Джейн Фалън
Пази си гърба! (40)

39.

Това беше първият работен ден на Джеймс, откакто животът му започна да се разпада. Закъсня, защото нямаше часовник и от мотела забравиха да го събудят, както беше поръчал вечерта. Беше заспал чак към пет и се въртя трескаво, докато един клаксон не го събуди в девет и двайсет. Отначало не осъзна къде се намира, уплаши се, че се е забъркал в нещо, но после си спомни, че истината е дори по-страшна.

Възнамеряваше да ходи на работа пеша, за да пести пари, но беше толкова закъснял, че се наложи да вземе такси, което не можеше да си позволи, а после попадна в задръстване и закъсня още повече. Пристигна във ветеринарната клиника на Аби Роуд задъхан и потен в десет и петнайсет. Навремето, преди няколко години, се радваше на факта, че не е той шефът в лондонската клиника; не той отговаряше за наемането и уволняването, за счетоводството. Но днес не беше точно така.

— Хари е бесен — каза му рецепционистката Джаки още щом го видя. — Опитвах се да се свържа с теб, за да разбера къде си.

Джеймс си представи мобилния си на нощното шкафче в къщата, където вече не живееше, беше го забравил. Чудесно.

— Позвъних на Стефани, но тя нямаше представа. — Джеймс забеляза, че тя го гледа с подозрение, и опита да запази неутрално изражение. Джаки продължи: — Наред ли е всичко?

— Къде е Хари? — попита той, игнорирайки въпроса й. Хари, собственикът на ветеринарната клиника, беше прословут с лошия си характер и не пропускаше да напомни на Джеймс, че колкото и да е способен и квалифициран, и макар да е шеф в провинцията, в Лондон не командва той.

— Вади треска от лапата на Барни Макдоналд. Барни имаше час при теб в девет четирийсет и пет — каза тя мрачно, — и Хари вече пое пациентите ти за девет, девет и петнайсет и девет и половина.

— Е, вече съм тук. Можеш да ми изпратиш пациента за десет часа.

Джаки погледна списъка.

— Александър Харингтън — каза тя, като посочи блед мъж на средна възраст с голяма рижава котка — явно един от тях се казваше Александър. Джеймс даде знак на мъжа да влиза. Денят не започваше добре. Възнамеряваше да попита Хари дали ще може да увеличи работните си дни — най-добре до пет на седмица, — но сега това вече не му изглеждаше добра идея. Лошото настроение на Хари вероятно щеше да продължи цялата сутрин.

По обед беше изтощен, заради безсънието и факта, че бе закъснял с всичките си пациенти и не можа да изпие дори едно бързо кафе, за да се ободри. Имаше чувството, че няма да издържи до края на деня. Точно когато си тръгна пациентът за един без петнайсет и той се свлече в стола си, може би да подремне половин час и дори да хапне сандвич преди следващия пациент, телефонът му иззвъня. Помисли си да не вдига, но знаеше, че ако не го направи, Джаки ще дойде от рецепцията и ще му каже да вдигне.

— Стефани те търси — каза тя, когато той най-сетне вдигна, и сърцето му почти замря. — Добре, свържи я — отвърна, с надеждата, че гласът му звучи нормално. Джаки обаче вече го беше направила, тя никога не чакаше да разбере дали иска да приеме разговора.

— Джеймс. — Стефани звучеше делово.

— Здрасти, Стеф, как си? — Може би се обаждаше, за да разбере какво става с него. Може би се беше притеснила за него.

— Просто се чудех дали искаш да вземеш Фин утре вечер. Каси няма да може.

Джеймс си спомни колко беше издокарана, когато се прибираше в осем и половина сутринта. Не се сдържа и попита:

— Защо? Ти къде ще ходиш?

— Не мисля, че това вече ти влиза в работата, Джеймс — отвърна Стефани. — Можеш ли да го вземеш, или не?

Тя се виждаше с някого, помисли си той и забравил, че цяла година е водил двойствен живот и няма никакво право да й държи сметка, попита:

— Кой е той?

Стефани се засмя. По-скоро изсумтя.

— Невероятен си.

Джеймс се принуди да замълчи.

— Къде да го докарам? — попита тя накрая.

— Отседнал съм в мотел „Чалк Фарм“ в Камдън. Доведи го там.

— Отседнал си в мотел? Няма да го заведа в мотел. Какво ще правите цяла вечер? Ще гоните хлебарки?

— Мога да дойда в къщата — каза той с надежда. Ако беше там, тя нямаше да може да се прибере чак на сутринта.

— Всъщност — отвърна тя веднага, — това е добра идея. Ще е по-спокойно за Фин. — Ще се прибера в полунощ. Ще изляза да вечерям с Наташа.

Добре, може би наистина преувеличаваше. Може би сутринта се беше връщала от Наташа. Да, защо не. „И без това не ти влиза в работата — каза си. — Нямаш право да я разпитваш.“

— С кого всъщност ще излизаш? — попита, преди да се е спрял.

— Това вече не те засяга — отвърна любезно Стефани. — Ще се видим утре. Ще е идеално, ако успееш да дойдеш до шест.

