Джейн Фалън
Пази си гърба! (44)

43.

Имаше нещо пречистващо в това да размахваш тежкия чук, нещо мъжествено, помисли си Джеймс, макар че сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Стените на пристройката се оказаха доста по-солидни от очакваното. Явно бе извадил лошия късмет да наеме единствения местен строител, който искаше сградите му да пребъдат. Чукът едва успя да направи вдлъбнатина в стената, а Джеймс вече се потеше за четирима.

Беше пристигнал в Лоуър Шипингам късно през нощта и спа в апартамента над клиниката. Тръгна си от къщата на Стефани (вече така я наричаше) в душевен смут. Беше му ужасно неприятно, че Майкъл е такъв хубавец, но бе съвсем нормално Стефани, с нейната любов към модата, да го хареса — а и работата му звучеше не само впечатляващо, но и готино. Не знаеше как би могъл да се съревновава с такъв мъж, с някой толкова различен от него. След като допусна мисълта, че Стефани наистина спи с друг, осъзна, че се е утешавал с представата, че новият е дебел или нисък, или и двете, и може би работи като счетоводител или анализатор на данни. Може би имаше лош дъх — макар че и Майкъл можеше да има такъв проблем, не беше се приближавал толкова, че да разбере. И все пак не му се вярваше. Фактът, че Майкъл е артистичен, беше ударът, който го нарани най-силно. Джеймс беше точно обратното.

От друга страна, се радваше, че се държа толкова добре — Стеф определено беше впечатлена. Знаеше, че му е благодарна за… за какво? Че се е държал като възрастен? И си мисли, че се справя доста добре. Инстинктите му го караха да не си тръгва, да не ги оставя заедно, защото това би означавало, че се предава. Но рационалната му страна, която той ценеше повече, настояваше да се държи зряло.

Ако не можеше да си върне Стефани — и напоследък това му се струваше все по-малко вероятно, — трябваше поне да й покаже, че Майкъл не е мъж за нея. А това означаваше, разбира се, да поеме немислимия риск тя да реши точно обратното, но все пак си струваше да рискува. Когато затвори входната врата след себе си и се пребори с порива да прекара нощта в храстите, за да ги наблюдава през прозорците, той се почувства невероятно горд със себе си. Сега можеше единствено да се държи добре, да постъпва правилно и да се надява, че някой ден тя ще го приеме отново. Всичко останало не беше в неговите ръце.

И ободрен от това, той реши да хване бика за рогата и да си подреди живота. Качи се право на влака за Линкълн. По пътя си спомни за Джак Шърли, момче, чиято котка веднъж бе съживил след падане от дърво. Джак беше дотичал с нея в клиниката, ужасно разстроен. Щом котката се възстанови, Джак призна през сълзи, че е беден студент и не може да плати сметката. Предложи да работи, за да изплати дълга си, но Джеймс се трогна от обичта му към животното и отказа това предложение. Джак, обзет от благодарност, настоя да му даде номера си, за да може да му се изплати по-късно, а Джеймс веднага забрави за случая. Сега Джак бе готов да помогне и дори щеше да доведе брат си Шон, който бе дошъл за няколко дни при него. Това много зарадва Джеймс, който бе получил оферта за две хиляди от строителна фирма.

Планът му беше следният. Щеше да му отнеме два дни да събори пристройката и да възстанови първоначалната външна стена. Стига, разбира се, тези два дни да започваха в седем сутринта и да свършваха в десет вечерта. Беше се заредил с консерви и диетична кола и нямаше намерение да излиза по улиците на селото повече от необходимото. На третата сутрин щеше да тръгне към Лондон, а клиниката щеше да е вече в регистрите на местната агенция за недвижими имоти. Щом я продадеше, щеше да си купи едностаен апартамент в Лондон, близо до Фин и работата си, и да започне отново бавното изкачване по стълбицата.

С помощта на Джак и Шон успя да разкачи инсталациите по доста грубоват начин. Те бяха добри момчета, работливи и забавни, и се интересуваха прекалено много от момичета, мотори и бира, за да се занимават със селските клюки, според които Джеймс беше в немилост. Разговорът им се състоеше предимно от разкази за купони, осеяни с информация за групи, които не беше чувал, и с какво ще се отрежеш по-бързо — „Снейк байт“ или шотове водка. Беше доста успокояващо да ги слуша как дърдорят. Напомняше му какъв живот бе водил на тяхната възраст: неусложнен и изпълнен с възможности. Искаше му се да им каже да не го прецакват, да мислят, преди да действат, и да се научат да ценят онова, което имат. Но знаеше, че ще го вземат просто за скучен стар загубеняк, който им изнася лекции, и няма да го послушат. Точно там беше работата. Не можеш да научиш никого от своя опит. Никой не се учи от твоите грешки. Трябва да направи свои.

