Джейн Фалън
Пази си гърба! (50)

49.

Щом допиеше шампанското си, някой преминаващ сервитьор пълнеше отново чашата й, докато Стефани вече нямаше никаква представа колко е изпила. Но знаеше, че стаята се върти, и наистина трябва да мине на вода, за да не припадне или да не се направи на глупачка, или и двете. Мередит я беше изненадала, когато я покани на наградите като неин гост. Наташа сигурно цял ден щеше да я подкача, че е станала новото гадже на Мередит, и ще я пита какво ще облече на сватбата, но, разбира се, Стефани не й каза, защото я избягваше, което не беше лесно, тъй като работеха в един офис. Цяла седмица работи от дома, като оставяше само по някое кратко съобщение на телефона й, за да я помоли да направи нещо.

Когато Мередит се обади, тя си помисли: „Защо пък не?“ Все пак календарът й не преливаше от социални ангажименти, а и можеше да намери нови клиенти там (не беше сигурна как, сигурно като обикаля и казва на хората: „Изглеждате ужасно, мислили ли сте да наемете стилист?“). Освен това Майкъл щеше да е там, като един от официалните фотографи, за да снима щастливите победители, така че винаги можеше да седне зад сцената с него и да се преструва, че му е асистентка например.

Предната нощ най-сетне му каза, че е прав — наистина е време да заживеят заедно.

— Наистина ли? — попита той, ухилен до уши. — Наистина? Сигурна ли си?

— Само трябва да го съобщя на Фин — каза тя, като се усмихна на реакцията му.

— Разбира се. Разбира се, ако реши, че е твърде скоро, ще изчакаме. Каквото каже.

Той искаше всичко да бъде както трябва и всички да са доволни. Беше направо в екстаз, поръча бутилка шампанско и стискаше ръката й. Хубаво беше, че го прави толкова щастлив.

Тя знаеше, че рано или късно ще трябва да каже на Джеймс. Подозираше, че той няма да го приеме добре — явно все още хранеше надежди да се съберат някой ден, макар че тя ясно беше показала, че това не може да се случи. Просто трябваше да избере внимателно момента. Господи, всичко беше толкова сложно.

Днес Джеймс щеше да гледа Фин, докато тя надзирава гримирането и фризирането на Мередит. Още щом му каза за поканата на Мередит, той веднага отговори, че с удоволствие ще гледа Фин в миниатюрното си студио на Финчли Роуд. Най-сетне бе решил да наеме нещо, докато се появи апартамент, който му е по джоба. Премести се преди седмица, след като се разбра с хазяите, че няма да плаща наема за първия месец, ако го пребоядиса и направи лек ремонт. Едва ли беше много работа, като се имаше предвид колко миниатюрно е жилището. Леглото се сгъвало на диван през деня, каза им той; имал печка с два котлона, хладилник и микровълнова в ъгъла, и малка баня и тоалетна. Може и да беше малко, но пребоядисано, чисто и много по-уютно от мотела.

Джеймс бе казал на Фин, че може да остава при него винаги когато пожелае. Той щял да спи на надуваем матрак на пода, който купил специално за целта. Фин оттогава не спираше да тормози Стефани да го пусне там. Тя не беше сигурна дали идеята е добра, но когато спомена на Джеймс за плановете си тази вечер, той отново й предложи и тя реши, че е разумен вариант. Фин едва не припадна от вълнение.

Тя отпи голяма глътка газирана вода и главата й веднага се проясни. Огледа се за Мередит, която сигурно беше по-пияна дори от нея, защото празнуваше неочакваната си победа. Беше изнесла чудесна реч, като благодари буквално на всички, които някога е срещала, включително на Стефани, макар че за щастие се спря, преди да стигне до Бог. Сега се наслаждаваше на неискрените комплименти от продуценти и режисьори, които дори не биха я поканили на кастинг до вчера, камо ли да я наемат. Даже Стефани разбираше, че обещанията им за бъдещи ангажименти, ако се откаже някога от сериала, ще важат само няколко седмици, докато друг актьор стане звездата на месеца. Но тя беше доволна, че Мередит се наслаждава на своя дял от славата.

