Джейн Фалън
Пази си гърба! (6)

5.

На следващата сутрин алармата събуди Стефани в седем без петнайсет. В първия момент тя не се сети защо я е настроила за такъв нелеп час и едва не се обърна, за да заспи отново, но си спомни какво се беше случило и сърцето й забумтя.

— Изключи я… изключи я! — Джеймс махаше с ръка към нея, все още затворил очи. Мразеше ранното събуждане.

Тя стана от леглото. Навън се развиделяваше и явно щеше да бъде красив пролетен ден, не че й пукаше. Отиде в банята в края на коридора: епилация, бръснене и ексфолиране, после се изтърка с бодливата четка за тяло, която висеше забравена на вратата на банята от месеци и с която май веднъж беше изчистила мръсотията от мивката. После внимателно се гримира — не обичайната спирала, която бе ежедневният й грим, а цяла програма — от фондьотен до искрящи сенки. Струваше й се важно за самочувствието й да изглежда възможно най-добре днес. Вече беше облечена и готова, когато чу, че Фин е станал. Нахрани Себастиан с някаква сивкава суха храна с риба и се опита да не мисли защо прави всичко това, защо се опитва да излезе от дома с час по-рано от обичайното, за да не види съпруга си.

— Еха, изглеждаш невероятно! — възкликна Каси, когато Стефани й отвори входната врата в осем без десет. — Важен ден?

— Нещо такова — опита да се усмихне тя.

— Какво става? — попита Фин.

Стефани му разроши косата.

— Нищо.

— Но Каси те попита дали имаш важен ден и ти каза, че е така. Защо е важен?

— Просто така.

— Но защо? — Той никога не се отказваше, докато не получи отговори на многобройните си въпроси.

— Взе ли си обяда? — опита се да го разсее Стефани.

— Не сменяй темата. Защо днес е важен ден?

Тя не знаеше какво да каже. Искаше само да излезе, преди алармата на Джеймс да го събуди в осем.

За щастие Каси й се притече на помощ.

— Всеки ден е важен — каза тя и отдръпна Фин от вратата, за да може Стефани да излезе.

— Точно така — потвърди Стефани, докато проверяваше в чантата си дали не е забравила нещо: телефон, ключове, пари. Всичко беше тук.

— Това е глупаво — промърмори Фин, докато тя слизаше по стълбите. Осъзна, че не го целуна за довиждане, и хукна обратно.

После пак се обърна към вратата, като махаше на Каси да подкара Фин към кухнята. Точно когато излизаше, Джеймс се появи от стълбите. Стефани се опита да се престори, че не го е видяла, но в паниката си изпусна чантата и половината й неща се пръснаха по пода.

— Добро утро — каза Джеймс, като търкаше очи. Тръгна сънено към кухнята, но спря.

Беше забелязал колко добре изглежда тя. Още беше хубавица и тя го знаеше. Защо би погледнал друга жена? Стефани отговори с най-дрезгавия си глас:

— Добро утро.

Той я огледа бавно от глава до пети.

— Закъде си се нагласила така? — попита с усмивка. — Изглеждаш, сякаш ще застанеш зад витрина в Амстердам.

Тя знаеше, че очаква от нея да се засмее, да отвърне нещо също толкова хапливо, но просто не можеше. Не можеше или не искаше да си направи труда? Не беше сигурна.

— Точно така — рече тя. — Е, добре, до после.

— Чао, скъпа — извика той след нея.

 

 

— Добре, значи имаш два варианта.

— Ако съм права.

Стефани и Наташа цяла сутрин обикаляха етажите с дамски дрехи в „Селфриджис“, за да съберат идеи за трите клиентки, които трябваше да облекат за наградите на БАФТА (кандидат филмова актриса, които искаше да изглежда сякаш има собствен стил, една застаряваща звезда от сапунени сериали, която се притесняваше, че пресата се е досетила, че е лесбийка, затова искаше да изглежда възможно най-женствено, и една звезда от риалити шоу, която още не бе успяла да си издейства покана, но искаше да е сигурна, че снимката й ще излезе в сутрешните вестници, като за целта смяташе да покаже възможно най-много плът, дори ако се наложеше да застане гола на улицата).

— Ако си права, което, разбира се, трябва първо да установиш. Но ако си права, имаш два варианта. Или се разправяш с него, или не. Това е.

— И ако не го направя? Тогава какво?

— Не знам. Заравяш си главата в пясъка и се надяваш да отмине.

