Джейн Фалън
Пази си гърба! (39)

38.

Джеймс опитваше да се концентрира. Знаеше, че трябва да си намери по-добро жилище, а нямаше представа откъде да започне. Почти двайсет минути разглежда витрините на агенциите за недвижими имоти, но не можеше да си позволи дори най-малкия апартамент. Започна да съжалява, че остави толкова много от вещите си; можеше да продаде нещо, макар да не знаеше какво и на кого. Купи си „Стандарт“ и го прегледа за обяви за съквартиранти, но нямаше нищо.

Трябваше да прегледа будките за вестници, това беше отговорът. Не помнеше къде се намират, но реши, че ако се поразходи, все ще намери някоя.

Разходката неизбежно го водеше все по-близо до Белсайз Авеню и преди да се усети, вече стоеше пред къщата и гледаше към прозорците. Питаше се какво ли правят Стефани и Фин. Фин, разбира се, сигурно се приготвяше за училище, а Стефани вероятно щеше да тръгва за работа, макар че работеше от дома поне два дни седмично. Погледна си часовника. Осем двайсет и пет. Можеше да позвъни и да обясни, че минава и иска да си вземе още дрехи. А после какво? Нямаше смисъл да я моли да го прибере. Бяха минали само два дни, откакто го отряза. Едва ли беше променила решението си. Обърна се тъжно. Трябваше му стратегия.

Докато завиваше по Хейвърсток Хил, вече напълно бе забравил за мисията си да търси обяви за стаи под наем. Едно такси го подмина в обратната посока. На задната седалка седеше жена, която подозрително много приличаше на Стефани и гледаше през другия прозорец. Джеймс спря рязко. Тя като че ли се прибираше у дома. В осем без двайсет и пет? Беше твърде рано, за да е водила Фин на училище. Обърна се и бавно тръгна по улицата. И наистина — таксито спря пред къщата му и Стефани слезе от него. Джеймс се скри в градината на съседите и занаднича иззад едно дърво. Тя беше облечена като за среща — тясна пола, високи обувки и малкото сако на „Шанел“, което много харесваше. Ако го бяха попитали какво е изражението й — щеше да отговори, че тя се усмихва. Почти самодоволно. И тогава го осени: беше прекарала нощта другаде. Стефани не беше спала у дома.

Стефани се събуди рано. Всъщност не спа добре, будеше се при всяко обръщане на Майкъл. Не че той се въртеше много или пък беше шумен, просто това бяха непривични движения и шумове. Без съмнение за него бе същото. Събудиха се едновременно, към пет и половина, и сънливо правиха отново секс, този път по-спокойно, не така трескаво. Повече заради насладата, а не заради впечатлението.

След това Стефани не можа да заспи отново, затова стана, изкъпа се и опита да се почувства у дома си в чуждия апартамент. Надничаше в кухненските шкафове за чай и хляб. Наистина й се искаше да се прибере и да се отпусне за миг, преди да се приготви за работа, но се тревожеше, че няма да изглежда добре, ако си тръгне, преди Майкъл да е станал.

Нямаше представа дали по принцип е ранобуден. Не знаеше милион неща за него, но знаеше, че събитията от последните дванайсет часа значително бяха подобрили самочувствието й. Реши да изчака до осем и ако той не стане дотогава, ще му напише бележка и ще си тръгне.

През следващия час и половина изпи три чаши чай, който започна да я замайва, и започна да се чуди какво точно да му напише. Не можеше да е просто: „Отивам на работа, с обич, Стефани“, защото щеше да си помисли, че нещо не е наред, но не знаеше дали трябва да е по-обстоятелствено („Изкъпах се и си направих чай и препечена филийка“), или смешно (Е, очевидно ти отворих всички шкафове и осъзнах, че съм направила ужасна грешка! Не можем да се виждаме повече!), или пък секси („Най-много ми хареса, когато ти…“) Не! Не можеше да го направи. Вече имаше чувството, че тази бележка е най-важното нещо, което някога ще напише. Сякаш споменът на Майкъл за тази нощ щеше да бъде повлиян завинаги от нея.

