Джейн Фалън
Пази си гърба! (17)

16.

Оказа се, че Джеймс има още няколко тайни. Едни по-лесни за разкриване от други.

Кати каза на Стефани, че той е доста известен в тяхната малка селска общност заради вечерите, на които поднасял все по-сложни и изискани ястия, за да възхити група местни големци.

— Вечери ли? — попита невярващо Стефани. — Той не може да свари дори яйце.

— Точно така — каза Кати. — Ходи до Линкълн, купува всичко готово, после твърди, че го е приготвил сам.

— Голям смях — отвърна Стефани, като се опитваше да си представи онзи Джеймс, на когото би му пукало дали хората го мислят за добър готвач. — Трябва да го накараш да организира скоро пак вечеря. За хората, които иска да впечатли най-много.

— Наистина ли мислиш така?

— Да си поживее малко.

Кати се засмя.

— Добре.

 

 

Стефани каза на Кати, че родителите му не са се отчуждили от него, както той твърди, а обичат да им гостуват през уикенда при всяка възможност.

— Сигурна съм, че много биха искали да се запознаят с теб — каза тя. — Може би ще им предложа да направят изненадващо посещение на Джеймс в Линкълн.

— Ще приготвя гостната — засмя се Кати. Може би Стефани беше права и наистина щеше да е забавно да отмъщават на Джеймс.

Това бяха все дреболии — основният скелет в гардероба на Джеймс вече заемаше повечето място, — но те бяха малки ухапвания, малки късчета унижение по пътя към голямата цел. За Джеймс мнението на хората беше всичко. Ако успееха да подронят това, той щеше да има нужда от тях повече от всякога — двете жени, които според него го обичаха безусловно. Идеално.

 

 

Джеймс очакваше от седмици следващото си парти. Вече беше изстрадал недопеченото свинско у Селби-Алджърнън, косъма от куче у Макнийл и двата часа и половина чакане на десерт у Найтли, и сега беше негов ред да блесне. Харесваше да дава тези вечери, разговорите винаги се въртяха около виното, но това бяха все хора, с които трябваше да бъде приятел.

Хю и Алисън Селби-Алджърнън бяха алфите в социалния списък на Лоуър Шипингам. Те живееха нашироко, къщата им беше най-впечатляващата в селото, а Хю беше голяма клечка в инвестиционното банкиране. В личния списък на Джеймс с величията на Лоуър Шипингам, Хю и Алисън биеха всички останали във всяка категория.

На стъпка след тях бяха Сам и Джеф Макнийл, които живееха в селото от трийсет и пет години. Сам имаше влияние в местната община, а Джеф беше много важен в Ротари клуба. После идваше Ричард Найтли, партньор в местна адвокатска кантора, и жена му Симон, журналистка в „Линкълн Кроникъл“.

Е, да, не беше кой знае какво висше общество — Сам и Джеф имаха навика да отклоняват разговора към църквата при всяка възможност, — но нямаше да навреди да е близък с правилните хора. Стефани никога не би се съгласила с онова, което тя наричаше „методи за изкачване на социалната стълбица“, но Кати разбираше колко е важно това.

Четирите двойки се срещаха веднъж на две седмици и се редуваха като домакини на вечерите. Първия път, когато беше ред на Джеймс и Кати, той изпадна в паника в последната минута заради твърде селското готвене на Кати. Харесваше ястията й, наистина, но не бяха точно кордон бльо. Затова я убеди, че трябва да отиде в Линкълн и да вземе нещо току-що приготвено от големия деликатесен магазин в центъра. Купи омари за предястие, телешко „Уелингтън“, което просто трябваше да се стопли, и тарт татен с „домашна“ сметана. Селби-Алджърнън, Макнийл и Найтли изпаднаха във възторг по време на предястието и мигът, в който Джеймс можеше да си признае, че храната е купена, отмина. Дори по-зле, той даже започна да описва в подробности как цял следобед е робувал пред печката.

— Но, Джеймс, не знаех, че си такъв скрит талант — изгука Алисън. — Хю, ти защо не можеш да готвиш така?

