Джейн Фалън
Пази си гърба! (23)

22.

Пътуването от Челтнъм до Линкълн с влака продължаваше три часа и половина и имаше смяна в Нотингам. Полин беше разучила разписанието и като че ли нямаше по-бърз или по-лесен начин, затова приготви сандвичи и бутилки с вода за всеки случай, като се увери, че Джон е запазил спортните страници от последните вестници, за да се занимава с нещо във влака. Тя възнамеряваше да довърши книгата на Мейв Бинчи, която бе започнала преди два дни. Щяха да си вземат такси до гарата, което беше донякъде ненужен разход, но Джон не можеше да се качва по автобуси с това коляно. Щяха да стигнат точно навреме, за да си купят билети и да открият перона, без да се паникьосват и да бързат. Щеше да е истинско приключение.

Тя бяха свикнали с пътя към Лондон. Посещаваха Джеймс, Стефани и внука си три-четири пъти годишно и обикновено оставаха за една нощ в стаята им за гости. Беше изминала година, откакто не бяха отсъствали задълго от дома — Стефани ги убеди този път да останат в Лондон две нощи, защото се тревожеше, че ще са изморени след дългото пътуване с кола от Линкълн. Така ставаха общо четири нощувки, което си беше истинска ваканция. Съседката Джийн щеше да наминава да храни канарчето.

Стефани им беше намерила хотела — типично за нея, все се опитваше да им спести усилия. Полин се смяташе за голяма късметлийка с такава снаха. Имаше приятелки, които едва поддържаха някакви отношения със синовете си, след като те се ожениха, но тя хареса Стеф от първия миг и за щастие тази симпатия се оказа взаимна.

Всъщност Полин понякога имаше чувството, че Стефани повече държи на компанията й от Джеймс. Можеше да разбере защо Джеймс не ги бе поканил досега в Линкълншир — все пак те бяха ходили няколко пъти, докато цялото семейство живееше там, и отсядаха в голямата къща в селото близо до клиниката му. Сега тази къща беше продадена, за да купят дома си в Лондон, два пъти по-малък и без земя, а Джеймс трябваше да живее в апартамента над клиниката и разбира се, там нямаше място за родителите му. Идеята за хотела всъщност беше гениална и Стеф и Джеймс щедро предложиха да го платят вместо тях, защото Полин и Джон не можеха да си го позволят. Освен това той им купи и билети за театър. Тя наистина беше много голяма късметлийка.

Когато Джеймс се прибра в неделя вечерта, Кати стоеше на прага, за да го посрещне — мила и сладка както винаги.

— Какво си направила с косата си? — попита той ужасен.

Кати, която бе имала няколко дни да свикне с новата си прическа, почти бе забравила какъв шок ще е за него.

— Просто ми се прииска промяна.

— Но защо червена? Обичам русата ти коса.

— Ще свикнеш — каза тя нехайно, а той отвърна, че не иска да свиква, харесвал я каквато била преди.

— Не харесваш ли червени коси? — попита го тя и той смени темата.

— Тази блузка обаче — рече той и плъзна ръка под новата широка блузка с дълбоко деколте, която си беше купила същия ден — направо ме подлудява.

Тя го отблъсна със смях.

— По-късно — отвърна, с надеждата, че тогава ще е твърде изморен. Попита го как е минала седмицата му, докато му наливаше чаша вино и разбъркваше сладките картофи. После го попита дали ще се случи нещо интересно следващите дни, а той отговори: „Не, всичко си е нормално“ — и разбира се, не спомена за гостуването на родителите си.

Кати бе решила да разшири услугите, които предоставяше на клиентите си, затова се записа на курс по рефлексология в един колеж в Линкълн. Искаше да го направи от много време, но курсовете бяха във вторник вечер и Джеймс все настояваше, че би било жалко — „нечестно“, спомни си тя точната дума — да я няма в една от малкото им вечери заедно. Сега бе решила все пак да го направи. Вече не й пукаше какво ще каже той.

Джеймс, след като изсумтя недоволно няколко пъти („Наистина ли? Във вторник? Нали уж се разбрахме, че времето ни заедно е скъпоценно.“) и осъзна, че тя няма да отстъпи както обикновено, внезапно смени посоката.

— Тази седмица ли започва? Във вторник?

Тя потвърди и той попита:

— В колко часа? — И тогава Кати разбра, че той си мисли, че все пак ще може да вечеря с родителите си. Каза му, че курсът започва в седем и свършва в девет и половина. Е, това беше невинна лъжа. Всъщност трябваше да започне в седем и половина, но по-късно щеше да му обясни, че се е объркала.

Легнаха си рано и правиха секс, колкото да отбият номера, и Кати си помисли колко е странно, че един ден можеш да обичаш някого, а на следващия дори да не разбираш какво изобщо си видял в него. Сякаш си бил като кон с капаци, а някой изневиделица ги е махнал и ти вече можеш да видиш всички непривлекателни и дори леко отвратителни особености на любимия си.

