Джейн Фалън
Пази си гърба! (14)

13.

Нещо, което Наташа бе казала преди няколко дни, не излизаше от ума на Стефани: „Трябва да го накараш да страда. За да се почувстваш ти по-добре, а той да се почувства ужасно.“ Имаше някакъв извратен смисъл в това. Защо на Джеймс да му се размине без никакво наказание за престъплението му? Ако изгубеше двете жени, които се е преструвал, че обича, можеше да го заболи малко, но тя вече се съмняваше, че ще му пука задълго. Явно не уважаваше и двете и нямаше истински чувства към тях. Просто щеше да си намери друга жена, може би дори две — които щяха да се вържат на историите му. Въпросът беше какво точно да бъде наказанието.

Предложенията на Наташа все бяха свързани с физическо насилие, затова за първи път Стефани реши да пренебрегне съвета й и да измисли нещо сама. Извади телефона от чантата си.

— Мисля, че трябва да се срещнем — каза тя, когато Кати вдигна.

Настъпи тишина, докато Кати осъзнае думите й.

— Наистина ли? — попита тя, звучеше притеснена.

— Мисля, че трябва да поговорим за някои неща, и то лице в лице. Освен това съм любопитна.

Стефани я чу как си поема дъх, буквално усещаше как претегля тази идея в главата си.

— Добре — каза накрая Кати. — Да го направим. И аз съм любопитна.

Разбраха се да се срещнат в бара на хотел близо до Питърбъро, на половината път между Лондон и Линкълн. Стефани възнамеряваше да тръгне още щом Джеймс излезе за работа сутринта, но докато се чудеше какво да облече (джинси, прилепнала тениска и високи токчета, които обаче щяха да й пречат да шофира — макар да не смяташе Кати за виновна, тя все пак искаше да й покаже, че още е в добра форма, а не е типичната занемарена женичка) и дали да си вдигне косата или не (върза я на ниска конска опашка), тя тръгна с цял час закъснение. Звънна на Кати да я предупреди, но се оказа, тя също е имала подобна дилема и закъснява.

— Не те попитах — каза Стефани, — но как изглеждаш? Нали разбираш, за да те позная. — Чувстваше се малко зле. Като че ли тепърва започваше да осъзнава какво й се случва. Ами ако жената, с която съпругът й имаше връзка, беше ослепителна красавица? Не беше сигурна, че ще може да го понесе.

— Ами ще съм с тюркоазена пола, бяла блуза и светлосиня жилетка. Висока съм към метър петдесет и пет — каза Кати, което не беше отговорът, на който Стефани се надяваше. Слаба ли беше? Дебела? Обикновена? Разкошна? На двайсет и пет? На петдесет?

 

 

Кати също преживяваше големи мъки пред гардероба си. Искаше да изглежда добре, но не и заплашително. Не знаеше защо, но й се щеше Стефани да я хареса и да й прости, макар че всъщност нямаше какво да й се прощава. Беше решила да облече нещо хубаво, но не твърде разголено. Подчертаващо фигурата, но не прекалено младежко. Беше си изградила някакъв образ на Стефани въз основа на снимките на Фин. Хубава брюнетка с кафяви очи, може би с леко кривата усмивка на Фин и чипото му носле. Представяше си я… привлекателна. Защо иначе Джеймс ще бъде — все още — женен за нея?

Понякога в ума й изникваше образът на тази жена и Джеймс, прегърнати голи в леглото. Колкото и да се опитваше да го прогони, той се завръщаше и заплашваше да изличи всички други мисли от главата й. Затова тя се постара да се концентрира върху нещо позитивно — но старите успокояващи представи как лежи на слънчев плаж в Тайланд, спомен от една много щастлива Коледа като дете, не бяха достатъчно силни, за да надмогнат негативните, които вече бяха пуснали корени. Посегна към шкафа за успокоително.

Когато таксито спря на паркинга пред хотела, тя прокара пръсти през косата си и се погледна в малко огледалце. Направо й прималяваше от притеснение. По принцип не я биваше в конфронтациите — винаги се опитваше да дава на хората това, което искат, а сега малко я беше страх, че Стефани ще реши да вдигне скандал.

Пое си дълбоко дъх, влезе във фоайето на хотела и се огледа за бара. Там имаше няколко души и тя потърси с поглед сама жена. Не видя. Сигурно беше пристигнала първа. Настани се на маса до прозореца и си поръча чаша минерална вода. Не си падаше по алкохола, но сега умираше за една водка с тоник. Отпи от водата и се втренчи през прозореца. Започваше да се поти.