— А ти защо не можеш? — отвърна Хю.

Джеймс видя как го поглежда Кати и за миг се паникьоса, че тя ще го издаде. Изви леко вежди, в смисъл: „Моля те, недей“, и тя се подчини, както винаги, с усмивка.

— Не съм ли късметлийка? — каза Кати и сложи длан върху ръката му.

— Абсолютно — съгласи се Симон и хвърли на Джеймс поглед, който определено беше флиртаджийски. Симон беше единствената жена от техния малък социален кръг, с когото би се замислил да легне. Алисън, честно казано, бе твърде безформена, с провиснали гърди, които се клатушкаха над мястото, където някога е била талията й, а Сам беше твърде невротична — винаги изглеждаше, сякаш се е гримирала на тъмно, но вероятно причината беше в треперещите й ръце. Симон обаче бе слаба и с хубави форми, макар да имаше малко конска физиономия. Неспособен да се сдържи, той опита да й смигне леко и тя се усмихна момичешки. Оттогава на тези вечери се усещаше леко сексуално напрежение, което ги направи още по-приятни за него. Той определено не би предприел стъпка в тази посока и нямаше причина да вярва, че и тя ще я направи. Просто му харесваше да знае, че има нещо. Каквото и да беше то.

От онази нощ се разнесе мълвата за неговите кулинарни умения. Малкълм в клиниката беше споменал за това и един от местните фермери добродушно го нарече „Делия“ на Делия Смит. На Джеймс му хареса, че си е спечелил прякор. Сякаш отново се беше върнал на детската площадка, част от тайфата. Спомена го пред Малкълм и Саймън с надеждата, че те също ще започнат да използват прякора му.

— Здрасти, Делия се обажда — казваше той, когато им звънеше, с многозначителен смях. Известно време дори се подписваше така на бележките, които им оставяше. Постоянства седмица и нещо, но за нещастие те не подхванаха и той започна да се притеснява, че Малкълм ще си помисли, че се опитва да му намекне нещо; като онези мъже, които се забавляват, като се обръщат в женски род към друг, затова спря.

Следващите осем седмици бяха агония, докато чакаше отново да им дойде ред и се питаше дали ще може да изиграе един и същи номер два пъти. Този път купи тарталети с козе сирене, пай с еленско месо и смокини, готови за печене, за да бъдат сервирани с „домашен“ сладолед с уиски. Имаше един критичен момент, когато Сам го попита откъде, за бога, е купил еленско, защото тя никога не можела да намери, и той смотолеви нещо за „Кент и синове“ в Сейнт Джонс Уд, защото знаеше, че тя не може да провери. Джеймс вече беше усетил блясъка на славата и почти започваше да си вярва, че го заслужава.

Тази нощ даваха петата си вечеря. Той започна да се тревожи, че е изчерпал репертоара на „Дьо Жоли Пуле Деликатесен“ и „Гурме фуд Стор“. Беше им сервирал агнешко, морски дявол, шишчета от сепия и печена яребица с голям успех, но сега оглеждаше щанда с полуготовите храни и не виждаше нищо ново. Беше твърде скоро да започне да се повтаря. Трябваше да поговори със собственика да разшири асортимента.

Успя да намери за предястие буябес и касуле, което винаги бе пренебрегвал като не особено изискано. Нямаше нови десерти, затова пак взе тарт татен, като реши, че може да заяви, че вечерта е френска. Поговори си набързо с Тай, собственика на магазина, но не можа да го убеди да разшири асортимента си, без да обясни цялата шарада, и защо е толкова важно да поднася всеки път нещо ново, затова се отказа.

Когато се върна в къщата на Кати, тя беше почистила идеално и Стенли беше прогонен в празната стая за гости. Времето не даваше признаци да се разваля, затова той издърпа масата в задния двор, за да могат поне да започнат вечерта на свеж въздух в градината.

