Джейн Фалън
Пази си гърба! (31)

30.

Беше уикенд, от който Джеймс обикновено би се ужасил. Стефани щеше да работи цялата събота, да купува разни неща в последния момент и да се грижи трите й клиентки да са доволни от маникюра си, от процедурите и от каквото там трябва да се направи преди наградите, а после, разбира се, и тя самата щеше да отсъства заради събитието. Джеймс се бе съгласил да остане, докато всичките й клиентки бъдат качени по колите и потеглят за наградите, вероятно до четири часа.

Когато си легна снощи, той установи, че всъщност очаква уикенда с нетърпение. Щеше да заведе Фин в зоопарка — не само покрай него, а наистина щяха да влязат вътре. Фин, който беше свикнал да гледа само животните, които се виждаха безплатно от парка, щеше да е щастлив като на Коледа. Или пък можеха да се качат на Лондонското око или на Тауър. Джеймс си помисли, че може да е още по-добре, ако си останат у дома и играят на компютъра или в градината. Каквото Фин пожелаеше.

Стана рано и направи на Стефани чай и препечена филийка, преди тя да тръгне. От изражението й, когато й ги поднесе, беше очевидно, че не е очаквала подобен жест. Опита да си спомни кога за последно й е приготвял закуска и, разбира се, не можа, защото беше много отдавна. По времето, когато в живота му съществуваше само и единствено тя.

Фин обяви, че иска сутринта да чистят клетката на Дейвид, аквариума на Голди и пясъчника на Себастиан. Изключителното старание, което синът му показваше в грижите за животните, напомняше на Джеймс за собственото му детство.

— Трябва да станеш ветеринар — каза той на Фин, когато сложиха нова слама в къщичката на Дейвид.

— Точно това ще направя. Естествено — отговори Фин със сериозно изражение и Джеймс имаше чувството, че е попаднал на снимачната площадка на някакъв детски филм. Усети как очите му се пълнят със сълзи и едва се сдържа да не прегърне сина си, за да не съсипе момента.

Следобед отидоха в зоологическата градина и Фин възкликваше пред всяко животно — от малките кафявозъбки до планинските горили, — а после се отбиха в клиниката в Сейнт Джон Уд, за да погалят животните, които бяха оставени там за уикенда. Когато Стефани се прибра към пет и половина, и двамата лежаха изтощени на дивана пред телевизора.

— Ще трябва да направиш всичко това отново утре — засмя се тя, когато го видя.

Вечеряха и Стефани им разказа за деня си: как Сантана била още в леглото, когато козметичката се появила в апартамента й към два часа, и отказала да стане, затова горкото момиче трябвало да й оправя ноктите, докато е легнала, а мръсните й крака стърчат под завивките. Фин се смя и каза, че момичетата са „глупави“, а Стефани отвърна: „Аз също съм момиче, това означава ли, че съм глупава?“. Той каза: „Ти не си момиче, ти си майка. Има разлика.“ Джеймс много се смя и вечерта мина така бързо, че той нито веднъж не се сети да звънне на Кати.

 

 

Стефани искаше този уикенд да свършва. Всяка година беше едно и също: колкото и да се подготвяха, самият ден винаги беше хаос. Слава богу, Наташа се занимаваше със Сантана, която отказа да отиде в офиса, за да се приготви, защото се надяваше, че може да има папараци пред къщата й следобеда. Ако тръгнеше твърде рано, нямаше да я заварят.

Стефани се опитваше да добие правилното настроение, преди да пристигнат другите две клиентки. Искаше те да са отпуснати, докато им правят прически и грим, но не се сещаше каква музика би подхождала едновременно на Мередит и Менди. Накрая избра Джеймс Морисън, който беше ненатрапчив и достатъчно модерен. Запали няколко свещи и пръсна списания из стаята. Правило номер едно бе никога да не предполагаш, че клиентките ти ще искат да си бъбрят, и тя винаги втълпяваше това на всички фризьори и гримьори, които наемаше.

Двамата стилисти, както настояваха да ги наричат, пристигнаха точно в един. Разположиха се в срещуположни краища на стаята, за да могат Мередит и Менди да си говорят или пък не.