Само след минута-две чу тиха кашлица и вдигна поглед. Видя, че до нея стои висока слаба жена с дълга тъмночервена коса, вързана на опашка. Изправи се смутено. Стефани от плът и кръв беше доста внушителна. Някак беше подминала хубостта и бе стигнала направо до красотата, изобщо не приличаше на успокояващия образ, който Кати си беше създала за нея. Кожата й беше искрящо бяла, като от картина на прерафаелитите. Слънчевият сияещ загар на Кати изглеждаше някак евтин в сравнение с нея. Тя се усмихна притеснено.

 

 

Стефани едва не се засмя с глас, когато видя Кати. Не от облекчение, че Кати не е красавица, а именно защото нямаше никакво съмнение, че е такава. Беше към края на трийсетте, помисли си Стефани, благодарна, че са на една и съща възраст, но тук приликите свършваха. Онова, което я порази всъщност, бе фактът, че са пълни противоположности. Беше такова клише, че Джеймс е изпитал нуждата да търси всичко, което няма у дома. Тя беше висока, Кати беше ниска. Нейната коса беше тъмночервена и съвсем права, а Кати имаше руси къдрици. Тя беше слаба и атлетична, а Кати мека и женствена. Нейните очи бяха кафяви — на Кати бяха сини.

— Господи, определено не може да се каже, че той има някакъв тип — рече тя и Кати се засмя, макар и малко насила. — Аз съм Стефани — подаде й ръка.

Кати я пое вяло, сякаш не беше свикнала да се ръкува.

— Кати — каза тя. — Очевидно.

Настаниха се и тишината като че ли се проточи вечно. Стефани си помисли, че определено трябва да каже нещо, иначе Кати щеше да поеме контрола над ситуацията. Стефани обичаше да контролира нещата. Джеймс веднъж я обвини, че била маниак на тема контрол и тя го подразни, като прие това като комплимент. „Защо да не искам да контролирам собствения си живот? — изкрещя му. — Що за идиот би оставил другите да му съсипят живота?“

— Е — каза накрая. — Просто исках да те видя лично. Все още се опитвам да схвана всичко това.

— Аз също — рече Кати и отпи от водата си.

Пак настана неловка тишина.

— Добре ли пътува? — попита Кати.

— Да, благодаря. Дойдох с влака. А ти? — Стефани не можеше да повярва, че води такъв банален разговор, но не знаеше как да го промени. Беше й трудно да се концентрира, докато гледаше малката като розова пъпка уста на Кати и се опитваше да прогонва от ума си образа на втренчения в нея Джеймс, който се приближава към нея…

— Аз също — каза Кати.

Тишина. Стефани зарови из чантата си, търсеше нещо. Или се преструваше. Вече беше тук, но не знаеше какво да стори. Нямаше представа защо предложи тази среща, защо изобщо реши, че е добра идея.

— Стефани, вярваш ми, че не знаех, нали? — избълва Кати. Явно не можеше да понася повече мълчанието.

Стефани кимна.

— Мисля, че да. Да… да, вярвам ти. Просто не разбирам как си е мислил, че ще му се размине.

— Така и не заподозрях нищо. А ти?

— Никога. Това означава ли, че и двете сме глупачки?

— Не. Означава, че Джеймс е много добър актьор.

На Стефани й беше трудно да повярва в това. Беше го гледала как играе третия селянин отляво в една аматьорска постановка на „Йосиф“ и не беше особено впечатлена. Селянин едно и две изглеждаха изморени, приведени под тежестта на чувалите, които носеха. Джеймс крачеше бодро, сякаш отиваше на пикник.

— И как ти обясни, че не можеш да идваш в Лондон?

— Защото отсяда при Питър и Аби. Каза, че било достатъчно неудобно, че той ги притеснява. Изглеждаше убедително.

Стефани се засмя насила.

— И къде живеят Питър и Аби?

— В Суис Котидж. Питър е учител, а Аби компютърен специалист. Живеят в апартамент и Джеймс спи на походно легло в кабинета на Питър. Аби е ужасна готвачка.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но не мисля, че Питър и Аби съществуват. Никога не съм чувала за тях — каза Стефани.

Кати се усмихна унило.

— Ами ти? Как така никога не дойде в Линкълншир?

— Всъщност той никога не ми е казвал да не идвам. Даже когато се преместихме в Лондон, все ме молеше да дойда тук с него. Но аз не исках. А после сигурно просто сме свикнали. Аз не исках все да разкарвам Фин, а и си имам работа. След това той спря да ме моли — вероятно защото е срещнал теб… — добави тя тъжно. — И аз дори не забелязах.

