Джейн Фалън
Пази си гърба! (54)

53.

И двамата не споменаха за изблика му по пътя на връщане. Стефани реши, че единственият начин да преживее това пътуване, е да усили радиото и да се престори на заспала. Не искаше да му казва, че няма никакъв шанс.

Бяха се отбили за малко до дома на Сали О’Конъл и Джеймс й се извини искрено и много разкаяно. Сали беше така добра да приеме извинението му.

— Можех да те съдя за неправомерно уволнение — каза тя, — но не съм способна да направя такова нещо.

— Защото си по-добър човек от мен — каза Джеймс. — Или поне от човека, който бях. Опитвам да се променя.

Към три часа стана ясно, че няма да се върнат, преди Каси да доведе Фин от училище, затова Стефани й се обади и я помоли да ги изчака. Слава богу, тя се съгласи. Стефани нямаше представа какво щеше да прави иначе. Наистина не беше обмислила всичко добре, преди да се качи на влака сутринта.

Когато стигнаха до къщата, тя беше изтощена, но Джеймс искаше да влезе да поздрави Фин и Стефани знаеше, че няма право да му отказва. Щом вечерята на Фин беше готова, й се стори глупаво да не предложи нещо на Джеймс и едва когато се настаниха на масата в кухнята, си спомни какво й бе казал тази сутрин:

— Ти не каза ли, че имаш нова работа? — попита тя. Сутринта й се струваше преди цяла вечност.

— Така е! — Изглеждаше много доволен от себе си, лицето му засия от ентусиазъм. Не го беше виждала такъв от месеци, може би дори години. — Само три дни в седмицата и заплащането не е кой знае какво, но е в приюта за животни „Кардю“ в Килбърн. Благотворително е и приемат местни хора, които не могат да си позволят цените на ветеринарните клиники. Грижат се и за бездомни животни. Вече няма да има кученца в дамски чанти или котки, на които трябва да махна ноктите, за да не раздират копринените възглавници. Ще работя истинска работа.

— Това е чудесно — каза тя. — Наистина се радвам за теб.

— Може ли да си взема куче? — попита ококорен Фин. — Някое, което никой не иска. Някое старо куче или пък трикрако.

Джеймс се засмя.

— Може би. Питай мама.

— Ма…

— Не — отряза го веднага Стефани. — Поне засега.

— Знаеш ли? — каза Джеймс. — Ако дойде някое с два крака, обещавам, че ще ти го взема.

— С един крак — обади се Стефани — и едно око. Тогава може.

 

 

Стефани трябваше да планира нещата. Майкъл щеше да се нанесе следващата седмица, а тя още не бе казала това на Фин, камо ли да разчисти място в гардероба и да изхвърли всичко смущаващо. Като крем против хемороиди или стягащи чорапогащи. Не го беше виждала от няколко дни, защото той снимаше някаква група за списание. Не му беше казала за пътуването до Линкълн с Джеймс и за срещата им с Кати. Имаше чувството, че няма да разбере. Наташа обаче щеше, ако все още си говореха, но Стефани усилено се опитваше да я избягва напоследък, а Наташа се примири и спря да й се обажда. Все още общуваха чрез съобщения и бележки, оставени в офиса. Стефани знаеше, че вината за тази ситуация е нейна и тя трябва да направи първата стъпка.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — каза още щом Наташа вдигна телефона.

— Разбрах, че съжаляваш — каза Наташа и Стефани чу усмивката в гласа й.

— Не биваше да си го изкарвам на теб. Поисках ти съвет, но тъй като той не ми хареса, се ядосах. Беше глупаво. И нелоялно…

— И детинско.

— … и детинско, да, благодаря.

— И неблагодарно.

— Добре де, стига толкова. Опитвам се да бъда искрена. Работата е там, че аз прецаках всичко и съжалявам. Искам пак да си бъдем приятелки.

— Приемам, очевидно. Как е Майкъл?

— Добре. Мести се у нас следващата седмица.

— Чудесно — каза Наташа, като усилено се опитваше да прозвучи искрено.

— Нима? Аз вече не съм много сигурна.

— Е, не очаквай да ти дам съвет. Никога повече.

 

 

По-късно Стефани си мислеше, че щеше да е по-добре да изчака след вечерята, преди да каже новината на Майкъл. Така нямаше да седят двайсет мъчителни минути, да се опитват да преглъщат спагетите и да се чудят какво да си кажат.

Майкъл беше много спокоен и разумен, както и бе очаквала: той не си падаше по мелодрамите. Беше шокиран, без съмнение. Тъкмо й разказваше за някаква книга за Афганистан или Азербайджан, тя не можеше да си спомни, защото не успя да се концентрира, толкова беше погълната от усилието да измисли как да насочи разговора към връзката им. Накрая вече не можеше да чака и още щом той замълча, за да си поеме дъх, тя се чу да казва:

— Трябва да поговорим за нещо.

Той веднага разбра, че има проблем, естествено. Всички знаят, че такова изречение никога не е прелюдия към добри новини. Остави вилицата си, избърса си устата и зачака падането на секирата.

Стефани бе премисляла безброй пъти какво трябва да каже. Опита се да го изрече на глас пред Наташа, но тя не искаше да го приеме сериозно и все се преструваше на Майкъл, който изпада в истерия, хваща се за гърдите и крещи: „Защо? Защо?“ И накрая Стефани се отказа.

