Оливър Боудън
Черният флаг (64)

64.

Хавана се оказа в състояние на бойна готовност. Явно бяха предупредили Торес за пристигането ми и той не искаше да рискува — по улиците патрулираха войници, претърсваха гражданите и ги караха да откриват лицата си, а самият Торес се беше скрил — придружен, разбира се, от верния си телохранител Ел Тибурон.

Използвах черепа от Обсерваторията. Под зоркото око на местния командир на асасините Рона Динсмор извадих стъкленицата с кръвта на Торес. Запитах се как ли й изглеждам. Като безумец? Магьосник? Притежател на древно познание?

— Чрез кръвта на губернатора ще виждаме през неговите очи — обясних й.

Тя ме погледна и заинтригувано, и колебливо. Дори аз самият не бях сигурен в себе си. В Обсерваторията бях видял как работи приспособлението, но тогава го задейства Робърте. Сега го пробвах лично за пръв път.

Тревогите ми се оказаха напразни. Кръвта в стъкленицата сякаш освети вътрешността на черепа и алено сияние озари очните му кухини. В следващия миг по излъсканото теме се появиха картини. Гледахме през погледа на губернатор Лауреано Торес, който се взираше в…

— Това е… Това е църквата — възкликна удивено Рона Динсмор.

След минути се втурнах по дирите на Торес. Проследих го до крепостта му, където капанът хлопна. Незнайно кога двойник на Торес бе заел мястото му. Той падна, пронизан от острието ми, а под стените на крепостта невъзмутим и мълчалив както винаги ме чакаше Ел Тибурон.

Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, помислих си. При последната ни среща той удържа победа, ала тогава се бе изправил срещу друг Едуард Кенуей. Бях променен и държах да му го покажа.

Ако се бе надявал да ме надвие с лекота както предишния път, остана разочарован, финтира и ме нападна от другата страна, но аз предвидих хода му, парирах го, ударих го с обратен замах и го порязах по бузата. Не простена от болка, не и Ел Тибурон. Но в неразгадаемите му очи просветна едва доловим намек, бегла искрица от нещо, което не бях забелязал при първата ни битка. Страх.

И това ме окуражи повече от всяка халба бира. Налетях му с проблясващо острие. Принудих го да отстъпи, да се защитава отляво и отдясно. Опитваше да намери слабо място в атаката ми, но не успяваше. Къде бяха стражите му? Не ги беше извикал, убеден, че лесно ще ме убие.

Допусна огромна грешка, помислих си. Спуснах се напред, подскочих наляво и описах дъга с опакото на дланта си и разпорих туниката му. От дълбоката рана в корема му бликна кръв.

Това го забави. Изнемощя. Позволих му да ме нападне, отбелязвайки доволно как размахва все по-диво и хаотично сабята си. Аз продължавах да му нанасям леки, но кървави рани. Изтощавах го.

Болката го разсейваше. Стана по-небрежен. Отново успях да го финтирам със сабята, да замахна нагоре със скритото острие и да го завъртя в корема му. Смъртоносен удар, несъмнено.

Дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Кръвта от раната на корема плискаше върху земята. Той се олюляваше от болка и изнемога. Наблюдаваше ме безмълвно, но в очите му се четеше агонията на поражението.

Най-сетне го повалих и той се просна на земята, губейки безценна кръв. Умираше бавно под безмилостното хаванско слънце. Наведох се, притиснал острието към гърлото му, готов да го забия под брадичката и в мозъка му. Да сложа бързо край на мъките му.

— Веднъж ме унизи и аз си взех поука. Усъвършенствах уменията си — казах му. — Умри с мисълта, че въпреки противоречията ни помогна на един разбойник да стане войник.

Острието ми издаде влажен шляпащ звук и всичко свърши.

— Напуснал живота, дано намериш вечен покой в света на мъртвите — казах на трупа му и се отдалечих.