Стефани преглеждаше дрехите по закачалките в другата стая, която се бе превърнала в съблекалня. Освен зелената рокля, тя приготви за Мередит още един вариант. Надяваше се да я убеди да я изпробва. Както и още един чифт обувки. Провокативният тоалет на Менди беше там, но и много сладка мини рокля от „Клое“, в случай че я уговори да си промени решението. Имаше доста подсилено бельо от „Спанкс“, от което Мередит да избере, все още в кутиите, за да върнат останалото в магазина. И двете жени бяха наели няколко не особено впечатляващи бижута, които Стефани прегледа и избра най-подходящите.

Към един двайсет и пет тя отговори на телефонното обаждане на паникьосаната Наташа, която стоеше на стълбите пред жилищната сграда на Сантана с гримьорката. Звънели от пет минути, но нямало отговор. Стефани им каза просто да изчакат. Не били бавачки на Сантана и ако тя е решила да излезе някъде снощи, без да се прибере, това си е неин проблем. Както и ако пропусне така трудно спечелената покана за наградите.

Стефани междувременно успя да настани двете си повереници с кафета и списания, под успокояващия съпровод на сешоарите. Провери за последно дрехите в другата стая и седна на дивана, като си мислеше, че може да затвори очи за миг. От другата стая долитаха части от разговор, но жуженето на сешоарите я унесе в дълбок сън.

Алармата й иззвъня. Не, чакай, беше звънецът на вратата. Стефани седна рязко. Къде беше, някой викаше от другата стая: „Искаш ли аз да отворя?“ и тя отвърна: „Да, моля те“, преди да си спомни с кого говори. Добре, тя бе в офиса си. Боже, беше денят на наградите. Погледна си часовника: четири без двайсет. Сигурно беше спала цял час. От устата й се спускаше тънка струйка слюнка. Избърса я. Погледна се в огледалото на стената. На едната й буза беше отпечатана шарката на възглавницата. Тя започна да я търка яростно. Ами ако някой я беше видял как спи? Господи, това беше непрофесионално. И кой звънеше? Не очакваше никого. Чу мъжки глас. По дяволите. Да, очакваше. Беше помолила Майкъл да дойде, за да ги снима.

Направи го в миг на умопомрачение. Обикновено сама снимаше клиентките си за архива, щом ги издокараха за някое събитие. Повече за нейна употреба, но понякога изпращаше снимките на дизайнера, ако дрехите изглеждаха много добре, с надеждата, че ще предложи на клиентката да ги задържи. В петък обаче си търсеше повод да се обади на Майкъл — бяха се разбрали да се видят отново в понеделник вечерта — и затова го попита дали може да го наеме в неделя за около час, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Той, разбира се, каза, че би го направил безплатно, и ето го тук, в офиса й, докато тя изглеждаше ужасно.

— Стефани — извика някой от съседната стая, — един човек те търси.

Тя избърса размазаната спирала под очите си и прокара пръсти през косата си. О, какво пък, щеше да му се налага да я вижда всякак.

— Здравей, Майкъл — каза тя поверително, или поне се опита, — когато излезе в другата стая. Лицето му определено светна, щом я видя. Добре, може би не изглеждаше чак толкова зле.

— Това е Майкъл, нашият фотограф — каза тя на останалите. Една от гримьорките, Давина или Давиния, всички имаха ужасно тъпи имена напоследък, я погледна объркана.

— Не знаех, че ще има фотосесия — каза тя. — Не съм правила грим за снимки. Направих го за естествен вид. Не си споменала нищо такова — каза тя обвинително.

Стефани се усмихна.

— Не е за списание, не се тревожи. Е — каза, за да смени темата, — и двете сте красиви. Нека ви облечем, докато Майкъл се приготви.

Погледна към него и той й се усмихна съчувствено. Господи, какви ги вършеше? Не беше казала дори на Наташа, защото знаеше, че тя веднага ще се досети, че го е направила само за да го види отново. За щастие Наташа беше в другия край на Лондон, където се занимаваше със Сантана и нямаше да разбере.

Мередит и Менди държаха да облекат избраните от тях рокли и Стефани поне бе благодарна, задето предупреди Майкъл, че дрехите не са неин избор, а клиентките й са се наложили. До четири без пет бяха готови.

Мередит, с подсиленото бельо под ужасното зелено нещо, наистина беше добила някаква форма. Огромните й гърди, които обикновено бяха скрити от неподходящ провиснал сутиен под широки блузи, сега се бяха наперили и изглеждаха прекрасно. Стефани се надяваше, че някой редактор от седмичните списания ще е така заслепен от огромното деколте, че няма да забележи колко ужасна е роклята и няма да включи Мередит в списъка на най-зле облечените.