— Е, ако всичко се обърка, ти ще си виновна. Надявам се да си доволна.

Сега беше забравила намислените реплики и се сещаше само за глупости от рода: „Не е заради теб, аз съм виновна“ и „Трябва да си останем приятели“, които имаше благоразумието да не изрича. Затова се спря на откровения и малко рязък подход.

— Мисля, че трябва да спрем да се виждаме. — После се облегна и зачака отговора му.

— Добре — каза той тихо. — Има ли причина?

— Ами мисля, че прибързах. — Да, помнеше, че този курс смяташе да държи — да говори истината, но да не споменава факта, че връзката им едва ли ще издържи поради неговата липса на чувство за хумор. — Трябваше да се справя първо с отношенията си с Джеймс, преди да се обвържа с друг. Но просто те срещнах и ти беше толкова мил, а аз бях така поласкана… преди да се усетя, нещата станаха сериозни и аз… ами… Съжалявам.

Очакваше той да я обвини, че го е заблуждавала, че си е играла с чувствата му, че го е използвала, но той, разбира се, нали си беше Майкъл, само кимна тъжно и каза:

— Е, щом така си решила, трябва да го приема. Ще ми се да размислиш обаче.

— Ако те бях срещнала след няколко месеца… — каза тя, неспособна да спре клишето, което напираше от устата й — … нещата щяха да са други. Но сега трябва да остана малко сама, да се съвзема. Да реша какво наистина искам.

— Няма ли да се върнеш при Джеймс?

— Не! Защо всички ме питат това?

Майкъл лапна една хапка, явно се чудеше какво да каже. Макар че така определено беше по-лесно за нея, й се прииска той поне веднъж да се ядоса, дори да се разплаче. Беше така лишен от страст, помисли си сега, беше така изпълнен с любезност. Това може да те подлуди след години. Да, тя постъпваше правилно.

— Е, очевидно съм разстроен — каза той, макар че никак не му личеше. — Мислех си… Е, мислех си, че това между нас е специално. Но уважавам честността си. Може би след няколко месеца, ако пожелаеш, можем да опитаме отново. Но бих искал поне да бъдем приятели.

Стефани си помисли за джазовите нощи и откриванията на галерии, за арт филмите и се насили да каже:

— Да, надявам се, че ще бъдем.

Изядоха спагетите и салатата, като водиха скован, но цивилизован разговор. После тя се прозя и му каза, че не иска десерт — изтощена е, а на сутринта трябва да става рано. На улицата се прегърнаха и се целунаха по бузите, а Майкъл каза:

— Ще чакам ти да се обадиш. Не искам да те притискам.

— Добре, скъпи — рече тя, но знаеше, че вероятно няма да го направи. Никак не я биваше да остава приятелка с бившите си.

 

 

У дома Джеймс гледаше телевизия в дневната. Стана, когато я чу да влиза.

— Не казах на таксито да изчака — рече тя. — Реших, че можем да пийнем по нещо.

Джеймс седна отново.

— Добре.

Тя изглеждаше на ръба на сълзите.

— Добре ли си? — попита той плахо.

Тя седна на дивана.

— Скъсах с Майкъл.

Сърцето му пропусна удар, но той се опита да не показва радостта си от тази новина.

— Съжалявам. Той изглеждаше приятен тип. — О, да, вече беше лесно да го каже.

— Недей. Аз го реших.

И сърцето му подскочи отново, заплашваше да излети от гърдите му. Спокойно, каза си. Спокойно.

— Ясно.

Стефани го погледна, когато той й подаде чаша вино.

— Не си въобразявай нищо. Това не означава… нали се сещаш. Просто искам да остана сама.

Сърцето му заби рязко спирачки. Добре, значи романтичният щастлив край на тази история, който си фантазираше, още не беше настъпил.

— Разбира се — успя да отвърне много спокойно и зряло. — Е, разкажи ми. Той разплака ли се?

Стефани се усмихна.

— Не!

— А заплаши ли да се хвърли от висока сграда, ако не размислиш?

Тя се засмя.

— Не!

— Е, като че ли не му пука особено. Явно и без това си му омръзнала вече. — Добре де, последното изречение беше малко рисковано. Тя или щеше да се обиди, или да го сметне за ужасно смешно.

Тя се засмя и го замери с възглавница.

— Всъщност той си мисли, че ще се върна при теб, което означава, че явно не е наред с главата.

Джеймс се усмихна. Само това искаше, да си върне лекотата в отношенията с нея и шанс да й докаже, че може да бъде свестен съпруг. И вероятно някой ден щеше да я спечели отново. Засега можеше единствено да я разсмива.

Стефани му помаха, когато таксито потегли, после затвори вратата. За първи път от десет години се чувстваше съвсем сама. Е, не съвсем — с Фин. Нямаше съпруг, нямаше Майкъл. Беше хубаво. Не бързаше да се впуска в друга връзка. Щеше да изчака първо да се съвземе, да се увери какво точно иска. С Джеймс трябваше да минат през още едно изпитание: да кажат на Полин и Джон, че с брака им е свършено. Но тя вече не бързаше да прави това. Просто щеше да изчака и да види какво ще се случи.