Стефани въздъхна.

— Според теб какво трябва да направя?

— Ако аз бях на твое място, първо ще му одера кожата, а после ще задавам въпроси.

— Сигурно е някоя в Линкълн.

— А хората, с които работи там? Имаш ли представа как се казват?

— Мисля, че рецепционистката му се казва Сали. Помня я отпреди да се преместим. Никога не съм говорила с нея обаче. Обикновено му се обаждам по мобилния. И има една ветеринарна сестра на име Джуди, която май е там от цяла вечност.

— Друг?

— Ами двамата други ветеринари са мъже. Саймън и Малкълм… Нещо такова май — каза тя, осъзнавайки, че не е съвсем сигурна с кого работи напоследък Джеймс. — Саймън има жена на име Мария. А за Малкълм смятаме, че е гей.

— А къде отсяда, когато е там? Да не би да има хазяйка на име Кристъл или Кайра?

— Не, няма хазяйка. Над клиниката има апартамент. Живее там безплатно. — Тя внезапно спря и една млада майка с бебешка количка и няколко торби с покупки едва избегна сблъсъка с нея. — Извинете — каза Стефани на жената, която изцъка силно с език и я заобиколи демонстративно.

— Това е откачено — обърна се Стефани към Наташа. — Все пак е само едно съобщение. Кога станах жена, която си въобразява, че мъжът й има връзка, защото е получил странно съобщение? Вероятно просто някой се е пошегувал.

Наташа въздъхна.

— Мислиш ли съвсем искрено, че той не е способен на такова нещо?

За миг Стефани имаше чувството, че ще се разплаче.

— Явно мислиш, че е възможно.

— Просто не мисля, че е невъзможно.

— Ако е вярно, няма да мога да се преструвам, че всичко е наред. Няма начин да оставя да му се размине.

— Първо трябва да разбереш със сигурност какво става — каза Наташа. — После ще измислим какво да правиш.

 

 

И така, тази нощ Стефани изчака Джеймс да заспи. Когато познатото тракащо хъркане изпълни стаята, тя заобиколи леглото на пръсти и внимателно взе телефона му от нощното шкафче. Спря за миг да провери дали той още спи, после излезе от спалнята и слезе в кухнята. Там се зачуди дали да не сложи чайника на котлона, за да отложи ужасния момент с шпионирането — в който връзката на доверие между тях щеше да бъде нарушена завинаги. Но знаеше, че трябва да го направи бързо, преди той да се е обърнал на другата страна и отсъствието й да го събуди.

Включи телефона и той веднага оповести появата на ново съобщение с обичайното писукане. Пръстът й увисна върху бутона „прочети“. Наистина ли искаше да направи това? Да отвори тази кутия на Пандора? Беше сигурна, че това съобщение — което явно бе изпратено, след като Джеймс си беше изключил телефона и си легна почти в полунощ, — не може да е от човек, който има единствено професионални отношения с него. Стаи дъх. Майната му. Давай.

Лека, лека нощ, мое хубаво момче. Сладки сънища ххх

Погледна кой е изпращачът. К.

Едва не се задави, не знаеше дали е от травмата, когато съмненията й се потвърдиха, или от сладникавото до гадене съобщение. Джеймс, също като нея, мразеше такива лиготии, бебешкия език на двойки в пълен романтичен режим. Това бе едно от нещата, по които си приличаха. Все се подиграваха на приятели, които се наричаха с галени имена и си говореха на бебешки. Известно време, преди няколко години, бяха започнали да се наричат „Снуки“ и „Къдълс“, за иронично забавление, но само след седмици Стефани осъзна, че ако не внимават, могат да се изпуснат някой път и неволно да се превърнат в хората, на които се подиграват, затова спряха. К. Номерът беше на мобилен, напълно непознат. Нямаше представа коя е тази жена — само че, която и да беше, явно се опитваше да открадне чужд съпруг.

Стефани изключи мобилния, преди да се е поддала на порива да прегледа старите съобщения. Това доказателство беше предостатъчно. Да търси още би означавало да чопли и без това твърде болезнена рана. Зачака появата на сълзите. Беше виждала такива неща да се случват с жените по телевизията и те винаги избухваха в сълзи, плачеха и виеха, а накрая започваха да удрят с юмруци съпрузите си по гърдите. Но тя се чувстваше странно спокойна. Вече й се беше случвало да мисли за раздяла с Джеймс, така както всички обвързани понякога го правят — представят си как започват на чисто, отначало, без да повтарят старите грешки, но тя винаги бе съзнавала, че няма да може да го направи, че не е способна да го нарани така.