Разбира се, трябваше да се изправи пред Сали, когато отиде в клиниката на следващата сутрин. Беше мислил как да се държи и реши да е дружелюбен, но делови. Нямаше да се извинява за решението си. Очакваше Сали да е наежена, да твърди, че е несправедливо, но тя само го погледна тъжно и укорително и каза: „Добро утро“, което беше повече от разстройващо. Вината, която чувстваше, се покачи с няколко октави.

Слава богу, първите му ангажименти бяха домашни посещения. Атмосферата в клиниката беше малко напрегната и за него бе облекчение да излезе и да си напомни защо изобщо е избрал тази професия. Малкълм и Саймън се бяха затворили в кабинетите си, и по-добре, защото усещаше, че и двамата — особено Малкълм — са му ядосани. Щеше да пусне обява за нова рецепционистка ветеринарна сестра при първа възможност. Щом Сали си отидеше и новото момиче свикнеше с работата, нещата бързо щяха да се нормализират. Нямаше представа обаче дали етикетът позволява да накараш някого да пуска обява за собствената си заместничка. Може би трябваше да помоли Кати да му направи тази услуга.

Към един и десет тръгна за Линкълн. Беше си уредил среща с родителите си в малко кафене в центъра на града за късен обяд и после смяташе да им покаже катедралата. След час и нещо разходка и кана следобеден чай, щеше да се извини и да каже, че трябва да се връща. И готово.

Майка му го забеляза, преди той да е хванал дръжката на вратата, изправи се и замаха трескаво, когато той влезе в кафенето. Всеки път му се струваше все по-дребна. Сега, когато се втурна да го прегърне, му изглеждаше миниатюрна, като малко дете с костюм от „Маркс и Спенсър“. Той се наведе и я целуна по главата, после подаде ръка на баща си. Джон изглеждаше по-добре за възрастта си. Все още беше едрият и силен мъж, който Джеймс помнеше от детството си, само че с по-оредяла и посивяла коса.

— Изглеждаш изморен, скъпи — каза Полин. Тя казваше това при всяка среща. По-късно сигурно щеше да го попита и дали се храни достатъчно, и дали не мисли да се прибере за постоянно в Лондон при Стефани и Фин. „Вие сте семейство, трябва да сте заедно“ — щеше да изтъкне, а той щеше да я прекъсне с: „Е, кажи на нея да дойде тук тогава.“

Успяха да поддържат разговора на неутрални теми по време на обяда от лазаня и пържени картофи: работата, градината, канарчето Джими („Ще ми се да можеше да го видиш, от едната страна напълно оплешивя“). Полин изрази желание да отидат в Лоуър Шипингам, за да изчисти хубаво апартамента му, което го притесни за миг, но я убеди, че няма да има време.

— О, успях да се освободя утре вечер, затова резервирах маса в „Льо Шато“ — каза той. Това беше един от най-модерните и скъпи ресторанти в Линкълн. Веднага съжали. Никога не би могъл да намери маса в последния момент, но искаше да прозвучи сякаш вече всичко е уредено, за да не може майка му да предложи да ядат в „Крос Кийс“ в Лоуър Шипингам, където със сигурност щяха да се натъкнат на някой, който щеше да каже на Кати.

— Колко хубаво — каза Полин и лицето й светна. — Сигурен ли си, че можеш да отделиш време? — добави тя по дразнещия начин на майките, които все те карат да се чувстваш виновен, задето вечно си твърде зает, за да се видиш с тях.

— Нямам търпение даже — каза той и й стисна ръката. По дяволите, говореше пълни глупости. Имаше ли познат, който можеше да му уреди маса в „Льо Шато“? Хю и Алисън Селби-Алджърнън бяха приятели със собствениците и като че ли бяха близки с всички местни величия, но не можеше да им се обади и да помоли за помощ. Не беше говорил с тях и с другите след ужасната вечеря, макар да знаеше, че ако не осъществи скоро контакт, приятелството им, каквото и да беше, щеше да се изпари. Все пак не можеше да понесе закачките, които без съмнение щяха да завалят. Освен това не можеше да помоли за такава услуга човек, който познава Кати и като нищо щеше да я попита дали й е харесала вечерята. Трябваше да рискува и да се обади сам в ресторанта при първа възможност.

След като поспориха кой да плати сметката (Полин и Джон победиха, щом Джеймс осъзна, че ще се засегнат, ако не им позволи), те тръгнаха към катедралата и прекараха много приятен половин час, през който разглеждаха гробниците и стенописите, а после пиха чай. В четири часа Джеймс си погледна демонстративно часовника и каза, че трябва да тръгва. Резервацията им за вечерята на следващия ден била за седем и половина. Щеше да ги вземе от хотела в седем и ще пийнат по нещо в ресторанта преди това. Престори се на разочарован, че няма да може да ги види през деня във вторник (бил се разбрал да поеме някои от ангажиментите на Саймън в замяна на свободната си вечер) и ги остави да решат какво да правят през следващите няколко часа преди представлението в седем и половина.