Започваше да я боли глава. Тъкмо се чудеше дали Наташа вече е станала, за да й се обади за съвет, когато чу, че Майкъл е в банята. Стрелна се към печката и се опита да намери някаква отразяваща повърхност, за да се огледа. Когато той влезе в кухнята, тя седеше до масата, четеше вестник и се опитваше да изглежда небрежно.

— Добро утро — каза той и се усмихна така, че тя чу пулса в ушите си. Той се приближи, прегърна я и я целуна по главата. — Притесних се, че може да си си тръгнала.

— Мислех да ти оставя бележка, но не можах да измисля какво да напиша.

— Е, радвам се, че си още тук. Ще имаш ли време да се върнем в леглото? — попита той и я целуна, преди да е успяла да отговори с „да“.

След като се прибра да се преоблече, тя прекара сутринта в преглеждане на мостри от „Фрост Френч“ с Наташа, като й разказа всичко с подробности. Тя винаги живо се интересуваше от всички детайли на чуждите връзки. Твърдеше, че като преживявала вълненията на приятелите си, успявала да остане щастлива в своята дълга и напълно моногамна ситуация. Стефани знаеше, че Наташа и Мартин всъщност не се нуждаят от подобно нещо, за да са щастливи. Винаги беше завиждала на приятелката си за идиличната й връзка.

Каза на Майкъл, че няма да могат да се видят две вечери, защото се чувства виновна пред Фин и не иска да го оставя на грижите на приятели или да се обажда твърде често на Каси. Джеймс определено щеше да го вземе, ако го помолеше, но нямаше представа къде е той от неделя, а и не искаше да му се обажда. Пък и беше твърде скоро, за да запознае сина си с новия си приятел. Майкъл прояви разбиране. Уговориха си среща за обяд на следващия ден и после в петък вечерта.

— Това е добре — каза Наташа. — Дръж го на нокти. А какво изпитваш към Джеймс? — попита след няколко минути.

— Знаеш ли? Нямам представа. Просто съм облекчена, че всичко свърши.

— Само не забравяй — каза Наташа, сякаш току-що си е спомнила, че винаги е извор на мъдрост, — че Майкъл е твоят преходен мъж. Той е за възстановяване. Не го приемай твърде сериозно.

— Познавам го от пет минути, Таш — каза Стефани, с надеждата, че говори истината. — Просто се забавлявам.

Към дванайсет мобилният й иззвъня и тя видя, че е Кати. Не очакваше да се чуят толкова скоро — всъщност когато и да било. Цялата тази история вече й се струваше много далечна. Имаше чувството, че животът й най-сетне е започнал наново и не беше сигурна дали иска да говори за миналото. Не че не харесваше Кати, харесваше я, но всъщност нищо не ги свързваше освен Джеймс. Отговори колебливо:

— Здравей, Кати.

— Е… — каза Кати с очакване. — Как мина?

За част от секундата се запита дали да й каже за Майкъл, едва не изтърси: „Най-сетне спахме заедно“, но после си спомни, че не й беше споделяла за новата си връзка. Не знаеше защо, просто не й се струваше правилно. Затова каза:

— О, мисля, че добре. Той си тръгна. Не знам къде е.

— Надявам се на някое ужасно място — засмя се Кати. — Цялото село говори за това, между другото. Имам толкова много нови клиенти — няма да повярваш. И само защото искат да научат цялата история. Изтощена съм.

— Радвам се за теб — каза Стефани и не се сети какво друго да каже.

— А как го прие Фин?

— Ами малко е унил. Предполагам, че нещата ще се нормализират, след като се разберем кога ще може да вижда Джеймс и прочее.

— Според Сам Макнийл е почти сигурно, че ще отхвърлят молбата му за разрешителното. Не си признава, но мисля, че тя се е погрижила за това.

— Господи, наистина ли? — попита Стефани, искрено шокирана. — Може би трябва да я разубедиш. Все пак няма смисъл да продължаваме, нали?

— Разбира се, че има — отвърна Кати. — Забавно е. — Замълча, после пак се засмя. — Само се шегувам. Ще видя какво мога да направя. Всички са толкова мили с мен, Стефани. Не знаех, че имам толкова приятели тук.

— Чудесно — каза Стефани. — Много се радвам за теб. — Но се чувстваше неловко. Явно за Кати играта не беше свършила.