Джейн Фалън
Пази си гърба! (45)

44.

Кати изведе Стенли на разходка рано сутринта и мина покрай автобусната спирка, където Оуен чакаше автобуса за болницата в Линкълн. Той се изненада да я види, но не го показа, той по принцип не показваше чувствата си. Само отвърна намусено на ведрия й поздрав, а после се обърна в посоката, от която щеше да дойде автобусът. Това беше вбесяващо. Част от нея смяташе, че той трябва да се смята за късметлия, задето такава жена му обръща толкова внимание, докато друга част искаше да го хване за раменете, да го разтърси и да изкрещи: „Какво не ми е наред?“.

Ядоса се, че дори й пука. Този мъж беше загубеняк, всички го знаеха. Тя самата знаеше, че всъщност страда от типичната реакция при отблъскване. Беше си клише, но и вбесяваща истина, че щом някой започне да се държи, сякаш не се интересува повече от теб, ти започваш да си мислиш, че все пак го харесваш. Някой, когото по принцип би отблъснал като досадна муха, внезапно придобива голямо очарование. Дори като го погледнеше обективно, не смяташе, че изглежда добре, но това, че се беше погрижил за нея, че не се бе възползвал от уязвимостта й, някак го правеше привлекателен. Той беше добър човек — просто трябваше да поработи, за да го преобрази от леко откачен загубеняк в представителен мъж, — а добрите мъже бяха рядкост, както вече бе установила. Ако изобщо се хванеше с някого вече, той нямаше да е хубав и успешен. Щеше да се спре на добър и грижовен човек. Човек, който би се държал с нея така, както тя с него. И този някой можеше да бъде Оуен.

Тази сутрин обаче тя бе разсеяна от мисията си, защото видя много познат мъж да тича със зачервено лице през полето в края на селото. Веднага се закова на място. Джеймс се беше върнал. И то толкова скоро. Тя зарови в джоба си за мобилния, но осъзна, че не може да се обади на Стефани в шест и двайсет сутринта.

Не се бяха чували скоро. Всъщност от голямата нощ само тя й се обаждаше. Знаеше, че според Стефани е прекалила, но Джеймс си го заслужаваше след всичко, което стори. Освен това така се чувстваше по-добре. Винаги беше вярвала в кармата. Ако тя не се беше намесила, нещо друго щеше да му се случи така или иначе: счупен крак или изгубен лотариен билет, може би катастрофа на магистралата. Трябваше да й е благодарен. Сега можеше да е мъртъв, ако тя не се бе погрижила да получи възмездието си по друг начин.

Джеймс беше достатъчно далеч и изглеждаше твърде замислен, за да я забележи, и тя беше благодарна: нямаше какво да му каже. Стенли опъваше каишката, вирнал нос, в опит да потвърди отдалече, че това наистина е бившият му стопанин. Кати се уплаши, че може да се разлае или да се изплъзне от нашийника и да се завтече към него с размахана опашка, без да съзнава колко неподобаваща е радостта му. Затова го издърпа в друга посока и тръгна към дома си. Една сутрин нямаше да преследва Оуен. Можеше да е за добро. Сигурно той щеше да се зачуди къде е тя.

Напоследък на Белсайз Авеню сутрините често включваха и закуска, приготвена от Майкъл — препечени филийки безглутенов хляб с органичен мармалад в кухнята, докато Стефани се опитваше да облече Фин с училищната униформа. Майкъл оставаше три-четири нощи в седмицата и макар че още не беше разбрал напълно как да общува със седемгодишно момченце, с Фин се спогаждаха доста добре. Стефани знаеше, че Майкъл би предпочел да излизат повече и че тя използва Фин като извинение, но наистина й беше писнало от джаз и ъндърграунд изкуство. Не беше сигурна, че ще преживее още един разговор за френско кино с приятелите на Майкъл, без да каже: „Някой гледал ли е «Рататуй»? Ето това е истински филм.“ Мислеше да поговори с него за това, да му предложи да излизат на питие само двамата или да гледат някой нашумял филм, но е трудно да кажеш на някого, че не харесваш приятелите му или не споделяш интересите му, особено ако този някой ти е гадже. Усещаше, че Майкъл ще се обиди, вместо да го сметне за забавно. Затова засега предпочиташе да се измъква, а не да бъде честна с него.

В нощите, когато си оставаха у дома, приготвяха вечеря и слушаха музика — за щастие тя нямаше никакъв джаз на айпода си, затова се споразумяха за Нора Джоунс и Сет Лейкман, — сгушени на дивана, и разговаряха. За разлика от Джеймс, Майкъл винаги се интересуваше как е минал денят й и дори разбираше работата й и не я смяташе за незначителна. Винаги намираха за какво да разговарят. Майкъл се вълнуваше от толкова много неща и обикновено стояха до късно, което означаваше, че тя не можеше да стане от леглото достатъчно рано, за да не бърза като луда сутрин.