Когато се върна в колата, извади мобилния си и се обади на телефона за резервации в „Льо Шато“.

— Много съжалявам, сър, но всички маси са резервирани за следващите две седмици — каза превзетият мъж, който според Джеймс говореше с фалшив френски акцент.

— Но става дума за родителите ми. Те са възрастни хора. Могат само утре вечер.

— Мога ли да ви предложа да ги доведете на обяд? Имаме маса за три часа.

— Не, трябва да е вечерта. О, забравете — каза той и затвори. Просто щеше да резервира маса другаде, далеч от Лоуър Шипингам. И щеше да каже на родителите си, когато ги вземе от хотела, че има промяна в плана.

— Е, явно е резервирал маса в ресторант на име „Соренто“ за седем и половина. Каза, че е точно до хотела. Знаеш ли го? — Стефани се беше измъкнала в кухнята, за да се обади на Кати, докато Фин гледаше телевизия. Не искаше да го прави пред него, той имаше много чувствителни антени за всякакви тайни. Не обичаше да е в неведение.

— Не съм го чувала — каза Кати.

— Е, ще отиде първо да ги вземе от хотела, така че едва ли ще ти е трудно да ги намериш. Страх ли те е?

— Ужасена съм — отвърна убедително Кати.

— Просто помни, че не бива да издаваш твърде много и не бива да казваш нищо, което ще разстрои Полин и Джон.

— Знам, знам. Сигурно само като ме види, ще получи инфаркт.

— Именно — каза Стефани. — И да ми се обадиш после.

На следващия ден Кати приготви на Джеймс обилна ранна вечеря от пиле в шунка с картофи и аспержи. Той почти се издаде, когато се прибра от работа и я видя да стои до печката.

— Малко ми е рано за вечеря. Но може да хапна по-късно, когато ти излезеш?

— Но вече е шест часът. Често вечеряме по това време. Не исках да си представям как седиш тук сам и ядеш хляб и сирене.

Тя стовари чиниите на масата.

— Може би първо ще се изкъпя — каза Джеймс. Явно смяташе, че ако се забави достатъчно, тя ще трябва да тръгне за курса и няма да разбере дали си е изял вечерята.

Кати го прегърна и го насочи към масата, както винаги правеше.

— Имаш цяла вечер да си вземеш душ. Сядай да хапнем заедно. — Тя го гледаше как рови храната из чинията си и направи унила физиономия. — Не ти ли харесва?

— Страхотно е, но нали ти казах, още не съм много гладен. Обядвах късно.

Към шест и половина Джеймс още ровеше из храната и хапваше по малко. Кати си изяде порцията, взе си чантата, целуна го леко по челото и каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се прибера най-късно в десет. Сигурен ли си, че ще си добре?

— Може да отида до кръчмата за една бира.

— Добра идея — каза тя и когато излезе, осъзна, че той дори не й пожела успех на курса.

Пое с колата към Линкълн и паркира близо до хотела. „Соренто“ беше почти в съседство, доста унил италиански ресторант с износени покривки и полумъртви цветя в буркани по масите, кафявите им листа бяха потопени в захарниците. Една вбесена муха жужеше зад витрината и се опитваше да намери изход. Джеймс явно не бе успял да намери маса в прилично заведение в последната минута.

Тя седна в колата си и го зачака да пристигне, като се опитваше да реши какво да стори. Искаше Джеймс да я види и да разбере, че и тя го е видяла. Най-добре беше да го постави в положение, в което ще трябва да признае, че тези хора са родителите му, без да издава факта, че още е женен за Стефани. Не искаха да провалят най-голямата изненада толкова рано.

Тя си погледна часовника. Беше седем без пет. Сигурно Джеймс бе излязъл от къщата почти след нея — като е спрял само да изхвърли недоядената си вечеря, разбира се, и да я покрие с други боклуци в кофата, — така че всеки миг трябваше да пристигне. Тя се смъкна на седалката. Не искаше да я забележи на идване.

След няколко секунди той наистина се появи и влезе уверено във фоайето на хотела. Още беше със същите дрехи — явно наистина бе бързал да излезе. Кати изчака малко, после слезе от колата и се престори, че разглежда една витрина на петдесет метра надолу по улицата. Сърцето й биеше бързо и направо й призляваше от нерви. Стоя там сякаш цяла вечност и накрая той се появи с възрастна двойка — дребничка жена, която изглеждаше мила и дружелюбна, и достолепен белокос мъж. Кати си пое дълбоко дъх и тръгна напред: трябваше да стигне до тях, преди да са влезли в ресторанта.