Джеймс разопакова ястията, погледна инструкциите за претопляне на всяко от тях, после внимателно скри опаковките в найлонова торба, която зарови на дъното на кофата. Касулето прехвърли в голяма касерола и още щом долната фурна иззвъня, че е достигнала правилната температура, той го сложи на средната скара и си погледна часовника. Изля буябеса в тенджера и го остави настрани. Тарт татенът, който щеше да сервира студен със сметана, сложи в хладилника.

— Тъкмо имаш време да се изкъпеш — каза Кати, като го целуна по челото и му подаде голяма чаша с червено вино. — Аз да правя ли нещо?

— Всичко е под контрол — отвърна той. — Само ми напомни да сложа супата на котлона в и десет. Ммм… миришеш разкошно — добави, като зарови нос в косата й.

Кати се засмя и го отблъсна.

— Върви да се приготвиш.

Тя гледаше как Джеймс върви към банята и си тананика. След като чу, че вратата се затваря и водата започва да шурти, вдигна капака на кофата и зарови из боклука.

 

 

Кати си помисли, че Сам прилича на кукла на вентрикловист, когато отвори входната врата. Джеф носеше бутилка мерло. Сам беше с яркочервено червило, което сякаш беше намазано с четка за рисуване, с пълно пренебрежение към контурите на устните. Късата й коса се издуваше на бухнали туфи, сякаш току-що беше претърпяла токов удар.

Джеф беше кисел, както обикновено, облечен с раздърпани дрехи, каквито само много богатите могат да носят безнаказано. Няколко пъти Кати беше предложила на Джеймс да опитат да се сприятелят с хора като тях, на тяхната възраст, по-духовни и не толкова… изтъкнати, но той й изнесе лекция колко било важно да се познаваш с правилните хора. Не че тя не харесваше Сам и Джеф, просто сякаш канеха вечно критичните си леля и чичо.

— Нещо мирише добре — каза Джеф и подуши въздуха на влизане. — Какво ни е приготвил този път?

Кати им изреди менюто и Сам и Джеф издадоха одобрителни звуци. Тя тъкмо им предлагаше напитки, когато Джеймс нахлу от кухнята, облечен с нелепа престилка на райета и въоръжен с шпатула. Кати забеляза, че по престилката има петна червен сос, без съмнение внимателно поставени там само преди минути. Понякога си мислеше, че той прекалява с представлението, с брашното в косата и петната от балсамов оцет по бузите, но това го правеше щастлив и тя не виждаше проблем. Но сега й хрумна, че е доста жалък и надут човек, обсебен от външния вид и общественото положение.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Умираме от глад — отвърна Джеф. — Очакваме тази вечеря от седмици.

На вратата се позвъни отново. Хю, Алисън, Ричард и Симон се бяха скупчили на прага. Последваха целувки и прегръдки.

— Ще пийнем ли аперитив преди вечерята? — попита Джеймс с вид на човек, който знае, че ще ги впечатли.

 

 

Стефани не можа да спи. Всъщност се отказа от опитите и се примири, че ще мисли цяла нощ, а на следващия ден ще се чувства ужасно на работа. Премисляше отново и отново версията на Кати за събитията, като ту се радваше, ту се ужасяваше. Горкият Джеймс. Не, майната му, беше си го изпросил.

Шестимата гости и Джеймс явно започвали любимата си тема, нуждата от избори на „енорийски съвет“ на градчето, за да лобират за въпроси, свързани с неприятни за окото части от градското планиране и размотаването на трима тийнейджъри, които понякога подвикваха обиди на минувачите от пейката до езерото с патиците. Те били безобидни, каза й Кати. Всъщност веднъж се връщала с голяма торба с покупки от селския магазин и те се редували да я носят вместо нея, а после не приели трите лири, които им предложила за помощта. Но Сам, Джеф, Алисън, Хю и Джеймс обичали да драматизират прекалено ситуацията един пред друг, като си въобразявали, че се пуши крек, и дори очаквали нападения над мирни граждани. Ричард и Симон били малко по-благосклонни, тъй като и те имали син тийнейджър. Но всичките смятали, каза й Кати, че са малцината избрани, които могат да образуват такъв съвет, и всеки тайно се надявал да го оглавява.

