Джейн Фалън
Пази си гърба! (19)

18.

Денят на Кати беше добър. Макар да започна зле. Тя бе развълнувана от събитията на вечерята, които й се струваха като сън. Когато видя Джеймс разстроен и смутен, изпита неочакван прилив на удоволствие, който я накара да се чувства едновременно виновна и въодушевена. Беше очаквала да й домъчнее за него или да се изкуши да признае своята роля в тази трагикомедия, но откри, че у нея има добре скрито стоманено ядро, защото гледаше терзанията му, без да се трогне. Тази сутрин обаче, когато се сбогуваха за следващите три дни, осъзнаваше, че връзката й — която само допреди две седмици смяташе за съвършена — е свършила. Усети, че плаче на рамото му, и той, глупакът, реши, че е защото ще й липсва, макар донякъде да беше точно така.

Целуна я по главата.

— Ще се върна в неделя, глупаче — каза той и Кати си помисли колко снизходително звучи. Това я накара да спре да плаче и да си припомни какво върши и защо.

Щом той замина, тя прегледа унило пощата, която се състоеше от картички от Хю и Алисън („Каква прекрасна вечер. Нека я повторим скоро.“) и Сам и Джеф („Много благодарим, както винаги!“). Никой не споменаваше неловкия край на вечерята и тя знаеше, че никога няма да го направят. Просто постепенно щяха да се отдръпнат и накрая щяха да привлекат някоя друга нещастна двойка в своя приятелски кръг. С малко късмет повече нямаше да й се налага да води любезен разговор с някого от тях, освен по едно „здрасти“.

Ричард и Симон щяха да й липсват най-много — те бяха най-близо до нейната възраст и имаха общи неща, — но пък сигурно щяха да сметнат всичко това за ужасно забавно и Кати беше сигурна, че ако след време се обади на Симон и я покани на питие, тя ще се съгласи. Междувременно нямаше намерение да влиза в контакт с тях сега, защото знаеше, че Джеймс ще е твърде смутен да направи първия ход, а тя искаше той да страда от загубата на приятелите си.

Огледа малката си къщичка и си помисли колко ще е хубаво да си бъде отново само нейна. Можеше да я боядиса в лилаво или в бледорозово и да освежи дневната, като боядиса една от стените в цвят, който Джеймс никога не би позволил. Можеше по цял ден да пали ароматни свещи, ако иска, без той да мърмори, че къщата мирише на църква. Стенли щеше да може да сяда на дивана. Когато на вратата се позвъни няколко минути преди десет, тя вече мислено предекорираше цялата къща и отново беше забравила за часа на Оуен.

Тя започна с обичайното („Как спиш?“ „Може ли да ти видя езика?“), като се ужасяваше от предстоящия час, в който щеше да слуша за пореден път историята му, но той я изненада.

— Местя се — каза най-неочаквано.

— Наистина ли? Много се радвам за теб. — Досега той бе непреклонен по този въпрос, не искаше да се изнесе от дома си въпреки невъзможната ситуация.

— Взех си малка къщичка на Спрингфийлд Лейн. Само под наем, но е някакво начало.

— И как така се реши? — попита Кати.

— Заради онова, което ми каза миналата седмица. Как негативната енергия ще те унищожи, ако й позволиш.

— Но аз ти го повтарям от месеци.

Оуен прокара ръка през косата си.

— Мисля, че започнах да те слушам. Трябва да ти благодаря. Още щом взех решението, се почувствах много по-позитивен. Точно както ти каза, че ще стане. Сякаш пак си връщам контрола.

Кати се почувства както сигурно се чувстваше една горда майка, докато гледа как детето й за първи път кара велосипед без помощни колела.

— Господи, браво на теб! — каза тя. Беше невероятно, че е помогнала някак за промяната в нечий живот. Дори с мъничко.

Успя да задържи това чувство и когато Оуен започна да обяснява, че докато събирал багажа, изхвърлил всичките вещи на жена си през градинската стена. Една малка ваза „Муркрофт“, която била подарък на Мириам от майка й за сватбата и стояла в кутия на тавана, прелетяла през прозореца на зимната им градина.

— Дали не е прекалено? — попита тя, защото не знаеше какво точно да каже.

— Заслужават си го. Видях ги да се чукат там една нощ. Наглеци! Изобщо не им пукаше, че щорите са отворени — каза той през зъби.

Кати се засмя.

— Имах предвид вазата, сигурно е скъпа.

— О, сигурно.

Въпреки заявлението на Оуен, че се мести, те като че ли поеха отново по познатата, добре отъпкана пътека (тя е кучка, а той е копеле), но когато Кати го помоли да й опише новия си дом и какво смята да направи там, Оуен се ободри и новооткритият му оптимизъм се завърна. Прекараха остатъка от часа в обсъждане на цветовете и подовете и макар че Кати предпочиташе да се оттегли в съседната стая, докато иглите извършат магията си, както правеше при другите клиенти, часът мина доста по-приятно от обичайното.