Стефани си погледна часовника. Беше почти полунощ. Церемонията бе приключила към десет и десет. Последва вечеря с огромни количества вино. Стефани бе седяла между един режисьор на сериали и съпругата на актьор. И двамата изразиха интерес към услугите й и взеха номера й, така че вечерта не бе съвсем пропиляна. Майкъл дойде да се сбогува преди около час — трябвало да прегледа снимките и да избере най-хубавите за сутрешните вестници. Попита я дали иска да отиде с него и тя трябваше да се съгласи, но й се стори грубо да си тръгне, когато беше едва на средата на порцията агнешко. Обеща да му се обади, щом се прибере у дома.

Сега обаче канеха гостите да минат в съседната зала за танци и за още пиене, разбира се, и тя реши, че й е достатъчно. Не беше лесна работа да водиш любезни разговори с хора, които не познаваш и които вероятно също не искат да разговарят с теб. Беше си изкарала добре и все си беше някакъв опит — например разбра, че събитията, които изглеждат бляскави отвън, често са доста скучни отвътре. Вече искаше да си ляга.

Изпи още една чаша вода за всеки случай и тръгна към Мередит, за да се сбогува. Както и очакваше, тя я притисна към огромната си пазва и отново й благодари за всичко, сякаш именно нейният вкус за дрехи й бе спечелил наградата.

— Той е готин тип — каза Мередит. Майкъл я беше снимал с наградата и явно бе успял да я очарова повече този път.

— Така е — прегърна я отново Стефани. — Реших да му позволя да се нанесе при мен.

Мередит се усмихна.

— Е, радвам се за теб. Ако си решила, че това е правилното, значи е така. Радвам се и за двама ви. Как го приема съпругът ти?

Стефани посърна.

— Още не съм му казала. Той има неприятности в момента. Всъщност… Господи, дори не знам дали трябва да му казвам…

Мередит я дръпна към един стол и пъхна поредната чаша шампанско в ръката й.

— Какво става?

И Стефани неусетно започна да й разказва цялата история: планът им да отмъстят на Джеймс, как всичко е ескалирало и понастоящем вече е излязло от контрол.

— Работата е там — чу се тя да казва, — че се чувствам виновна. Не исках да се стига толкова далеч.

— Отмъщението причинява странни неща на хората — каза Мередит, звучеше като мъдра леля, макар че завалваше думите. — Може да те накара да се почувстваш чудесно или по-лош от онзи, на когото отмъщаваш. Явно Кати е от първия вид.

— Явно аз съм от втория. Мислех си, че ще се почувствам по-силна. Честно да ти кажа, известно време беше така.

— Но сега се чувстваш ужасно?

— Точно. Говориш сякаш имаш опит в това.

Мередит се засмя.

— Човекът, с когото ти казах, че живях. Не осъзнах, че съм сгрешила. Просто един ден се прибрах и я заварих в леглото с една от приятелките ни.

Стефани застина с чаша до устните. Мередит „я заварих“ ли каза? Искаше да я прегърне и да каже: „Благодаря, че ми се доверяваш“ и после да й обясни, че не бива да продължава да живее в лъжа, че светът вече е друг, но се притесняваше, че може да я е чула погрешно и само да я смути, затова си седеше и чакаше продължението.

— Е, аз реших да й отмъстя. Тя също беше актриса и чух, че направила голям пробив — редовна роля в сериал. Обадих се на продуцента, представих се за агентката й, и му казах, че не може да поеме ролята. А после се обадих на агентката, като се престорих на човек от продуцентската компания, и й казах, че сме размислили. Винаги съм била добра в имитирането на гласове.

Стефани се засмя.

— Много находчиво, трябва да ти го призная.

