Джейн Фалън
Пази си гърба! (27)

26.

Когато телефонът иззвъня във вторник вечерта, Стефани за малко да не вдигне, защото Фин тъкмо мрънкаше, че не иска да яде фасула, който „мразел“, с домашните пилешки хапки, и тя знаеше, че ако откъсне поглед от него дори за секунда, той ще изхвърли фасула в кофата. Взе мобилния с намерението да го изключи, но когато видя непознат номер, любопитството й надделя и автоматично прие разговора.

— Здравейте — каза мъжки глас. — Обажда се Майкъл!

Тя се замисли трескаво. Познаваше ли Майкъл? Звучеше смътно познат. Той явно усети колебанието й и добави:

— От снимките вчера. Майкъл Сотби.

Майкъл фотографът. Хубавият Майкъл, който я накара да се изчерви.

— Здравейте! — каза тя малко объркана. — Откъде имате номера ми?

— Беше в списъка за снимките — каза той. — Проблем ли е, че ви позвъних?

— Не, Господи, разбира се, че не. — Спри да дърдориш, Стефани.

Тя си спомни за Фин, за когото бе забравила за миг. Погледна го и видя, че чинията му е празна и той изглежда много доволен от себе си. Усмихна му се, излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

— Е — каза тя, опитваше се да не обръща внимание на препускащото си сърце. Какво й ставаше? — Какво мога да направя за вас?

— Просто се питах — каза Майкъл, май вече съжаляваше, че е позвънил — дали ще искате да отидете на изложбата на Иън Хоскинс с мен. Нали се сещате… говорихме за това.

Стефани си пое дълбоко дъх. Той на среща ли я канеше? Не беше ли споменала вчера, че е омъжена? Но нали бяха по работа, защо да го прави? Все пак тя флиртува с него. Сигурно е останал с погрешно впечатление.

Мълчанието й явно го изнерви.

— Просто си помислих, но ако сте твърде заета или нещо друго…

— Не — чу се Стефани да отговаря. — С удоволствие. Но мога чак другата седмица и ще трябва да намеря някого да гледа сина ми. Имам син — добави задъхано. Боже, какви ги вършеше? — И съпруг, но сме разделени, само че той не знае това. Нали разбирате, има си приятелка в Линкълн. Току-що разбрах. Е, преди няколко седмици. Той не знае, че знам. Живее с нас в Лондон само няколко дни седмично. За да види Фин. Това е синът ми.

— Стефани, успокой се — засмя се Майкъл. — Каня те само да разгледаме едни снимки. Ако не искаш да дойдеш, няма проблем.

— Не — каза Стефани, като се взе в ръце. — Просто исках да съм открита с теб. Това ми е проблем — честността, след случилото се с брака ми. Искам да знаеш точно каква е ситуацията, за да няма после неприятни изненади.

— Добре. Е, аз бях женен петнайсет години до миналата година, когато съпругата ми реши, че иска да си тръгне. Доколкото знам, нямаше друг мъж. Нямаме деца. Имам апартамент в Докландс и все още съм с всичките си зъби, освен един, който счупих при инцидент с колелото и затова е изкуствен. На една училищна пиеса се облякох като омар, но иначе нямам никакви мръсни тайни.

Стефани се засмя.

— Е, в такъв случай с удоволствие ще дойда на изложбата с теб. — Не правеше нищо лошо. Определено не можеше да се сравни с онова, което Джеймс й причиняваше.

— Какво ще кажеш за следващия понеделник вечерта? — попита той и тя отговори, че би било чудесно и ще се видят в галерията, в седем.

Щом затвори, остана за миг в коридора. Опита се да осъзнае какво чувства и дали е постъпила правилно. Фин се появи на прага на кухнята.

— Какво правиш?

— Нищо. Изяде ли си фасула?

— Да. С кого говореше по телефона?

— С един човек от работата. Не го познаваш. Наистина ли си изяде фасула?