— Може би — каза тя, когато сеансът приключи, — щом се установиш на новото място, ще успееш да си намериш работа. — Тя не уточни какво има предвид, а именно: „И тогава ще можеш да ми дадеш парите, които ми дължиш“, но то си беше ясно.

— Да — усмихна се Оуен. — Кой знае? Може да успея.

След като той си тръгна, тя си облече якето и отиде с колата до „Хоумбейз“ в покрайнините на Линкълн, където си купи палитра на боите и няколко списания за интериорен дизайн. Нямаше да навреди да потърси идеи.

 

 

— Изморен съм. Може би трябва просто да го пропуснем и да си легнем рано.

— Но аз купих билетите — каза Стефани с невинна усмивка. — Искаш да го гледаш от векове. Мислех, че ще те изненадам приятно.

— Така е. Много мило, че си се сетила, но нямам сили. Защо не проверим дали няма да ги сменят за друга вечер?

Стефани се опита да изглежда разстроена.

— Но Каси ще дойде да гледа Фин. Хайде, Джеймс, почти не излизам напоследък.

Той прекара ръка по челото си.

— Добре, кога започва?

Победа. Джеймс не знаеше, разбира се, че тя е напълно наясно, че той вече е гледал новия филм с Уил Смит с Кати, защото тя й го бе споменала в един от телефонните им разговори — били на кино, за да се разсее той от провала на вечерята, а после Джеймс казал, че предпочита да си разреже очите с бръснач, отколкото да изгледа тази глупост отново.

— Отлично — каза й Стефани. — Ще купя билети.

— Знаеш ли — каза той сега, когато тъкмо щяха да излязат. — Чух, че не бил толкова добър, колкото изглежда.

— И къде го чу? — попита Стефани.

— Ами просто прочетох лошо ревю някъде. Не помня къде.

— Е, винаги има по някое лошо ревю. Спомняш ли си филм, който да е получавал само добри ревюта?

Тя знаеше, че той умира да каже: „Виж, пълен боклук е. Гледал съм го“, но не можеше, защото трябваше да обясни защо не й е споменал по телефона през седмицата, че е ходил на кино и с кого. Джеймс винаги се преструваше, че няма никакъв социален живот в Лоуър Шипингам, освен по една бира в кръчмата с Малкълм и Саймън. Вместо това той изсумтя: „Да, сигурно“ и пъхна с неохота ръка в ръкава на якето си.

Щом стигнаха в киното, Стефани се зачуди дали не наказва повече себе си, отколкото него. Филмът беше непоносим. Само въздишките и шаването на Джеймс я ободряваха. По едно време, някъде след час и половина, той се наведе към нея и прошепна в ухото й, че май е по-добре да ограничат загубите и да отидат на пица, но тя отказа, искала да го гледа до края, в случай „че стане по-добре“.

— Не, няма да стане по-добре — каза той нацупено.

— Ти пък откъде знаеш? — попита тя. — Може и да стане.

 

 

— О, добре де — каза, щом филмът свърши и се качиха в такси за дома. — Откъде можехме да знаем, че е толкова слаб?

Джеймс не отговори.

 

 

— И после очите му се извъртели назад.

Стефани чуваше как Фин говори по телефона, докато тя тичаше надолу по стълбите. Чу го да звъни от банята и извика: „Аз ще вдигна“, но без полза.

Нямаше представа с кого говори той, можеше да е с някой търговец дори: Фин много обичаше да разказва на всички историята за кончината на Спайк в най-зловещи подробности.

— А езикът му провиснал — тъкмо казваше Фин, когато тя взе слушалката от ръката му.

— Кой е? — изсъска.

— Баба — каза Фин и извъртя очи, сякаш питаше кой друг може да бъде.

— Е, добре, върви да направиш онзи проект за викингите. Ще дойда да ти помогна след минутка — каза Стефани, като запуши с длан слушалката. — Здравей, Полин, как си?

— О, много по-добре, след като чух за хамстера на приятеля на Фин — засмя се свекърва й.

Стефани, противно на клишето, много обичаше родителите на съпруга си. Когато за първи път отиде с Джеймс в дома му — месеци след като започнаха да се срещат и след много възражения от негова страна, че всъщност не бил близък с майка си и баща си, — той не спря да се извинява по пътя, че къщата била малка, а родителите му имали доста провинциален вкус. Тя се засмя; той още не се беше запознал с нейното семейство и като че ли бе решил, че са богаташи от горната средна класа. Бъркаше, те бяха от долната средна класа, но тя едва по-късно осъзна, че предположенията му говорят повече за него, отколкото за нея. Той се срамуваше от произхода си.

