Джейн Фалън
Пази си гърба! (49)

48.

Кати вече не издържаше. Беше изтощена от ставането в пет и половина, за да се гримира и фризира само за да може Оуен да не й обърне никакво внимание на автобусната спирка. Беше време да действа решително. Стенли, който вече си мислеше, че това е новият му режим, чакаше търпеливо до вратата в шест без десет, а каишката висеше от устата му. Кати се увери, че има дребни монети — осемдесет пенса и, разбира се, още осемдесет за обратното пътуване. Не мислеше, че ще трябва да плаща за кучето. Оуен нямаше да й избяга: качеше ли се на автобуса, и тя щеше да се качи.

Взе си мобилния, който беше изключила снощи, и реши да не го включва отново. Стефани й беше оставила съобщения, които я притесниха. Не думите, които звучаха съвсем приятелски, а начинът, по който ги изричаше, в гласа й се усещаше някакво напрежение или може би раздразнение. И Кати знаеше защо. Стефани сигурно й беше сърдита, че не се е посъветвала с нея, преди да се обади в клиниката. Всъщност мислеше да й звънне, но когато й хрумнеше нещо, тя искаше направо да действа. Просто си беше такава — импулсивна. Освен това имаше чувството, че Стефани няма да одобри и ще се опита да я разубеди. Тя напоследък нищо не одобряваше. А пък Кати си мислеше, че нямаше да й каже за кучето, ако на подсъзнателно ниво не се надяваше, че тя ще предприеме нещо по въпроса. Щеше да изчака няколко дни, преди да й се обади, за да й даде време да се успокои.

Зашляпа по алеята с розовите си чехли, дългата й пола се влачеше след нея в прахта. Оуен някога й беше споменал, че предпочита по-земни жени, а не като бившата му съпруга Мириам с фризираната й коса и тракащи токчета. Харесвал жени, които не държат толкова на външния си вид или поне на цената и етикета на дрехите. Истински жени. Жени, намекваше той, като Кати, грижовни, майчински настроени, меки. Днес тя бе разпуснала косата си, която се къдреше по раменете. Носеше дълги сребърни обици с нефрит, на които той някога се възхити, и блузка без сутиен, което може би не отиваше на годините й, но тя беше сигурна, че ще привлече вниманието му. Беше студено, затова си облече розовата жилетка. Можеше да я свали точно преди да завие към автобусната спирка.

Оказа се, че е подранила, и той не беше там, затова обиколи пресечката, за да може да се появи най-небрежно, когато той дойде. Времето беше от критично значение — дойдеше ли твърде рано, щеше да се наложи да обиколи отново, а ако закъснееше, той вече щеше да е в автобуса. Когато се върна, зърна зеленото му яке и сърцето й подскочи. Господи, наистина беше хлътнала. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Дръж се естествено, помисли си.

Оуен се взираше в пътя в посоката, от която щеше да дойде автобусът.

— Здрасти — каза тя, за да привлече вниманието му, и той се обърна бавно, без да изглежда нито изненадан, нито доволен да я види.

— Здрасти — отвърна безизразно и пак се обърна, явно очакваше тя да отмине.

„Е, добре — каза си Кати, — явно ще е по-трудно, отколкото се надявах.“ Седна на дървената пейка до него и го попита:

— Как я караш?

Оуен се обърна неохотно към нея.

— Добре.

— Липсват ми сеансите ни — каза Кати. — Питах се дали искаш да се върнеш.

— Нямам време.

— Вече работя и вечер. И през уикенда. Отварям истински спа салон в старата ветеринарна клиника.

— Браво на теб — каза той, звучеше искрено. — Знам, че винаги това си искала.

Май определено омекваше, макар че не се хвърли веднага на шанса за още сеанси по акупунктура. Автобусът се появи зад ъгъла и Оуен стана. Кати също стана, приготвила монетите.

— Е, чао тогава — каза той.

Кати го последва в автобуса.

— И аз идвам. Имам малко работа в града. — Още щом каза това, осъзна колко глупаво звучи. Каква работа ще има в Линкълн в шест и половина сутринта? — Ще плувам — добави бързо. — Отивам в спортния център. Те отварят много рано напоследък, за да могат хората да ходят преди работа.

Оуен я гледаше скептично.

— С кучето?

— Той чака отвън. Имат си място, където можеш да си оставиш кучето… — замълча. Звучеше нелепо. Беше очевидно, че лъже. Оуен седна на задните седалки и тя се настани до него. Разполагаше с осемнайсет минути. Реши да кара направо.

— Всъщност, Оуен, мислех си да приема предложението ти за вечеря.

— Вечеря ли?

Тя не разбра дали наистина е забравил, или нарочно се държи обидно. Явно още й се сърдеше. Може би искаше да я поизмъчи малко.

— Нали каза, че искаш да ме изведеш на вечеря — не помниш ли? За да ми благодариш за търпението, докато ми се изплатиш. — Оуен вече пъхаше пликовете с парите редовно в пощенската й кутия — когато я нямаше — и му оставаха само двайсет паунда, за да изплати дълга си.

— Теб и Джеймс — каза той. — Предложих да заведа на вечеря и двама ви.

Господи, щеше да я измъчи.

— Е, очевидно вече няма как да стане. Така че си помислих, че можеш да изведеш само мен — добави тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. Той защо просто не кажеше „да“?

— Съжалявам, Кати, не мисля, че на приятелката ми ще й хареса.

Сякаш я удариха с юмрук. Опита се — почти успешно — да скрие шока си.

— На приятелката ти?

Оуен се усмихна нервно, сякаш знаеше колко много ще я заболи и се притесняваше от това.

— Даниел Робинсън. Живее в селото. Познаваш ли я?

Кати я познаваше. Даниел Робинсън беше безлично, съвсем обикновено момиче — е, всъщност жена, караше трийсетте — и работеше в местната клиника. Със сигурност не можеше да й е конкуренция.

— Е, сигурна съм, че тя ще разбере. Все пак не сте сгодени, нали? Откога се виждате?

— От два месеца — каза Оуен и Кати едва не падна от седалката. Два месеца? И през цялото това време тя бе ставала в пет и половина и бе търчала към автобусната спирка?

— Ами да, тя ще разбере, защото е мила, любяща и не е ревнива, но все пак не ми се струва редно. Съжалявам.

— Но тя е толкова… обикновена — избълва Кати. Това беше нелепо. Оуен винаги си беше падал много по нея, знаеше го.

Той я погледна съжалително.

— За бога, Кати, какво ти се е случило? Винаги съм те мислил за толкова мила жена. Съжалявам за всичко, през което премина, наистина, но не позволявай това да те промени.

Помълчаха няколко минути и после Кати стана и натисна звънеца.

— Нали щеше да ходиш да плуваш — извика след нея Оуен, докато тя вървеше по пътеката.

— Размислих — извика Кати и дръпна силно каишката на Стенли.

Щом слезе от автобуса, прекоси пътя и се огледа за спирката обратно към селото. Как смееше да я поучава така? Точно Оуен ли ще й казва дали е добър човек? Той, който хвърли скъпата ваза на жена си през прозореца на зимната градина и е направил кой знае какво с онзи свински бут. Мъжът, който й сподели, че има тайни фантазии, как си отмъщава на жена си и любовника й. За миг влечението й към него изчезна и й призля при мисълта как го бе преследвала така явно.

Извади телефона от джоба си. Още щом го включи, той издрънча. Поредното съобщение от Стефани: „Обади ми се.“ Сигурно бе пристигнало късно снощи. После се обади на гласовата поща. Тя чу гласа на Стефани и я изключи. Не можеше да се занимава с това сега.