звучи задъхана, което можеше да се схване погрешно като притеснение и следователно — като слабост.

— Здравей, Стефани, Кати е.

Ето го пак — лишения от разкаяние тон. Ама какво й ставаше на тази жена? Не изпитваше ли поне малко срам от това, което е направила — от това, което продължаваше да прави?

— Здравей — каза равно Стефани. — Благодаря, че се обади.

— Няма проблем. Е… ами… радвам се, че говоря с теб.

Сигурно наистина й имаше нещо, помисли си Стефани. Може би страдаше от биполярно разстройство или амнезия.

— Кати, може би не чу какво казах предишния път. Аз съм съпругата на Джеймс. Знам за вас двамата.

Стори й се, че Кати преглъща. Всъщност тя наистина го направи, но не по причината, която си мислеше Стефани. Кати всъщност пиеше вода, докато говореше.

— Разбира се, че знаеш. Джеймс ми каза, че ти е казал.

Сега Стефани наистина се обърка. И нещо повече — започваше да се ядосва. Този разговор определено не се развиваше според очакванията й.

— Джеймс не ми каза. Видях едно от съобщенията ти. Случайно. Не съм търсила нарочно. — Не искаше тази жена да я мисли за ревнива откачалка.

Сега беше ред на Кати да прозвучи объркана.

— Е, може да съм разбрала погрешно. Разбрах, че ти е казал лично, защото не иска да дочуеш изкривени слухове. В случай че срещнеш някого от селото и стане неловко. — Кати вече съжаляваше, че й се обади, без да говори първо с Джеймс. Явно Стефани имаше някакви проблеми. Може би раздялата им не беше така приятелска, както той я изкарваше. Всъщност тя наистина се опита да му се обади още щом Оуен си тръгна, но Джеймс вероятно беше заврял ръката си в някоя крава и не отговори.

— Така или иначе се радвам, че знаеш. Така е много по-цивилизовано, не мислиш ли? Всичко да е ясно.

— Само това ли ще ми кажеш? „Радвам се, че знаеш“ — сопна се Стефани. — Ами „съжалявам“ или че се срамуваш от себе си, например? Все пак чукаш съпруга ми.

Кати потрепна от избора на думи и от обвиненията на Стефани. Тя рядко се изразяваше нецензурно. Не го намираше за необходимо или поне го правеше само в краен случай.

— Бивш съпруг — рече тя предпазливо. Явно Стефани не беше съвсем наред.

Стефани се сепна.

— Той ли ти го каза?

— Каза, че ти е бивш съпруг. Мъжът… мъжът, с когото съм. Ако имаш проблем с това, той е между вас двамата.

— Казал ти е, че сме разделени?

— Разбира се — отвърна притеснено Кати. — Разделени сте, нали?

— Не — каза Стефани. — Не и последния път, когато проверих.

Кати имаше чувството, че пада в заешка дупка. Вятър свистеше покрай ушите й и подът сякаш пропадаше под краката й.

— Ами Питър и Аби? — попита тя тихо.

— Кой?

— Питър и Аби. Хората, при които отсяда, когато е в Лондон. Ами походното легло и ужасните ястия на Аби, тъпите шеги на Питър?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Стефани. — Когато е в Лондон, Джеймс живее с мен. В нашата къща. С нашия син.

Кати знаеше много за отричането. Това беше защитен механизъм, който защитава заблудени хора от нуждата да признаят колко сериозно е нещо, което им се е случило, докато не съберат достатъчно сили да приемат последствията. Година и половина изглеждаше много време, за да не си разбрала, че съпругът ти се е изнесъл. Тя беше сигурна, че е чела в някоя от книгите за самопомощ, че не бива да подхранваш фантазиите на заблудените хора. Затова пое дълбоко дъх.

— Много съжалявам, Стефани, знам, че сигурно ти е трудно да го приемеш, но Джеймс вече е с мен. Няма какво да сториш, за да промениш случилото се. Трябва да продължиш напред.

Стефани усети силен прилив на адреналин към мозъка си. Това беше като лош сън. Очакваше Кати да отрече връзката си с Джеймс, но не можеше — не би могла — да си представи, че тя всъщност ще отрече нейната връзка с него. Още щом Кати й заговори така снизходително обаче, разбра, че тя си вярва. Стефани изобщо не се съмняваше, че Джеймс е убедил любовницата си, че с брака му е свършено.

— Кати — започна тя, като се опитваше да остане спокойна. — Не знам какво ти е казал Джеймс… Е, всъщност знам. Явно ти е казал, че вече не сме заедно — но те е излъгал. Явно лъже не само мен, но и теб.

Замълча, защото Кати я прекъсна с потрепващ глас:

— Опасявам се, че трябва да затварям, Стефани. Имам друг клиент. Беше ми приятно да си поговорим и много съжалявам, че приемаш така трудно нещата, наистина.

Кати затвори телефона, преди Стефани да е имала шанс да отговори. Тя отпусна глава на ръцете си. А сега какво?