— Нали видя. Всичкия.

Стефани знаеше, че ако погледне в кофата за боклук, фасулът ще е на купчинка най-отгоре, но реши да не настоява. Имаше среща. Някой я смяташе за достатъчно привлекателна, за да я покани на среща. Утре щеше да се погрижи Фин да си изяде зеленчуците.

Въпреки че нямаше усещането, че постъпва неправилно, като прие поканата на Майкъл — по скалата на изневярата една изложба едва ли можеше да си съперничи с това да се представяш за разведен и да си уредиш дом с друг човек — Стефани не спомена на Наташа това на сутринта. Всъщност искаше. С нея нямаха тайни, или поне тя така си мислеше.

По някое време дори спомена името му в разговор, който Наташа започна — че трябва да върнат дрехите, които бяха заели за фотосесията на Керълайн.

— Майкъл като че ли остана доволен от външния й вид — каза Стефани.

— Той зяпаше предимно твоя външен вид. Не мисля, че дори я забеляза — отвърна през смях Наташа и Стефани си помисли: „Сега е моментът да спомена най-небрежно, че ми се е обадил, и после, ако се приеме добре, да добавя, че имаме среща в понеделник“. Но нещо я спря. Чувстваше се глупаво да говори за среща като някоя тийнейджърка. А и все пак още нямаше нищо за казване: просто щяха да разглеждат снимки.

Докато дойде следващият понеделник, тя вече съжаляваше, че се съгласи. Струваше й се твърде голямо усилие — да се тревожи как ще изглежда, да измисля интересни и остроумни реплики. Беше дъждовна вечер и тя искаше само да се свие на дивана пред телевизора. Помисли си дали да не се обади на Майкъл с някакво извинение — болест или по-добре проблем с детегледачката, — но знаеше, че той вероятно ще се опита да отложи срещата за друга вечер и така щеше да трябва да измисля друго оправдание. Затова реши просто да съкрати вечерта възможно най-много. Да бъде любезна, да разгледат набързо снимките и да се прибере у дома до девет, девет и половина най-късно.

Фин беше отишъл право от училище у приятеля си Арун, затова тя имаше достатъчно време да си вземе вана и да се тормози с какъв точно имидж да се представи пред Майкъл чрез избрания тоалет. Накрая се спря на относително консервативна, но все пак младежка блузка „Пучи“, тесни, но не прилепнали джинси, и любимите й високи ботуши. Провери грима си за пети път, когато мобилният й звънна. Беше Кати.

Не бяха говорили от няколко дни. Първоначалното вълнение от есемесите, когато Джеймс бе казал или направил нещо интересно, беше утихнало и те вече си пишеха само кратки доклади след всяко негово посещение. Стефани знаеше, че трябваше да се обади на Кати предния ден, още щом Джеймс тръгна към Линкълн, но усети, че няма желание за това. Те всъщност бяха прекарали доста приятни няколко дни. Стефани, която вече си имаше тайна за срещата, не сметна присъствието му за толкова потискащо, а той вероятно беше щастлив, че се е откъснал от напрежението на живота си в провинцията и изглеждаше спокоен и доволен. Изкараха цялото време, без да спорят нито веднъж, и макар Стефани да не се съмняваше, че нещата ще са още по-добре, когато него вече го няма, като че ли почти забрави за гнева и болката, за предателството от двойствения му живот, и се преструваше, че всичко е наред. Сега й беше по-лесно, когато наистина вярваше, че вече не го иска.

Единственият неловък момент беше, когато Джеймс заговори за партито за рождения си ден и я попита какво планира. Щяха да го направят в къщата и Стефани му прочете списъка на хората, които смяташе да покани. Щяха да наемат кетъринг, а тийнейджъри, деца на техни приятели, щяха да изкарат по няколко лири като сервитьори. Джеймс щеше да се занимава с музиката и възнамеряваше да направи плейлисти на айпода си, които да продължат от осем вечерта почти до четири сутринта, с няколко промени в настроението. Една от спалните на първия етаж щеше да се превърне в стая за игра за по-малките деца.