До обед успяха да съборят почти изцяло една от стените и Джеймс изпрати момчетата да хапнат в кръчмата, докато той си стопли консерва. Огледа малката кухня точно над рецепцията. Странно беше, че е прекарал тук толкова много години от живота си. Харесваше му да има своя клиника. Винаги бе смятал, че всъщност му харесва статутът, която тя му даваше, да се чувства стълб на обществото, но сега му хрумна, че всъщност му е харесвало да бъде шеф на своя малка империя, свободата да работи за себе си, другарството в малкия екип, който внимателно бе подбрал. Освен Сали. Сали беше грешка. И ако трябваше да бъде честен, и Саймън и Малкълм не се оказаха чак толкова страхотни. Беше вълнуващо да си представя как ще започне отново някой ден, този път няма да бърза и ще го направи както трябва. Реши да гледа на това като на предизвикателство. Като на ново начало.

Събра няколко неща в кашони, за да ги изхвърли. После седна и зачака момчетата да се върнат, което те направиха след трийсет и пет минути. Шон му носеше халба бира от кръчмата. До седем и петнайсет вечерта бяха съборили всичко и натовариха микробуса на баща им с отломките, после ги откараха до сметището на няколко мили оттам. Джеймс беше изтощен. Вече бе твърде стар за такава физическа дейност.

Джак го откара в клиниката и той им помаха неохотно, отказвайки поканата да отиде с тях в „Лисицата и хрътките“. Нямаше какво друго да прави — нямаше телевизия или радио, дори кутийка бира, — затова се качи в апартамента и легна на неоправеното легло. Заспа почти веднага.

На сутринта се събуди в шест, беше скован и всичко го болеше, но нямаше търпение да продължи. Момчетата щяха да дойдат след час, затова той се осмели да потича около селото, като внимаваше да не приближава къщите на познатите си, макар че едва ли щяха да са станали в този час, с изключение на фермерите, разбира се. Взе си студен душ — беше забравил да включи бойлера, — изпи кутийка диетична кола и зачака. Джак и Шон се появиха точно в седем, прозяващи се и изпълнени с истории от нощта. Носеха седем бири и водеха дъщерята на местния полицай.

Този път приключиха до пет и половина и освен издайническите следи от основите, пристройката вече не съществуваше. Е, почти. Нямаше как да стане по-добре, когато не го правеха професионалисти.

Той отново заспа в мига, в който главата му докосна мястото, където трябваше да е възглавницата. Отново стана в шест, излезе да тича, изкъпа се и този път зачака агента на недвижими имоти да се появи в десет.

Към девет без двайсет някой затропа силно по вратата и Джеймс, впечатлен от нетърпението на агента, което прие като знак, че имотът все пак е желан, отиде да отвори. На прага стоеше Ричард. Джеймс се стъписа от изражението му, което определено не беше на човек, който просто се отбива при съседа на чай. Доколкото си спомняше, Ричард не беше голям приятел на Кати, а и не бяха ли разговаряли веднъж на пияна глава за невъзможността на моногамията? Не можеше да си представи, че Ричард ще му е ядосан заради нея. Сигурно само така му се струваше, помисли си и се усмихна приветствено.

— Здравей, приятел. Радвам се да те…

Един юмрук прекъсна изречението му — юмрукът на Ричард, — който влезе в съприкосновение с лицето му. Джеймс полетя към стената и се плъзна надолу, притиснал ударената си буза с ръка.

— Ама какво става? Какво съм направил?

— Сякаш не знаеш — каза Ричард, което не изясни ситуацията. Джеймс се зачуди дали да го удари, но Ричард беше много по-висок от него и редовно ходеше на фитнес. Затова реши да си остане на пода. Никой не удря паднал човек, нали?

Потърка бузата си. Болката беше невероятна.

— Случилото се между мен и Кати си е наша работа. И на Стефани, разбира се. Няма нищо общо с теб и с твоето мачовско усещане за справедливост.

