Джейн Фалън
Пази си гърба! (47)

46.

Кати беше много изненадана, че Джеймс прие така бързо офертата й за клиниката. Предполагаше, че той ще изчака, за да я продаде по-скъпо, или дори да й откаже направо само за да не трябва да се занимава с нея. Нямаше търпение да каже на Стефани.

— Чудесно — отвърна тя, когато чу новината. — Браво на теб.

Стефани не звучеше толкова радостна, колкото Кати се надяваше, и чак тогава я осени.

— О, Господи, Стефани, надявам се, не мислиш, че така лишавам и теб от пари. Господи, дори не се сетих за това. Искаш ли да оттегля офертата си? Ще го направя, ако искаш. — Тя искрено се разтревожи, дори не й беше хрумнало, че ниската цена ще се отрази и на Стефани, когато стигнат до споразумението за развода. Не искаше тя да пострада още повече.

— Не, не е заради това — каза Стефани. — Дори не ми е хрумнало. Просто… не знам. Малко ми е мъчно за него в момента…

Кати я прекъсна, преди да е довършила.

— Мъчно ти е за него? След това, което ти причини? Стига…

Тогава Стефани й каза колко унил е бил последния път и как все още живее в мотел, както и някаква история за умряло куче, което, макар че Кати обичаше кучета, звучеше малко комично. Всичко изглеждаше доста тривиално. Все пак той не умираше от рак и не беше осъден на смърт, просто малко се самосъжаляваше, защото сам си беше постлал леглото и сега трябваше да легне в него. Стефани спомена, че кучето било на някакъв съветник от торите, и Кати каза през смях, че това сигурно е най-страшният кошмар на Джеймс — да разочарова такъв стълб на обществото, но Стефани отговори, че той изглеждал искрено разстроен: бил разстроен, че е направил такава ужасна грешка, а колкото до Чарлс Съливан — той смятал, че Бърти е умрял от естествена смърт.

— Господи — чу се Кати да казва, — ако разбера, че нещо такова се е случило със Стенли, ще откача.

Още щом й разказа за кучето, Стефани осъзна, че е сгрешила. В гласа на Кати се усещаше въодушевление, когато се сбогуваха, и Стефани имаше чувството, че й е дала заредена пушка в ръцете. Зачуди се дали да й се обади и да каже: „Забрави за това, измислих си го.“ Или направо да я помоли да не прави нищо, но знаеше, че така само ще налее масло в огъня. Можеше само да се надява, че вълнението от новата сграда и удовлетворението й от победата ще отклони Кати от желанието за отмъщение.

Цял ден пазаруваше с Мередит за предстоящите награди за сапунени сериали. Мередит беше номинирана за най-добра актриса конкретно заради един мъчителен епизод, в който героинята й научава, че мъжът, за когото смята да се омъжи, вече си има жена и три деца, които току-що са се преместили в същия квартал. Съперница й беше актриса, чиято героиня умираше продължително от рак (срещу който уж беше спечелила битката, но бе поискала удължаване на процедурите заради значително по-високото заплащане) и още една, чиято героиня наскоро беше хвърлена в затвора заради продажба на наркотици. Според Мередит нямаше съмнение, че смъртта винаги печели наградите, защото съдиите знаят, че това е последният шанс да се възхитят на таланта на конкретния актьор. Но въодушевена от триумфа си на БАФТА, тя възнамеряваше да ги порази с тоалет, като този път напълно остави избора на Стефани.

Сега бяха в „Ронит Зилка“ и Мередит обличаше в пробната поредното огромно творение, а Стефани крачеше отвън като бъдещ татко. Ужасяваше се от факта, че беше почти обяд и без съмнение от нея се очаква да почерпи Мередит поне с две ястия в ресторанта на „Харви Никълс“. Всъщност тя доста я харесваше напоследък — беше лесно да харесваш човек, който стриктно спазва инструкциите ти, — но нямаха за какво да си говорят. Освен това искаше да остане сама, за да помисли за бомбата, която Майкъл бе пуснал сутринта.

Мередит обаче нямаше такива намерения и след петнайсетина минути двете седяха пред ордьоври от стриди и супа от тиквички, а Стефани се чудеше какво да каже. За щастие Мередит говори известно време за някаква сюжетна линия, в която участва, и колко нечестно било, че някои от актьорите имали правото да си почиват от снимките заради доходни ангажименти, а на останалите — включително и на нея — отказали. Стефани се опита да покаже съчувствие, че през следващата зима Мередит ще печели само по четири хиляди на седмица, вместо по десет, но не беше лесно. След като разговорът замря, Стефани, която отчаяно искаше да наруши тишината, взе, че каза:

— А моят приятел иска да се нанесе при мен.