 

 

Наташа дори не се възмути, когато телефонът й иззвъня в един и половина през нощта.

— Сигурно е Стефани — каза тя на Мартин и слезе да говори от долния етаж, за да не му пречи да спи. Знаеше, че щом Стефани се обажда в такъв час, това може да означава само едно — беше намерила доказателство.

— Е? — попита тя, без дори да поздрави.

— Ами не съм си въобразявала.

— О, Стеф, много съжалявам.

— Аз просто… аз… — каза Стефани и гласът й прекъсна.

— Всичко е наред — рече Наташа, макар да знаеше, че нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред. По-добре е, че знаеш. Поне сега ще можеш да решиш какво да сториш.

— Просто не знам как е могъл да ни причини това.

— Ами защото е копеле. Какво друго обяснение би могло да има? Не бива да забравяш, че това няма нищо общо с теб, а единствено с него, нали?

— Какво да правя?

— Честно ли? — попита Наташа. — Накарай го да страда.

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че ти ще се почувстваш по-добре, а той ще се почувства ужасно. Хайде, сигурно знаеш как да го удариш там, където ще го заболи. — Наташа беше твърдо убедена, че не бива да позволяваш на хората да им се размине — продавачите, които лъжеха с рестото, мъжете, които се опитват да те опипат в метрото, пререждащите се на опашки, неверните съпрузи.

— Какво например? Да му отрежа ръкавите на костюмите, нещо такова ли? Той има само три, едва ли ще му съсипя живота.

— Твърде клиширано е. Вече е правено, както и да раздадеш колекцията му от стари вина на съседите със сутрешното им мляко или да оставиш мобилния му включен цяла нощ на някой много скъп секс телефон. Трябва ти нещо по-голямо. Много по-истинско.

— Това е откачено. — Стефани седна нещастно. — Няма да играя такива игрички.

— Е, не можеш просто да се скатаваш и да ги оставиш да правят каквото искат.

— Трябва да разбера коя е тя — каза Стефани. — Това трябва да сторя първо.

 

 

В неделя сутрин тя помогна на Джеймс да си събере багажа, както обикновено — за трите дни, в които щеше да отсъства. Намери му изгладени тениски и чисти чорапи, провери дали е взел айпода и самобръсначката. Наблюдаваше го внимателно още от закуската, но той си беше същият както винаги. Но пък напоследък винаги беше разсеян, затова тя не знаеше каква промяна е очаквала да види.

Денят беше прекрасен, слънчев и с лек ветрец, и те решиха да се разходят в парка и покрай зоологическата градина, преди той да тръгне, за да може Фин да види вълците и кенгуруто, а в далечината — главите на жирафите. Стефани гледаше съпруга си, който вървеше напред и говореше оживено с Фин, и не можеше да си представи защо би направил нещо, заради което би рискувал да изгуби сина си.

Отговорът, разбира се, макар че Стефани не го знаеше, бе, че Джеймс дори за миг не си е представял, че ще бъде разкрит. Пропастта между живота му със Стефани и живота с Кати беше така голяма, че дори не му беше хрумнало, че могат някак да се пресекат. Нямаше никакво намерение да напуска жена си, както нямаше никакво намерение да се разделя и с любовницата си. Не беше той виновен, че Стефани се отегчи от живота в провинцията и понякога работи до късно, и че той сметна сляпата преданост и пълната липса на осъждане от страна на Кати за много успокояващи. Понякога си мислеше, че животът му е станал твърде сложен, че усилието да измисля разни истории за времето в Линкълн и подвизите си в Лондон му идва в повече, но общо взето не искаше да променя нищо. Така го устройваше.

Разбира се, ако можеше да върне времето — и способността да преценява поведението си от дистанцията на времето, — нямаше да направи същите избори. Никога не бе искал да нарани съзнателно Стефани и Фин. Но в живота не става така, не ти е позволено да скочиш в бъдещето и да видиш последствията от действията си. Нещата просто се случват и ти правиш избори в движение, като сляпо се надяваш, че накрая всичко ще бъде наред. И той смяташе, че всичко в крайна сметка е наред.

Малко преди един целуна Стефани за довиждане, качи се в колата и започна дългото пътуване към Линкълншир.