— Нямам търпение — каза Джеймс и Стефани, притеснена, развълнувана и смутена, не отговори нищо.

Майкъл я чакаше пред тентата на галерията, за да се скрие от дъжда. Изглеждаше добре, помисли си тя с облекчение, защото се притесняваше дали не й се е сторил хубав първия път само защото й обърна внимание. Той й помаха и се усмихна с очарователната, присвиваща очите усмивка, която толкова й беше харесала. Бе облечен с торбести военни панталони и тениска с дълги ръкави под друга с къси ръкави, в контрастиращи цветове. Гъстата му тъмноруса коса беше разрошена точно колкото трябва. Той изглеждаше съвсем на място в ърбън шика на Хокстън, така както Джеймс никога не би могъл. Е, може би изглеждаше малко твърде пасващ на типа за вкуса на Стефани, сякаш много държеше на впечатлението, което ще направи. Но определено изглеждаше добре.

— Закъснях ли? — попита тя задъхано, когато се приближи. Винаги закъсняваше. Това бе едно от нещата, които не харесваше у себе си, но сякаш не можеше да го промени. Времето просто си минаваше, колкото и да се опитваше да бъде организирана. Отдаваше го на факта, че на практика все пак е самотна майка — поне през по-голямата част от седмицата.

— Не — усмихна се той. — Изобщо. Исках да дойда по-рано, за да те посрещна. Не е точно район, в който би искала да се изгубиш.

Той й отвори вратата и влязоха в силно осветено бяло пространство. Снимките не скриваха нищо от семейния живот на бедните и бяха едновременно шокиращи и вълнуващи, но най-вече бяха чудесен повод за разговор. Когато стигнаха до последната, почти час и половина по-късно, тя вече имаше чувството, че знаят всичко един за друг — произход, детство, възгледи за семейния живот и връзките. Имаше чувството, че не е разговаряла толкова много от години, определено не и с човек, който като че ли наистина се интересува от думите й. Семейството на Майкъл, също като нейното, беше от задушния коридор между града и предградието.

— Нито мръсно, нито идилично — каза той и тя се засмя, знаеше точно какво има предвид. — Просто обикновено. Всъщност отегчително обикновено.

Когато излязоха във влажната вечер към осем и половина, Стефани вече знаеше, че ако иска да се придържа към плана си, сега трябва да се извини и да си тръгне, но когато Майкъл я попита дали иска питие, тя прие.

Отидоха в едно прекалено готино заведение с еклектична смесица от кресла и различни маси, като се свряха в ъгъла и пиха бира от бутилката. Точно когато тя започна да се чувства съвсем не на място сред тълпата от млади мъже с щръкнали коси и пощальонски чанти, преметнати през гърдите, и момичета със старомодни рокли, и си каза, че може би наистина трябва да се прибира, Майкъл се наведе към нея и я докосна по ръката.

— Виждам, че това не е твоето място. Нека идем другаде.

Откриха ресторант за тапас, който беше тих и осветен от свещи. Настаниха се и продължиха да разговарят над бутилка червено вино. Към единайсет и петнайсет Майкъл предложи да си вземат заедно такси и Стефани се съгласи, като почти се чудеше дали няма да се озоват у тях. Всъщност нямаше да има нищо против. Когато спряха пред апартамента му в Айлингтън обаче, Майкъл я целуна по бузата.

— Може ли да го направим отново? — попита той.

— Определено — каза Стефани, като се питаше дали очаква тя да предложи да влезе за питие.

— Утре ще ти се обадя — обеща той, слезе и затвори вратата. — Белсайз Парк — чу го да казва на шофьора, помаха й и тръгна към входната врата. Стефани се облегна назад. Майкъл се оказа джентълмен.