Оливър Боудън
Черният флаг (9)

9.

На другия ден потеглих към града и Хокинс Лейн. Знаех само, че Матю Хаг ще я посети на сутринта и докато вървях по улицата край редицата от къщи, сред които беше и нейната, се питах дали той вече е при нея, дали е поискал ръката й.

Бях сигурен, че Каролин е смела жена, не познавах по-смела от нея, ала щеше ли с лека ръка да отхвърли възможността да изживее дните си в разкош, предизвиквайки гнева и възмущението на майка си и баща си? Знаех колко силно е изкушението да доставиш радост на родителите си, колко лесно е да избереш този път. Кой кръст е по-тежък — на неудовлетворението или на терзанията на съвестта?

Докато стоях пред нея — а тя ме обичаше истински — решението навярно бе по-лесно. Ала нощем, когато разкаянието взема връх и те налягат съмненията? Възможно ли е да е размислила и сега да приема поруменяла предложението на Матю Хаг, пишейки ми мислено прощално писмо. Случеше ли се така, е… Дилан Уолъс беше винаги на разположение.

В същия момент забелязах как вратата на дома й се отваря. Появи се Уилсън, после писарят и зад тях Матю Хаг. Той протегна ръка на Каролин и четиримата поеха към пристанището, следвани от Роуз.

Тръгнах след тях, мъчейки се да разгадая намеренията на Матю Хаг. Защо я водеше на пристанището?

На мръсния, смрадлив, гъмжащ от народ кей с въздух, натежал от миризмата на конски фъшкии, катран, риба и некъпани мъже, завърнали се след месеци в открито море? Отправиха се към шхуна, закотвена на дока, около която се трупаха хора. Корпусът на кораба бе покрит с платнище, което закриваше името му. Спряха пред него и забелязах как очите на Каролин се застрелкаха нервно ту към Матю Хаг, ту към шхуната. Явно и тя започваше да се досеща за целта на посещението им. След миг Хаг падна на колене и екипажът на шхуната, Уилсън и писарят застанаха, сключили ръце зад гърбовете в очакване да заръкопляскат.

— Скъпа, ще станеш ли моя съпруга? — зададе най-сетне въпроса си Матю Хаг.

Кролин преглътна и заекна:

— Матю, з… защо тук?

Той я изгледа покровителствено, махна царствено с ръка и платнището се смъкна и разкри името на шхуната, изписано с позлатени букви: „Каролин“.

— Няма по-подходящо място, скъпа моя!

При други обстоятелства щях сигурно да позлорадствам от объркването на Каролин. Тя рядко губеше присъствие на духа. Съмнението и паниката, които зърнах в очите й, очевидно й бяха толкова непознати, колкото и на мен.

— Матю, поставяш ме в неловко положение…

— Моя скъпа Каролин, мое прекрасно цвете… — подхвана той и подкани с дискретен жест писаря, който тутакси започна да тършува за перото, за да запише поетичните думи на господаря си.

— Как иначе да ти покажа сватбения си подарък? А сега ми отговори, моля те. Виж колко хора ни гледат…

О, да, озърнах се и сякаш цялото пристанище бе притихнало, наострило слух да чуе думите на Каролин.

— Не, Матю — каза тя.

Хаг се изправи толкова рязко, че писарят му отстъпи припряно назад и едва не се строполи на земята. Лицето на Хаг потъмня. Присвил устни, той се насили да запази спокойствие и да се усмихне криво-ляво.

— Шегуваш се, нали?

— Не, Матю, сгодена съм за друг.

Хаг изопна рамене, сякаш да сплаши Каролин. Застанах сред множеството, усетих как кръвта ми кипва и си запроправях път напред.

— За друг ли? — изграчи Хаг. — И кой е този друг?

— Аз, сър! — извиках, изскочил пред тълпата.

— Ти! — процеди през зъби той.

Уилсън вече пристъпваше напред и в очите му съзирах яростта, че не съм взел предвид предупреждението му. И че се е провалил. Хаг протегна ръка и го спря.

— Не, Уилсън, не тук — уточни многозначително. — Не сега. Сигурен съм, че дамата на моето сърце ще размисли…

Множеството следеше учудено и развеселено развоя на събитията. Думите на Каролин несъмнено разпалиха наново интереса му:

— Не, Матю, ще се омъжа за Едуард.

— Знае ли баща ти? — разгневи се той.

— Още не — отвърна тя и добави: — Ала имам чувството ще скоро ще разбере.

За миг Хаг застина, разтреперан от яд, и за пръв път, но не за последен изпитах съчувствие към него. В следващия момент той изрева на зяпачите да се залавят с работата си, изкрещя на екипажа на шхуната да спусне отново платнището и извика на Уилсън и писаря, че си тръгват от пристанището. Обърна демонстративно гръб на Каролин и през рамо се втренчи гневно в мен. Очите ми срещнаха очите на Уилсън. Той прокара бавно показалец по гърлото си.

Не биваше да го правя, разбира се — не е здравословно да провокираш хора като Уилсън — ала не се сдържах и отвърнах на смъртната му заплаха с предизвикателно намигване.