Джейн Фалън
Пази си гърба! (28)

27.

За Джеймс понеделникът също бе изпълнен със събития. Една крава с мастит, овца с инфектирана рана на крака и още една с възпаление на очите. Междувременно вдигаше телефона в клиниката и тормозеше бюрото по труда в Линкълн кога ще му изпратят човек за рецепцията — явно нямаше да е скоро. В Линкълн изглежда не се намираха много момичета, които бяха готови да пътуват до селото за толкова малка заплата. В един и десет, точно когато вече се чудеше дали да не заключи за час, за да отскочи за сандвич — Саймън и Малкълм тръгнаха към кръчмата, без да го попитат дали има нужда от помощ и дори дали иска да отиде с тях, — една жена с тъмносин костюм, слаба и доста привлекателна влезе в клиниката. За разлика от повечето хора, които се отбиваха тук, тя не беше придружена от животно, а стискаше купчина документи. Джеймс й се усмихна и се зачуди дали не се е объркала.

— Джеймс Мортимър търся — каза жената.

— Аз съм — отвърна той и стана зад рецепцията. — Какво обичате?

Жената погледна за миг документите.

— Аз съм от отдела по планиране. Уведомиха ни, че сте направили пристройка, за която изглежда нямаме никакви документи.

Джеймс преглътна усмивката си и се насили да я върне отново на лицето си.

— Съжалявам, сигурно е станала грешка. Кой казахте, че ви е съобщил това?

Жената не се усмихна.

— Не съм казала. Опасявам се, че е поверително. Е, ако обичате да ме разведете наоколо.

Джеймс забеляза, че жената държи план на сградата сред другите документи. Нямаше начин да не види пристройката. Превъртя бързо в главата си всички възможни последствия. Глоба? Едва ли нещо по-сериозно, нали? Проклетата Сали. Това нямаше да й се размине. Добре, помисли си той, имаше само един начин да се оправи с това. Блъф.

Поведе жената, която се представи като Дженифър Купър, към пристройката, където понастоящем имаше едно възстановяващо се куче и котка след операция.

— Сигурно имате предвид това — посочи той голямото помещение. Встрани, през една врата, се влизаше в малката операционна. Дженифър прегледа плана на сградата. — Направих го преди две години, но архитектът каза, че е твърде малко и няма нужда от разрешително. — Усещаше, че се поти. — Десет процента, нали? От общата площ? — Господи, какви ги говореше? Не биваше да лъже тези хора.

Дженифър огледа помещението, отиде до операционната и надникна вътре; огледа дори шкафовете. Отвори пак плана.

— Казвате, че това разширение е по-малко от десет процента от първоначалната площ на сградата? — Тя го погледна така, че сърцето му се сви.

— Е, поне така ми казаха — отвърна Джеймс, забил поглед в обувките си.

Дженифър извади отнякъде химикалка.

— Може ли да ми дадете името на архитекта.

Джеймс си пое дълбоко дъх. Това беше нелепо. Не беше използвал архитект за разширението, защото знаеше, че ще настоява да вземат разрешително от общината и щеше да отнеме месеци. Всъщност беше почти сигурно, че ще му откажат, както отказваха на всяко заявление за строителни дейности в селото. Особено след като Ричард и Симон се намесиха. Освен ако, разбира се, не се строеше със стар камък и хоросан, за да прилича на сграда от седемнайсети век, което, честно казано, щеше да му струва цяло състояние. Трябваше просто да си признае всичко пред тази жена. Да пледира наивност или невежество. Какво толкова можеше да му стори?

— Добре — каза той и опита да добие най-очарователното си изражение. Може би тя щеше да се поддаде на флирт. — Хванахте ме. Не мога да лъжа такава хубава жена. Никой не ми е казвал, че мога да направя разширението без разрешително. Просто рискувах. Казах си, че няма да е много голямо и е отзад, където никой не може да го види…

— Това е архитектурен резерват — прекъсна го Дженифър. — Не можете да строите без разрешение, без значение от размерите.

Прословутият му чар определено не работеше.

— Е, и сега какво? — попита той. — Ще ме глобите ли?

— Сега — отвърна Дженифър — ще подадете молба за разрешително.

— И?

— И ако отговаря на критериите, ще бъде одобрена.

— А ако не отговаря? — попита Джеймс, но знаеше какъв ще е отговорът.

— Ще трябва да съборите пристройката.

— Вие шегувате ли се? Ако я съборя, ще трябва да преместя клиниката. Сградата няма да е достатъчно голяма без нея.

— Е, можело е в самото начало да изберете по-голяма сграда — каза Дженифър и за първи път се усмихна. — Имате шейсет дни да подадете молбата. Довиждане засега.

Когато тя си тръгна, Джеймс седна на пода и разсеяно започна да гали ушите на заспалото овчарско куче през решетката на клетката му. Какво му се случваше, по дяволите?

След половин час той беше пред дома на Сали, забил пръст на звънеца. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Разбираше, че е ядосана и защо би искала някакво отмъщение. Доколкото знаеше, още не беше успяла да си намери работа, тъй като селото бе малко и просто нямаше достатъчно възможности. Може би беше прибързал, като я изгони така. Започваше да осъзнава, че не може да работи без човек на рецепцията. После си спомни за писмото от данъчните и деловата официалност на Дженифър. По дяволите! По-скоро щеше по цял ден да вдига телефона, отколкото да върне това момиче на работа.

Чу куче да лае зад вратата и тежки стъпки по коридора. Бащата на Сали, Джим О’Конъл, червендалест, обикновено сърдечен човек, се появи на прага. Смръщи се, щом видя Джеймс.

— Да? — попита рязко.

Джеймс се поколеба. Опита се да прецени дали Джим би се сбил с него и реши, че ако реши, определено може да го направи, но не изглеждаше такъв човек.

— Бих искал да поговоря за минутка със Сали, моля — каза той и се усмихна нервно. — Ако е тук.

Постоя малко на стълбите, като се чудеше дали да не си тръгне и да се върне по-късно, когато Сали ще е сама. Не можеше да й крещи, докато баща й се спотайва отзад. Всъщност вече не беше сигурен, че е добра идея да се кара с нея. Може би просто искаше да се почувства по-добре.

Сали, когато най-сетне се появи по коридора, го погледна дръзко и целият му гняв се завърна. Какво право имаше да му разбива живота така? Заговори тихо, с надеждата, че Джим не е наблизо:

— Е, надявам се, че се гордееш със себе си.

Уверената маска на Сали падна. Лицето й, ако го разчиташе правилно, изразяваше абсолютно объркване.

— За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Голямо съвпадение е, че жената от отдела по планиране се появи внезапно след толкова години.

Джеймс нямаше как да знае, че Сали си бе помислила, че той идва да й каже, че е станало голямо недоразумение и че иска тя да се върне на работа — всъщност по краткия път от стаята си до входната врата беше решила да го поизмъчи няколко минути, преди да благоволи да приеме. Сега тя стисна здраво дръжката на вратата, за да се задържи.

— От отдела по планиране?

— Не ми се прави на невинна — изсъска Джеймс и изведнъж се видя някак отстрани — мъж на средна възраст, леко посивяващ, който стои на стълбите и тормози младо момиче с реплики като от слаб екшън филм. — Сега вече достатъчно ли ти е? Данъчни, общината… Вече отмъсти ли си? Съжалявам, ако се чувстваш прецакана, но нека спрем дотук.

Той се обърна и си тръгна. Нямаше какво повече да каже. Нямаше смисъл да я притиска повече. Кой я знае какво още криеше в ръкава си?