— Леле — отвърна Мередит и остави вилицата. — Много е бърз.

— Заедно сме почти от три месеца — каза Стефани. — Прекалено скоро ли е? Мисля, че май е така. — Защо говореше с Мередит за това? Госпожа Тайна лесбийка. Вероятно никога не беше имала връзка.

— Зависи. Аз веднъж се нанесох при гаджето си след седмица.

Стефани едва не се задави. Устоя на порива да изрече въпроса, който си умираше да зададе.

Мередит още говореше:

— Честно да ти кажа, беше глупаво. Изнесох се след месец.

Стефани се засмя.

— Е, много ме успокои.

— Мисля, че ако се притесняваш, че е твърде скоро, значи наистина е твърде скоро.

— И аз така смятам.

Ако трябваше да е честна, не знаеше какво мисли. Майкъл го беше споменал на закуска, сякаш ставаше дума за нова марка овесени ядки или нивата на Дау Джоунс. Дойде й така изневиделица, че отначало се засмя, а после той каза, че е напълно сериозен и било лудост да поддържат две отделни къщи, след като прекарват толкова време заедно. Освен това гледал много сериозно на тази връзка и искал да я постави на по-солидна основа. Най-разумно щяло да е той да продаде неговия дом и после, ако тя иска, да й даде парите, за да купи половината от къщата й. Знаеше, че тя не иска да се мести.

Първата мисъл на Стефани беше за Фин. С Майкъл се разбираха, но като че ли нямаха много общи неща. И той не беше и никога нямаше да му бъде баща. А после се замисли какво чувства — не чувстваше нищо. Знаеше, че трябва да е развълнувана. Това беше обещание за цял нов живот, с добър, свестен мъж, който явно я обожаваше. Нямаше никакъв шанс Майкъл някога да си устрои таен живот с друга, да се промъква в провинцията и при някоя влюбена в него нещастница. Просто усещаше някаква тревога, която се спотайваше в периферията на ума й и не можеше да я определи.

— Ами — продължи Мередит — или ще му кажеш, че искаш да изчакаш, или му дай нещо като пробен период. Поживейте няколко седмици и тогава решете. Но не му обещавай нищо постоянно, преди да си сигурна.

Стефани въздъхна.

— Права си, така е. Но ако трябва да съм честна, страх ме е. Ами ако му откажа и той повече не го предложи? — Защо казваше това на Мередит? Представа нямаше.

Мередит изсумтя.

— И какво… ще си останеш така, само с Фин? Толкова ли е лошо това? Стига, Стефани, не ми казвай, че си станала от онези жени, които предпочитат да живеят с Фред Уест^[1], отколкото сами.

Стефани се засмя.

— Разбира се, че не. Макар че той наистина имаше хубава коса.

— Ако наистина си пада по теб, ще иска да се съберете и след шест месеца. Ако не е така — значи си била права да изчакаш, нали?

— Знам, че е така. — Стефани прокара ръка по очите си. — Сигурно просто не разбирам защо не подскачам от радост. Все пак само преди шест месеца не бях и помисляла, че ще срещна някого така бързо. Толкова привлекателен, мил и умен мъж, който ме обича… — Тя замълча, не знаеше какво друго да каже.

— Но? — изви вежда Мередит.

Стефани я погледна объркана. Мередит продължи:

— Усетих, че следва едно „но“.

— Но… не знам. Но… той е малко… не е… Харесва джаз и говори за световно кино. Всичките му приятели са артисти, фотографи и музиканти. Или поне се опитват да бъдат. Не че има нещо лошо в това, освен че се взимат много на сериозно. Той също. — Нямаше представа дали Мередит разбира какво иска да каже. Тя самата почти не се разбираше. — Мисля, че това е моето „но“… „Но той е някак твърде готин.“

Мередит кимна.

— Звучи…

— Скучен ли? Не е скучен, всъщност не е, просто е малко… сериозен.

— Всъщност щях да кажа, че звучи интересен. Просто не съм сигурна, че е твой тип, ако ме разбираш. Извинявай, ако не съм права.

Стефани въздъхна.

— Понякога наистина ми се иска да е по-ведър.

— Е, ако наистина държиш да приемеш съвет от една огорчена стара мома, която никога не е живяла с никого за повече от четири седмици, тогава мисля, че… — Мередит, винаги актриса, замълча за ефект. — Не прави нищо. Не прибързвай. Не можеш да изгубиш нищо, като чакаш, освен малко от съня си вероятно.

— Защо всички ми дават този съвет? Да не правя нищо?

— Аз съм си мързелива. И нищоправенето ми се струва най-добрият вариант.

Стефани се усмихна с благодарност.

— Благодаря, Мередит, благодаря ти, че ме изслуша.