— Знам. И няколко месеца се чувствах чудесно. После, след около година, чух, че тя още няма работа, и започна да ми става зле. Много зле. Бях провалила целия й живот, цялата й кариера. Да, тя не биваше да прави това, което направи, но моето отмъщение не можеше да го промени. Не изличих стореното от нея. Просто и двете бяхме постъпили зле.

Стефани въздъхна.

— Не знам какво да правя.

— Ами според мен имаш само два варианта. Или да убедиш Кати да спре, или да кажеш на Джеймс, за да може да се бори с нея.

— О, Господи!

— Но първо трябва да се наспиш. Хайде, да ти намерим палтото.

Когато таксито на Стефани най-сетне спря пред къщата, тя забеляза, че повечето лампи са изгасени, и мислено прокле Джеймс, че не се е сетил колко неприветливо ще е това за нея, когато се прибере много късно. Беше ги оставила да играят футбол в градината, след като събра багажа на Фин за една нощ. Джеймс щеше да го доведе на сутринта — не твърде рано, в случай че тя беше с махмурлук и имаше нужда да поспи. Влезе и едва не се спъна в раницата на Фин на пода в коридора. Върху нея имаше бележка: „Стефани, Фин не можа да свикне в апартамента. Каза, че го е страх, и искаше да се прибере. Затова го доведох обратно. Аз спя на дивана. Съжалявам. Ще си тръгна рано сутринта, преди да си станала. Надявам се, че си прекарала добре. Джеймс.“

В кухнята откри остатъци от вечерята им — спагети с доматен сос, любимите на Фин — в картонена кутия. Чиниите и тенджерите бяха прибрани в съдомиялната. Стефани отиде на пръсти до дневната и отвори леко вратата. Успя само да различи някаква форма на дивана под одеялата.

Без да съзнава точно какво прави, тя си събу обувките и влезе в стаята. Обзе я силното желание да го погледа, докато спи. Имаше чувството, че вече не го познава. Той като че ли не беше мъжът, за когото бе омъжена толкова много години — но не се ли бе оказало, че не познава и мъжа, за когото бе омъжена толкова време? Мъжът, за когото се омъжи, беше успешен, уверен и красив. Той никога не би си пуснал брада и не би носил едни и същи дрехи с дни. Определено не би готвил спагети с доматен сос за сина си. Тя предпочиташе тази версия, този непознат, който спеше на дивана й и приемаше сериозно задълженията си, за когото не можеше да си представи, че би въртял две жени едновременно и бе така измъчван от вината за стореното. Но тя си напомни и че не си беше представяла и че старият Джеймс е способен да върти две жени едновременно. Точно в това бе проблемът. Той я беше заблудил. Не биваше да забравя, че е способен на големи лъжи. Не искаше да го наранява повече обаче. Така не се чувстваше по-добре. Мередит бе права — сега те бяха просто двама души, които бяха постъпили лошо. И какъв смисъл имаше?

Той изглеждаше невероятно спокоен и Стефани бе обзета от желание да протегне ръка и да погали челото му, както винаги правеше с Фин, когато беше болен. Джеймс се размърда и шумът я сепна. „Ама какви ги върша? — помисли си и бързо се обърна, като едва не събори една снимка в рамка. — Явно пих твърде много и трябва да си лягам.“

Джеймс се размърда отново и каза сънено:

— Здравей.

— Пияна съм — отвърна Стефани, сякаш това обясняваше защо стои над него. — Просто… търсех нещо.

Джеймс се надигна и тя се смути от голите му гърди.

— Радвам се за теб. Добре ли си прекара?

— Да, чудесно. Но трябва да си лягам.

— Искаш ли чаша чай? — каза той и тя се опита да си спомни кога за последно й е предлагал да направи чай късно нощем. Нямаше как да му признае, че е отговорна за всичко, което му се случи.

— Не, благодаря. Наистина трябва да си лягам.

— Лека нощ тогава — каза той и се зави отново.

— Лека нощ.