Менди беше специалистка в употребата на лепенки за гърди, с които оскъдният й тоалет се прилепи към тялото й и вероятно щеше да придържа всичките й части в ред. Ако изглеждаше облечена като за снимки в еротично списание, а не за награди, поне имаше хубава фигура. Всичко щеше да е наред.

Стефани беше сигурна, че Майкъл потисна смеха си, когато го заведе при двете си протежета в съседната стая. Гримьорките набързо нанесоха последните щрихи, а той смекчи осветлението и направи няколко снимки.

— Нямате ли и други тоалети, и без това съм тук? — каза той с най-очарователния си глас. — Ще е жалко да похабяваме филма.

— Да, добра идея — веднага се включи Стефани. Той се опитваше да й помогне, колко мило от негова страна. — Нека го направим като фотосесия. Ако снимките ви харесат, ще ви изпратим копия. Може пък да се окажат от полза. — Тя си погледна часовника. — Имаме време — Всъщност нямаха, колите щяха да дойдат след пет минути, но си струваше да опита.

Тя помогна на Мередит да се навре в черна рокля с паднали ръкави, а после видя как Менди се превръща от проститутка в красива, модерна млада жена с роклята на „Клое“.

— Еха! И двете изглеждате прекрасно. — Но те не изглеждаха впечатлени.

— Ето това е секси — каза Майкъл, когато Менди отиде в съседната стая. Мередит извъртя очи. — Можеш да станеш модел — продължи той. — Не го забелязах, когато беше с предишния тоалет, но сега всеки фотограф би те искал.

— Мислиш ли? — попита Менди. — Наистина ли?

Стефани му се усмихна затворнически, когато влезе в стаята, и той й смигна леко, после насочи вниманието си към Мередит.

— Страхотна рокля. Много ви отива. — Мередит, която беше по-упорита от Менди, само изсумтя.

— Изглежда много по-добре от другата — добави Стефани, но тя не се върза. Позволи на Майкъл да й направи няколко снимки, после обяви, че ще се преоблече.

— Аз ще остана с тази, реших — каза Менди и на Стефани й се прииска да я целуне. Погледна към Майкъл, който сякаш се опитваше да й сигнализира нещо, докато Мередит не гледаше. Кимаше към другата стая и въртеше очи. Изглеждаше, сякаш ще получи епилептичен пристъп. Спря рязко, когато Мередит се обърна.

— Само още една-две снимки, Мередит. Последните не бяха много на фокус. Аз съм виновен.

Тя се съгласи неохотно и Майкъл погледна многозначително Стефани… Е, тя не знаеше какво има предвид, но внезапно я осени вдъхновение. Отиде в другата стая, взе кафето на Мередит и го разля по ужасната зелена рокля.

— О, Господи! — извика, като опитваше да не се засмее. Това беше нелепо. — О, мамка му! Мередит, много съжалявам, залях роклята ти с кафе.

Мередит нахлу в стаята.

— Ами избърши го… бързо, за бога!

— Няма смисъл — каза Стефани и грабна роклята. — Подгизнала е. Освен това ще мирише на мляко.

— Е, и какво предлагаш да правя сега? — попита Мередит, от ноздрите й буквално излизаше дим.

— Ами… — каза Стефани и точно тогава на вратата се позвъни. Слава богу, наетите за церемонията коли бяха пристигнали. — Ще трябва да носиш това. И бездруго нямаме избор. Много съжалявам, Мередит.

Мередит изглеждаше готова да избухне. Майкъл награби чантите и наметалата.

— Хайде, дами. Не бива да закъснявате — каза той и ги подкара към вратата. — И двете сте много красиви.

— Точно така — каза Стефани. — Имате червило и блясък в чантите. Сложете си малко, преди да слезете от колите. И да си изкарате чудесно — добави тя, без да обръща внимание на яростното изражение на Мередит.

Стефани благодари на фризьорките и гримьорките и им обеща, че ще ги използва отново, после затвори вратата след тях, облегна се на нея и запуши устата си с ръка, за да потисне смеха, докато двете клиентки бяха още наблизо. Майкъл също се смееше, прегърна я през врата й я придърпа към себе си.

— Сигурно сме телепати — каза той.

Стефани го погледна.

— Нали не твърдиш, че с цялото това кривене, кимане и кокорене искаше да ми кажеш: „Върви да залееш роклята й с кафе.“

— Точно това се опитвах да ти кажа — отвърна той, усмихна се и я целуна по главата, но след това Стефани осъзна, че се целуват истински в малкото коридорче на офиса й.