Стефани не го излъга, наистина щеше да вечеря с Наташа в петък. Опитваше се да е възможно най-искрена с него, без да му казва все още за Майкъл. Не искаше да се вкарва в ситуация, в която ще трябва да му докладва за всяка среща или всеки флирт. Вече не му влизаше в работата: бяха разделени. Майкъл щеше да работи цял ден в Ийст Енд и щяха да се видят чак в осем. Щяха да разполагат с три и половина скъпоценни часа заедно — тя не искаше да остава отново до сутринта толкова скоро, не беше честно към Фин. Затова Наташа й предложи да хапнат след работа, за да не готви поне тази вечер за децата, и да убият час и нещо след това, преди Стефани да тръгне към Шордич и Майкъл. Не беше идеалният вариант, но това бе животът на самотна майка, която се опитва да има връзка.

С Майкъл възнамеряваха да отидат на концерт. Джаз, помисли си тя, и това не я изпълни с голям ентусиазъм. Предпочиташе да идат в апартамента му и да прекарат времето там. Имаше чувството, че ще прахосат една скъпоценна нощ в някакъв задушен бар, за да слушат музика, която всъщност не й харесваше. Но музикантите му бяха приятели и той им беше обещал да отиде.

Когато пристигна в къщата в петък, Джеймс изглеждаше така, сякаш се беше мил на мивката, което си беше самата истина. Защото се бе преместил в по-евтина стая в мотела — която споделяше една баня с още три стаи на същия етаж. Банята като че ли никога не беше свободна, затова Джеймс бе принуден да използва малката мивка в ъгъла на стаята, за да се мие и пере дрехите си. Разкъсваше се между желанието да направи добро впечатление на жена си и надеждата тя да го съжали. Накрая обстоятелствата наложиха извода, че няма да успее да направи добро впечатление, тъй че заложи на съчувствието. Щяха да се видят за първи път, откакто тя го изхвърли. Стефани, естествено, щеше да изглежда добре за срещата си. Той знаеше, че няма право да ревнува. И ако тя се срещаше вече с някого, колкото и невероятно да му се струваше, трябва да го приеме и да се опита да продължи напред. Но просто искаше да има равен шанс — шанс да спечели отново жена си, без да се тревожи, че е твърде късно, защото се е влюбила в друг. Опита се да отгатне кой може да е. Трябваше да е някой неин познат. Някой, който е чакал в резерва. Господи, ами ако беше негов приятел? Някой от гостите на партито дори. Призля му при тази мисъл.

Фин му отвори вратата и Джеймс забеляза, че вълнението на лицето му бе заменено от нещо като страх, сякаш на прага стоеше Гризли Адамс. Съжали, че не се е избръснал, макар че кой да очаква, че ще пусне такава брада само за седмица? Щом осъзна, че това е баща му, Фин му позволи да го прегърне и се отдръпна за миг, за да каже:

— Миришеш странно.

— Ти също — отвърна Джеймс и Фин се засмя.

Джеймс се оглеждаше за Стефани, докато Фин го водеше към кухнята, но от нея нямаше и следа. Надяваше се да поговорят, преди да излезе. Слушаше как Фин му разказва за събитията от седмицата („Себастиан повърна на килима и беше кафяво, с голяма буца в средата, като мъртва мишка“), но беше нащрек за стъпките й по стълбите. С изминаването на минутите осъзна, че тя не иска да прекарва с него повече време от необходимото.

— Къде е мама? — попита той, когато Фин замълча за миг.

— Горе. Ще излиза.

— О… — Джеймс опита да звучи небрежно, знаеше, че ще е много лош баща, ако въвлече сина си в тяхната драма. — И с кого ще излиза?

За щастие Фин май не разбираше, че го използват, само сви рамене и отвърна:

— Не знам.

Към шест без петнайсет я чу да слиза по стълбите и се стегна. Тя излезе, преди да я е огледал добре, като му каза, че ще помоли таксиметровия шофьор, който ще я докара, да го остави в мотела. Явно нямаше да могат да поговорят и по-късно. Стефани се бе сепнала, когато го видя, но не каза нищо за външния му вид. Целуна Фин за довиждане като вихър и излезе след секунда. Изглеждаше изключително добре. Джинси и високи токчета, любимата й комбинация, с тясна бледосиня блуза. Той седна унило, когато чу, че входната врата се затваря след нея.

След шест часа, след като позволи на Фин да си легне много по-късно от обикновено, защото имаше нужда от компания, Джеймс дремеше на канапето, когато чу, че вратата се отваря и затваря. Седна сънено.

— Таксито чака отвън — каза тя, щом влезе в стаята.

Джеймс потърка очите си.

— Добре ли си прекара?

— Да, благодаря.

Като че ли нямаше шанс за разговор, затова той добави само:

— Е, най-добре да тръгвам тогава — и стана. Стефани изглеждаше малко нестабилна, явно беше прекалила с виното.

— Ако отново пожелаеш да го гледам, само се обади. Искам да прекарвам възможно най-много време с Фин.

— Но гледай да се появиш в малко по-приличен вид следващия път — каза тя. — Не мисля, че е добре да те вижда такъв.

Дотук със съчувствието, помисли си той и излезе.