Ричард се засмя. Доста страховит смях, като на гангстерски бос от филм точно преди да изтръгне нечий език или да отхапе главата на нещастната си жертва.

— Не става дума за Кати. А за жена ми.

„Господи — помисли си Джеймс. — Симон!“

— Аз каква вина имам, че тя ми се натискаше? — попита той, защото знаеше, че е обречен.

— Тя се е натискала на теб? — изсумтя Ричард. — Да не мислиш, че е толкова отчаяна.

Джеймс си пое дълбоко дъх. И без това щеше да изяде боя, затова имаше два варианта: да каже истината и може би да посее в ума на Ричард съмнението, че бракът му не е в добро състояние, или да излъже и да позволи на Ричард и Симон да се обединят в омразата си срещу него. Новият Джеймс, добрият Джеймс, избра второто.

— Добре — каза той и се стегна за нападение. — Съжалявам, Ричард. Бях пиян. Знам, че това не е извинение. Но да се пробвам със Симон беше едно от най-долните неща, които съм правил. Просто не мислех ясно.

Ричард пристъпи към него и Джеймс се сви до стената. Заслужаваше си го — не заради Симон, разбира се, а заради стореното на Кати и Стефани. Нямаше значение, че ще го накажат за друго престъпление. Какво значение има, ако си убиец, а са те осъдили за убийството на друг? Пак си си убиец и си заслужаваш затвора. Дори можеше да се почувства малко по-добре, ако го набиеха. Като мъж.

Ричард се поколеба за секунда и Джеймс си помисли, че ще му се размине, и в този миг осъзна, че всъщност не иска да го бият, колкото и праведен да го кара да се чувства това. Ричард явно не беше свикнал с побоищата, защото замахна и нанесе бавен, непохватен удар. Джеймс, който го видя още отдалече — и който навремето беше станал втори в един аматьорски боксов турнир в местен клуб във Фром, — инстинктивно се изправи и заби юмрука си право в основата на орловия му нос, който се разплеска на загорялото му лице като смачкана ягода. Придружаващият шум, като звуков ефект от кунгфу филм, едва не го накара да се засмее, беше такова клише. Ричард политна назад и падна на пода, по-скоро за да се предпази, отколкото от силата на удара. Не се съмняваше, че Джеймс ще го удари отново. А това беше нелепо, тъй като не той искаше да се бие.

Джеймс посегна надолу и го издърпа, после стисна ръката му и я разтърси.

— Всичко свърши. Просто искам да знаеш, че между мен и Симон не се случи нищо. Каквото и да ти е казала.

Ричард потъркваше лицето си.

— Е, защо ще си измисля? — попита той, гневът му като че ли бе изчезнал напълно.

— Нямам представа. Защо не я попиташ?

Чу се кашлица и Джеймс се огледа. Едно младо момче с твърде широк костюм, сигурно агентът на недвижими имоти, стоеше на прага и наблюдаваше нервно сцената. Джеймс избърса леко окървавената си ръка в панталоните и му я подаде.

— Просто тренираме — каза той, като посочи Ричард, който бе облечен за работа с кафяв костюм и никак не приличаше на спортист. — Нямахме търпение. Нали знаеш как е.

Агентът, който се представи като Тони, кимна, сякаш това бе най-нормалното обяснение на света, макар че ококорените му очи издаваха съмненията му.

Оказа се, че имотът струва към двайсет и пет хиляди паунда по-малко, отколкото ако бяха разрешили да оставят пристройката, и около десет хиляди по-малко, ако беше съборена професионално („… защото ще протестират, че трябва да извадят бетонните основи, за да си направят градина…“) и така цялата история се оказа безсмислена. Когато стана време да си тръгва, на Джеймс вече не му пукаше.

— Сложи няколко саксии и им кажи, че е вътрешен двор — рече той на смаяния агент, като сочеше бетонния четириъгълник, заемащ половината от предполагаемата градина.

— О, не мога да го направя — отвърна агентът, който едва ли беше на повече от седемнайсет и сигурно бе отишъл на работа с баща си, за да види света на възрастните.

— Добре, просто я продай бързо — каза Джеймс, когато осъзна, че за разлика от лондонските агенти, които обичаха да преувеличават, този притежава някаква етика. — Парите ми трябват. Просто се отърви от нея.