Не можеше да си спомни кога за последно е целувала друг, освен Джеймс. Всъщност не можеше да си спомни кога за последно е целувала и Джеймс, и то не сякаш целува чичо си в благодарност за коледния си подарък. Усети как ръката на Майкъл я хваща за тила и тялото му я притиска към стената. После той спря така рязко, както започна, хвана я за ръката и я поведе към дивана в главния офис. Стефани се зачуди смътно дали да му напомни, че трябва да изчакат, докато се разведе, но нали той държеше на това, така че коя бе тя да му противоречи? По дяволите, само след седмица щеше да бъде свободна. Всъщност, когато го покани тук, тя се надяваше да се случи точно това. Джеймс щеше да я чака у дома, за да тръгне към провинцията, но тя не изпитваше вина. Той вършеше същото от цяла година.

Майкъл се отдръпна и я погледна.

— Искаш ли? — попита я с такъв тон, че й прималя.

— Да, определено.

Последва нещо като вихър от ръце, крака и падащи дрехи и тя тъкмо си мислеше: „Добре де, това е“, когато чу шум. Щракането на входната врата, може би стъпки и после женски глас:

— Олеле, извинете. — Отблъсна Майкъл и видя, че Наташа отстъпва към вратата.

— Наташа — каза Стефани, като седна и понечи да събере дрехите си. — Почакай малко.

Майкъл седна рязко и опита да се държи, сякаш това си е съвсем обикновен ден и не става нищо особено.

Наташа още стоеше с лице към вратата, явно не смяташе да се обръща. Държеше калъф за дрехи в протегната си назад ръка.

— Само донесох дрехите на Сантана. Тя не се появи. Съжалявам, не биваше, нали разбираш… ако знаех.

— Всичко е наред — каза Стефани, трескаво търсеше думи. Колко унизително беше това: да ги хване да се натискат като тийнейджъри в хранилището до класната стая.

— Ние просто… ами… помолих Майкъл да дойде да снима Мередит и Менди и тъкмо… — Замълча. — О, Господи, много неудобно стана…

— Няма значение — каза Наташа. — Аз ще си вървя. Вие просто… продължавайте. Радвам се да се видим отново Майкъл. — Тя пусна калъфа на един стол. — Чао. До утре, Стеф.

Стефани и Майкъл седяха един до друг на дивана и гледаха как Наташа затваря вратата след себе си. Настроението определено беше отишло по дяволите.

— Извинявай, аз съм виновен — каза Майкъл. — Просто се увлякох.

— Не, не, и двамата сме виновни. И откъде да знаем, че тя ще се върне? Всичко е наред. Просто стана… малко неловко.

— Е, аз ще тръгвам — каза Майкъл. — Сигурно трябва да се прибираш.

— Да, мисля, че трябва. — Стефани се изправи, питаше се как така само преди минути бяха обзети от луда страст, а сега се държаха като непознати. Облякоха се смутено, без да се поглеждат.

— Остава ли срещата за утре вечер? — попита тя, докато излизаха от офиса, без дори да се целунат за довиждане.

Майкъл вдигна ръка, за да спре такси.

— Разбира се. Ще ти се обадя следобеда и ще се разберем.

Стефани очакваше той да се качи в таксито с нея, но Майкъл затвори вратата и вдигна ръка да й помаха. Тя си включи телефона. Имаше трескаво съобщение от Наташа: „За бога, Стеф, много съжалявам, че нахлух така. Защо не ми каза, че той ще идва? Тогава щях да взема дрехите у дома. Между другото, явно си прекарвахте добре. Дано да сте продължили, когато си тръгнах. Ти заслужаваш малко забавление. Но пак се извинявам, че нахлух и провалих всичко.“

Стефани погледна през прозореца. Сега, когато смущението отминаваше, тя чувстваше просто тъга, че това се бе превърнало в нещо като бариера между нея и Майкъл. Между тях вече се усещаше неловкост. Може би бяха пришпорили нещата. Тя нямаше против, че Наташа е разбрала, знаеше, че не би я съдила, но Майкъл щеше да се притеснява колко непрофесионално е изглеждало, помисли си с усмивка. Дано успееха да си върнат старата лекота утре, може би дори щяха да се посмеят на случката, защото, честно казано, тя си беше смешна. Наистина се надяваше той да се обади. Имаше чувството, че може да не го направи.