 

 

— Тя е права, разбира се — каза самодоволно Наташа. — Само че защо питаш тази стара неудачница за съвет, когато можеш да попиташ мен.

— Е, тя ми каза същото като теб, така че каква е разликата? Освен това я харесвам.

— Откога?

— Откакто реши, че съм гений. Всъщност напоследък се държи много мило.

Наташа изсумтя.

— Следващия път сигурно ще излезеш на среща с нея. Нищо чудно, че се опитва да те отдели от Майкъл, явно иска да те сваля тя.

— Стига, не сме в седемдесетте.

— Кажи ми само едно — каза внезапно сериозна Наташа. — Кога за последно успя да го разсмееш?

— Той се смее — възмути се Стефани. — Какво имаш предвид? Мислех, че го харесваш. Той те харесва.

— Наистина го харесвам, той е умен и много мил. Просто не е особено забавен, нищо повече.

— Харесва ми да съм с него. Добър е, умен е и се държи като възрастен човек. Освен това никога няма да ме заблуди.

— Супер. Знам, че в момента това ти се струва най-важното, но… това не означава, че трябва да е за постоянно. Не и ако не си сигурна, а ти явно не си сигурна.

Стефани се отпусна тежко на дивана. Внезапно се почувства нещастна. Заля я вълна от нетипично за нея самосъжаление и тя се разплака.

Наташа се ужаси.

— Не исках да те обидя! О, Господи, извинявай, Стеф.

Стефани рядко плачеше и затова, когато се случваше, сякаш изливаше всичко насъбрано от много време и не можеше да спре. Опита се да каже:

— Не, няма нищо общо с теб — но не можеше да го направи, докато плаче, а плачът не спираше. Клатеше глава с надеждата, че Наташа ще разбере какво има предвид. Без значение дали разбра, тя седна до нея и започна да я потупва безпомощно по крака. Стефани знаеше, че сигурно я притеснява — не мислеше, че Наташа я е виждала да плаче за толкова години, но нямаше как да спре. Дори не знаеше за какво плаче, просто се чувстваше празна и безнадеждна, сякаш целият й живот отиваше по дяволите.

— Хубаво е да го изкараш — казваше Наташа. — Ти винаги се владееш. А това не е… естествено. Виж се само. Повечето хора биха се разпаднали след това, което ти се случи, но ти го прие стоически. А това не е здравословно.

— Какво искаш да кажеш? Опитвам се да се владея. Мислех, че така трябва.

— Не те критикувам, Стеф. Просто казвам, че никой не може да премине през подобно нещо, без да се срине по някое време. Просто на теб ти отне по-дълго време, това е. Поплачи си. Ако не мразех ню ейдж глупостите, щях да кажа нещо от рода на: „Изцелението не може да започне, ако не си позволиш първо да се разпаднеш напълно.“ Но очевидно няма да го направя, а ще кажа само, че всички тези неща, отмъщението ти към Джеймс…

— Нали ти каза, че това е хубаво.

— … за което, казах, че е хубаво… и това с Майкъл бяха просто начини да се съхраниш. Те ти помогнаха да преживееш най-лошото. Дадоха ти нещо, върху което да се концентрираш. Помогнаха ти да отложиш момента на пълното осъзнаване досега, когато вече си достатъчно силна, за да се справиш с него. И когато го излееш от себе си, ще можеш да продължиш.

— С Майкъл всичко е наред — каза отбранително Стефани. — Знам, че не го харесваш, но това си е твой проблем. — Не обърна внимание на протестите на Наташа. — Ти не харесваше и Джеймс, а сега не харесваш и Майкъл.

Още щом го каза, разбра, че се държи детински. Всъщност Наташа беше права да е предпазлива по отношение на Джеймс: защото й мислеше само най-доброто. И ако Стефани се замислеше над това, щеше да признае, че Наташа има право за връзката й с Майкъл. Но сега не можеше да си позволи да се замисли.

— Ще му позволя да се нанесе — каза тя малко сприхаво. — Той е прав… добре ни е заедно.

— Е, ако това искаш, тогава го направи. Аз просто исках да се уверя, че си сигурна. Наистина се радвам за теб, ако те прави щастлива. — Тя протегна ръце да я прегърне, но Стефани не искаше. Беше й писнало Наташа да й казва кое е правилно и кое не, какво да стори. И много удобно забрави, че винаги тя настояваше за съвета й, че на нея се обаждаше в един или два през нощта, когато не знаеше какво да направи, че винаги Наташа зарязваше всичко, за да изслуша стенанията й при всеки проблем.

Стефани стана и посегна към палтото си.

— Трябва да тръгвам — каза тя студено и излезе, без да се сбогува.