— Не говори, сякаш нещо от това е по твоя вина. Виновен е само той. Той е онзи, който постъпи зле. Не ние. Нито аз, нито ти.

— О, по дяволите, какво ще правим? — каза Стефани.

— Нека пийнем — отвърна Кати и махна на сервитьорката. — После ще решим.

 

 

След три водки с тоник (Кати) и три чаши вино (Стефани) вече се бяха посветили взаимно в подробностите на отношенията им с Джеймс. Решиха, че трябва да бъдат абсолютно честни, трябва да си споделят всичко, без да се притесняват, че ще наранят чувствата на другата. И така Стефани научи, че сексът е хубав, но Джеймс отказва да говорят за деца. Твърди, че вече бил объркал един млад живот и не искал да рискува да направи същото отново. А Кати пък разбра, че за Стефани сексът почти не съществува, но наскоро Джеймс заявил, че няма да е лошо да си имат още едно дете. Колкото повече говореха (и колкото повече пиеха), толкова повече се ядосваха на начина, по който Джеймс се беше отнесъл с тях. В три часа и пет минути вече бяха готови да го обесят.

 

 

— Е — рече накрая Стефани. — Мисля, че трябва да го накажем.

— Определено трябва — съгласи се Кати, която не беше свикнала да таи лоши чувства към никого и беше леко замаяна от новото преживяване.

— Но просто не знам как.

Кати се замисли усилено. Мозъкът й беше малко замъглен, но все пак работеше. Каквото е писано — ще стане. Това щеше да бъде карма, просто карма, с малко външна помощ.

— На какво държи най-много? — казваше Стефани. — Явно не на мен и на теб.

— На мнението на хората за него — каза Кати без никакво колебание, после се зачуди защо го е казала. Вярно ли беше? Щеше й се да мислеше по-ясно. Определено не биваше да пие през деня.

Стефани се засмя.

— Мисля, че си права.

— Например той ме помоли да поръчам хайвер за партито на рождения му ден, за да впечатли приятелите си. Хайвер, представяш ли си?

— За партито на рождения му ден? Откъде знаеш за него? — попита объркана Стефани.

— Ами аз го организирам. В неделя вечерта. Всички ще дойдат.

Стефани беше смаяна.

— Значи той ще има едно парти за четирийсетия си рожден ден в събота, организирано от мен, и после още едно в неделя, благодарение на теб. Боже, това е изумително!

Кати, която планираше партито на Джеймс от месеци и наистина много се надяваше да го превърне в най-хубавото парти за рожден ден, което е имал, се почувства ужасно.

— Аз дори го попитах дали да поканя семейството му, а той каза, че в събота щял да вечеря с няколко близки приятели и децата им. И че Фин ще бъде там, а той бил единственият от семейството, за когото му пукало.

Стефани се засмя.

— И още около четирийсет души. Той ми каза да не каня никого от Линкълн, защото било много далече, за да пътуват, а и нямало да им се идва.

— Е, кой ще дойде? — попита Кати.

— Ами негови приятели — затова не те е излъгал. Хора от работата, съседи, родители на приятели на Фин.

— Питам се дали ще дойдат Питър и Аби.

— О, много се надявам — усмихна се Стефани. — Умирам да ги видя.

— Аз също. Може би трябва да предложа да ги поканя в Линкълн. Да видим какво ще каже.

Стефани си пое дълбоко дъх.

— Може би е това. Може би на едно от партитата трябва да му кажем, че знаем какви ги върши — пред всичките му приятели и колеги. Публично унижение, да, това е.

Кати кимна. Сърцето й препускаше. Не знаеше дали от алкохола, или от вълнението.

— Добре — рече тя.

— Сигурна ли си, че си съгласна? — попита Стефани. — Ще те разбера, ако не си.

— Ти шегуваш ли се? — попита Кати, като завалваше леко. — Нямам търпение — добави, но не много убедително.

— Трябва да го планираме внимателно. Да измислим какво точно ще сторим.

— А междувременно какво ще правим?

— Междувременно той не бива да се досети, че нещо не е наред, затова ще се държим най-нормално. Ще го караме да се чувства обичан. Така шокът ще бъде още по-голям. Колкото повече си мисли, че има нужда от нас, толкова повече ще го заболи.

Когато станаха да се сбогуват, Стефани усети, че залита леко. Кати посегна да я прегърне и тя отвърна неловко; не знаеше дали е редно да го правят. После настъпи смущаващият момент, в който и двете осъзнаха, че трябва да тръгнат към гарата и решиха да си вземат заедно такси. На перона се прегърнаха отново. Наташа беше права, помисли си Стефани. Това ставаше наистина откачено.