Джеймс й беше обрисувал толкова ярка картина, че когато спряха пред спретната малка къща, Стефани си помисли, че са сбъркали мястото. Да, в този квартал всички къщи бяха еднакви, но добре поддържани. Тя се огледа за графити, за хулигани, за наркодилъри, които очакваше заради описанието на Джеймс на мястото, където бе израснал, но видя само едно странно градинско джудже и малко порутени камъни. Майка му Полин и баща му Джон ги чакаха на входната врата и почти задушиха сина си с прегръдки, а Стефани посрещнаха като дъщерята, която винаги са искали.

— Те са обикновени хора — беше й казал Джеймс в колата към дома. — Обикновени хора с обикновен живот.

— Много са мили — отвърна тя, внезапно усетила нуждата да ги защити, особено Полин. — Те много се гордеят с теб.

— Знам, че е така — отвърна той, като омекна малко. — Аз съм единственият от децата на приятелите им, който учи в университет. Така имат с какво да се хвалят.

— Е, аз ги намирам за прекрасни — каза тя и включи радиото, за да покаже, че разговорът е приключил.

В следващите години Стефани се възползваше от всяка възможност да прекара време със свекъра си и свекърва си. Полин беше точно каквато трябва да бъде една майка, сърдечна и грижовна, винаги някъде на заден план с кана чай и чиния бисквити, готова да те поглези. Стефани не се съмняваше, че нейните собствени родители я обичат, но те не бяха такива. Бяха загрижени, но по-дистанцирани емоционално. Полин раздаваше прегръдки, целувки и мили думи, беше мека и сладка като гигантско говорещо плюшено мече.

Джон не беше много по-различен. Той бе много сантиментален, веднага се разплакваше от някоя статия във вестниците за изгубено дете или изоставено кученце, нещо, което Джеймс смяташе за смущаващо, но на Стефани винаги й се искаше да го прегърне.

Когато Фин се роди, Джон беше извън себе си от радост, когато взе в ръце първия си внук. Плачеше и се смееше едновременно. Родителите на Стефани, свикнали с многото внуци от брат й и сестрите й, също бяха там, но говореха на Фин по-делово, сякаш искаха да му дадат съвет за ипотечен кредит. Стефани винаги беше мечтала за повече емоции в живота си. И ето че сега ги имаше.

Последното, което искаше, бе да съобщи на Полин и Джон, че връзката й с Джеймс е приключила, макар че вероятно все някога щяха да разберат. Междувременно знаеше, че Полин е много наранена, че Джеймс така и не ги покани да го посетят в Линкълншир, и затова реши, че е време да оправи това. Не й беше приятно да ги използва като пешки в кампанията си срещу сина им, но щеше да се погрижи те никога да не разберат това — всъщност беше решена да се увери, че ще си прекарат добре там.

— Имам една идея — каза тя сега по телефона. — Джеймс все казва колко ще е хубаво, ако отидете да го видите в провинцията…

— Наистина ли? — попита Полин и удоволствието в гласа й изпрати стреличка на вина в сърцето на Стефани. Запита се дали ще може да направи това. Искаше да се увери, че Джеймс ще се държи добре с родителите си, когато се появят там. Реши, че ще е твърде жестоко да ги накара да се появят изненадващо, макар че това щеше да създаде най-много проблеми на Джеймс. Но знаеше и че ако му каже, че ще отидат, той ще им се обади и ще им заяви, че е твърде зает и по-добре да дойдат в Лондон за уикенда.

— Е — продължи, като мислеше в движение, — може би ще ви хареса да прекарате ден-два в Линкълн. Ще ви резервираме хубав хотел в центъра на града, защото, нали знаеш, че апартаментът над клиниката му е малък. Така, когато Джеймс работи, вие няма да сте принудени да стоите в Лоуър Шипингам, а ще можете да разгледате катедралата и стария град. Ще е нещо като ваканция. — Идеално. Те щяха да са достатъчно близо до Джеймс, за да го притесняват, но не толкова близо, че да се уплаши, че ще видят Кати. Разбира се, Кати щеше да се погрижи да се видят, но Джеймс не биваше да знае това.

— Вие с Фин ще бъдете ли там? — попита с надежда Полин.

Стефани често се питаше дали Полин я мисли за лоша съпруга, щом оставя Джеймс през половината седмица сам, но дори да беше така, никога не би го казала.

— Фин трябва да е на училище.

— Дали да не почакаме до ваканцията… тогава ще можем да отидем заедно.

— Знаеш ли — каза Стефани, — защо не дойдете после тук? Джеймс ще ви докара и ще останете няколко дни. Ще ни е много приятно. Можем да го направим следващата седмица.

— Боже — каза Полин, звучеше развълнувана като ученичка. — Звучи прекрасно. Нека само поговоря с Джон и ще ти се обадя.

Стефани затвори телефона. Стана съвсем лесно.