— Между другото — каза Кати — знаеш ли, че той направи пристройка зад клиниката, без да има строително разрешение? Мисли си, че никой не може да я види, затова не се брои. Освен това не вярваше, че ще му разрешат. Използва нови тухли в консервационен район. Обзалагам се, че на Ричард и Симон много ще им хареса.

Стефани си спомни, че Джеймс й бе казал, че възнамерява да разшири клиниката и за последвалото ходене по мъките със строителите. Така и не се сети да го попита дали е имал документи; предположи, че има. Все пак това беше Джеймс.

Е, както и да е. Кати й каза, че супата била приета с възторжени възклицания и неколцина от гостите поискали допълнително, макар че ги очаквали още две ястия.

— Не знам как имаш такова търпение — казала Алисън, — да изчистиш всички тези скариди и мидите.

— Вероятно ги е купил вече почистени… нали, Джеймс? — попитал Джеф. — Така е по-лесно.

— Господи, не — отвърнал Джеймс, издут от възмущение. — Не се знае дали са ги измили добре. А може и да има развалени. Обичам да правя всичко сам. Честно казано, отразява ми се терапевтично. Пускам Радио 4 и съм щастлив.

Кати изпитала лека тръпка на вълнение, докато го гледала как сам си копае гроба.

Касулето било обявено за „просто зашеметяващо“. Но разговорът вече се насочил към недостатъците на другите жители на селото, особено на новобогаташите.

— Но Джеймс е точно новобогаташ — беше я прекъснала Стефани.

— Зная — отвърна Кати, — но по някаква причина не иска другите да го мислят за такъв.

— Значи тогава се случи? — Стефани беше нетърпелива да чуе края на историята и едновременно с това се страхуваше. Усещаше как сърцето й бие в гърлото и не можеше да си представи как се чувства Кати — която й каза, че се е затворила в банята на долния етаж, за да говори по телефона.

— И тогава — каза драматично Кати, — тогава дойде време за десерта.

Джеймс, вече порозовял от виното, гордо обявил, че е приготвил прочутия си тарт татен.

— Мислех си да направя нещо ново, но реших, че вечерта е във френски стил и старият ми хит ще е съвсем на място.

Донесъл го от кухнята на поднос, сякаш представял на света новороденото си дете.

— Откъде взе ябълките по това време на годината? — попитала Симон. — Винаги са ми се стрували много воднисти и безвкусни сега.

— О, това е тайна — казал Джеймс.

Той отрязал първото парче и Кати можела да се закълне, че пребледнял, когато го вдигнал и забелязал нещо като парче хартия, залепнало отдолу. Понечил да остави парчето на подноса, но в това време Сам се навела напред и дръпнала хартията.

— Готово — казала тя ведро, смачкала я и я сложила до чинията си. Джеймс изглеждал така, сякаш всичката кръв е напуснала тялото му.

— Явно съм го сложил върху нещо — казал той и се засмял нервно. — Ще отида в кухнята да го оправя.

Кати стаила дъх. Нищо не можела да стори. Нямало как тя да разкрие какво е залепнало за сладкиша. Можела само да чака с преплетени за късмет пръсти. Джеймс явно се канел да отиде в кухнята. Оставил ножа и тъкмо щял да вземе подноса, когато Хю се протегнал напред и грабнал остатъка от хартията, която се подавала под тарта.

— Не се тревожи, старче. Ето, аз го махнах.

— Какво е? — попитала Симон. Настъпил почти комедиен момент, в който Джеймс протегнал ръка да вземе хартията, но Джеф го изпреварил.

— Прилича на касова бележка — казал Джеф и тъкмо щял да я остави, когато Сам — слава на бога за любопитството на Сам — погледнала над рамото му и възкликнала:

— Тук пише „Тарт Татен“.

Другите се засмели, без да осъзнават мащаба на откритието, което щели да направят. Ричард дори казал шеговито:

— Не ми казвай, че си я купил готова.

И тогава Сам си поела рязко дъх:

— Господи, Джеймс, тук пише също и „буябес“ и „касуле“. Колко странно.

И тогава цялата стая внезапно притихнала.