За последно бяха излизали преди три вечери. Отидоха във „Фифтийн“ с Наташа и Мартин. Стефани бе решила, че е настъпил моментът да запознае както трябва гаджето си с най-добрата си приятелка. Майкъл беше притеснен, още не бе преодолял напълно смущението от нахълтването на Наташа в офиса. Стефани я предупреди да се държи прилично, но тя явно бе изпила чаша вино, преди да тръгне, защото каза: „Радвам се да те видя облечен“ — когато стигна ръката му.

Стефани не се сдържа и се засмя, но Майкъл дори не се усмихна.

— О, стига, Майкъл — каза тя. — Мисля, че вече можем да се посмеем на това.

— Честно да ти кажа, аз предпочитам да го забравя — отвърна той, не подразнено, той винаги беше разумен и любезен, но се усещаше, че иска да сменят темата. Затова тя побърза да заговори за друго.

Вечерта мина добре — макар че водиха доста напрегнат разговор за състоянието на света и Майкъл бе споменал два доста неясни филма, за да докаже тезата си, което накара Мартин и Наташа да се кокорят като зайци пред автомобилни фарове, без да знаят какво да отвърнат.

Стефани се намеси веднъж и попита:

— Този филм не беше ли с Жулиет Бинош? — А Майкъл я погледна, сякаш искаше да каже: „Не, онова беше «Шоколад» и той дори не е френски филм, само е сниман във Франция. Има голяма разлика.“ Тя вече знаеше това, просто пое удара вместо приятелите си.

Но като цяло те като че ли го приеха. На Наташа винаги много й личеше, когато не харесваше някого, така че фактът, че се усмихваше на Майкъл след това, беше добър знак. По-късно Майкъл заяви, че приятелите й били „много добра компания“ и Мартин е „начетен и съвестен човек“, и не било ли чудесно, че е учил така усилено в държавен колеж, защото е нямал пари? И го изкара дори комплимент.

— Ох — каза тя, — за мен е много важно да харесваш приятелите ми.

— Е, харесвам ги — каза той, като я прегърна с две ръце, както тя обичаше, защото я караше да се чувства защитена и в безопасност. — Наистина си прекарах добре.

Тя беше виждала няколко пъти Джеймс от деня, в който ги чакаше в къщата. Той обичаше да се отбива, за да види Фин, и тъй като продължаваше да се държи добре, тя се съгласяваше всеки път, когато я попиташе. Оставяше ги сами — все още не искаше да прекарва с него повече време от необходимото — и когато чуеше истеричния смях на Фин на някаква глупава тяхна шега, разбираше, че постъпва правилно, като позволява на Джеймс да идва. Винаги се грижеше той да си е тръгнал, преди Майкъл да дойде. Не защото се притесняваше как ще се държи Джеймс, а защото… ами честно казано, беше странно да водиш любезен разговор със съпруга си и с новия си партньор.

Телефонът й иззвъня, докато излизаше от душа, и тя си помисли да не вдигне, но после видя кой се обажда и любопитството взе връх. Не бяха говорили от две седмици. Стефани все смяташе да й се обади, за да я пита как се справя, но не събираше достатъчно ентусиазъм. Кати й беше оставила няколко съобщения, които звучаха доста позитивно, но все още искаше да говори за Джеймс и какъв негодник е, и какво още могат да му стоварят на гърба. Стефани се опита да й каже, че според нея трябва да продължат напред и да си подредят живота, но не беше сигурна, че успя да я убеди. Сега, когато виждаше името й на екрана, си каза, че не бива просто да отхвърля разговора, затова реши да е кратък.

— Здравей, Кати.

Кати започна направо:

— Познай какво? Току-що видях Джеймс. — Тя замълча, сякаш очакваше да чуе изумлението й.

Стефани, която имаше някаква представа какво прави той там, не се изуми.

— В клиниката ли? — попита тя. — Спомена, че ще отиде да оправи нещата и да се опита да я продаде.

Кати ахна.

— Значи знаеш и не си ми казала? Едва не получих инфаркт, когато го видях.

— Не се сетих, извинявай. Той е там само за два дни и знаех, че ще гледа да не се среща с теб. Или с когото и да било.

— И за колко я продава? — попита Кати. Беше казала на Стефани, че от известно време смята да смени къщичката си с нещо, където ще може да приюти и все по-разрастващия се бизнес. Да има една-две стаи за сеансите и може би да наеме някого почасово, за да се справя с не толкова важните клиенти. Да се изкачи по стълбицата, така да се каже.

— Нямам представа — отговори Стефани. — Той иска да я продаде бързо, струва ми се. Останал е почти без пари. — Още щом го каза, съжали за това. Беше твърде лично, твърде осезаемо оръжие, за да го дава в ръцете на човек, който няма да се поколебае да го използва. — Искам да кажа, че всичко е вложено в къщата, а аз нямам намерение да се изнасям.

— И правилно. — А после Кати смени темата, като попита любезно: — Как се справяш?

— О, добре — каза Стефани, без да издава нищо. — Изненадващо добре всъщност. Напълно го преодолях.

— Господи, аз също — рече Кати. — Но на теб сигурно ти е по-трудно. Все пак имаш Фин.

— Фин е добре — каза Стефани. — И двамата сме добре.