Оливър Боудън
Черният флаг (14)

14.

Препусках в нощта с единствените си спътници — мъката и гнева. Яздех към града и спрях пред „Олд Шилейла“, където започна всичко. Влязох вътре, притиснал с длан натъртените си гърди. Залитах леко и усещах как лицето ми пулсира от ударите.

Разговорите в кръчмата секнаха. Всички се обърнаха към мен.

— Търся Том Кобли и невестулката, която му се води син — казах на пресекулки и ги изгледах смръщено. — Идваха ли тук?

Всички ми обърнаха гръб. Приведоха рамене.

— Не искам неприятности — обади се гостилничарят Джак иззад бара. — Достатъчно неприятности си ни навличал, Едуард Кенуей, стигат ни за цял живот. Много благодарим.

Произнесе го като една дума: „Много благодарим“.

— Ще разбереш какво е истинска неприятност, ако прикриваш Кобли — предупредих го и тръгнах към бара.

Той посегна към нещо, което знаех, че е там — сабя, окачена на пирон извън полезрението на посетителите. Изпреварих го и протегнах ръка със светкавичен замах. Болката в корема ми лумна отново, ала успях да сграбча пръв оръжието и да го извадя от канията. Джак дори не разбра какво става. Докато обмисляше да измъкне сабята, тя се озова пред гърлото му. Много благодарим.

В кръчмата беше сумрачно. В камината гореше огън, тъмни сенки танцуваха по стените, посетителите ме наблюдаваха с присвити, бдителни очи.

— Кажи ми дали Кобли и синът му са идвали тук тази вечер — притиснах сабята към гърлото на Джак и той разкриви лице.

— Не спомена ли, че днес отплаваш с „Императора“?

Не Джак, някой друг проговори. Не го различавах в тъмнината. Не познах гласа.

— Е, плановете ми се промениха и слава богу, иначе мама и татко щяха да изгорят в леглата. — Надигнах глас. — Това ли искахте всички? Защото така щеше да се случи. Знаехте ли?

Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Не отлепяха очи от мен — мъже, с които бях бил и с които се бях бил, жени, с които бях лягал. Пазеха тайните си в мрака, не смятаха да ги издават. Отвън изтрополи каруца. Всички я чуха. Атмосферата в гостилницата се нажежи още повече. Навярно беше Кобли. Дошъл да затвърди алибито си. Измъкнах Джак иззад бара, без да свалям сабята от гърлото му, и го повлякох към вратата.

— Никой да не гъква — предупредих ги. — Не продумвайте, за да си остане цяло гърлото на Джак. Заслужава да пострада само подпалвачът на татковата ферма.

Отвън долетяха гласове. Познах гласа на Том Кобли. Застанах зад вратата точно щом се отвори, стиснал Джак като щит и опрял сабята в гърлото му. Тримата новодошли веднага отбелязаха мъртвешката тишина, ала осъзнаха с малко закъснение, че нещо не е наред.

Докато прекрачваха прага, кикотът на Том Кобли тъкмо замлъкваше. Видях познати ботуши — бяха на Джулиан. Изскочих иззад вратата и го пронизах със сабята.

„Да беше ме убил, когато имаше възможност.“ Ще накарам да го напишат върху надгробната ми плоча.

Приклещен в рамката на вратата, Джулиан се втренчи ококорено първо в сабята, забита в гърдите му, а после в очите ми. На прощаване с този свят видя убиеца си. Последната му ругатня бяха капките кръв, които изкашля в лицето ми, преди да умре. Не е последният, когото съм убил. В никакъв случай. Ала беше първият.

— Том! Кенуей е тук! — извика някой в кръчмата, ала не беше необходимо — дори глупак като Том Кобли вече бе схванал.

Очите на Джулиан се изцъклиха и светлината в тях угасна. Той се плъзна, освободи се от сабята ми и се свлече пред прага като окървавен пияница. Зад него Том Кобли и синът му Сет бяха зяпнали, сякаш виждат призрак. После желанието им да се освежат с по халба бира и да се пофукат със среднощното си забавление се изпари, те се обърнаха и побягнаха.

Тялото на Джулиан ми препречваше пътя. Докато го прескоча, те спечелиха ценни секунди и изчезнаха в мрака. Сет обаче се бе препънал и тъкмо се изправяше на крака, докато Том, без да се обръща назад, без да спре, за да помогне на сина си, тичаше по шосето към фермерската къща от другата му страна. В миг налетях върху Сет, размахал окървавената сабя. Мина ми през ума той да е вторият, когото убивам. Кипях от гняв, а и казват, че първия път е най-трудно. А и щях да направя услуга на света, отървавайки го от Сет Кобли.

Не. Изпитах съжаление. И съмнение. Съществуваше възможност — нищожна, ала все пак възможност — Сет да не е бил там.

Вместо с острието пътьом го ударих с дръжката на сабята по тила. Възнагради ме гневен и болезнен крясък и той тупна на земята — в безсъзнание, надявах се. Заобиколих го бързо и се спуснах да догоня Том Кобли.

Знам какво си мислите. Нямах доказателство, че Том Кобли е бил там. Но знаех. Просто го знаех. В отсрещния край на шосето той рискува да погледне през рамо, преди да се улови с две ръце за ръба на каменната стена и да се прехвърли оттатък. Забеляза ме, простена уплашено и на мен ми остана време да отбележа, че макар да е пъргав за мъж на неговата възраст — страхът го пришпорваше допълнително, разбира се — го настигам. Преместих сабята в другата си ръка, за да прескоча стената, да се приземя на два крака и да продължа да го преследвам. Бях близо — надушвах вонята му — но той се шмугна зад барака и изчезна от погледа ми. Чух ботуши да хрущят по камъни наблизо, сякаш в двора има още някого. Запитах се дали не е Сет или собственикът на фермата. Или някой от „Олд Шилейла“. Съсредоточен да открия Том Кобли обаче, пропъдих размишленията.

Сниших се зад стената на бараката и се ослушах. Където и да беше, Кобли не се движеше. Погледнах наляво и надясно и видях само постройки — черни правоъгълници на фона на тъмносивата нощ. От време на време проблейваше коза, чувах щурците и нищо повече. От другата страна на пътя прозорците на кръчмата светеха, ала сградата изглеждаше притихнала. После в почти потискащата тишина се сипна чакъл. Том Кобли ме причакваше зад бараката. Премислих позициите ни. Той предполагаше, че ще се втурна безразсъдно към него, заобикаляйки бараката. Затова много бавно и възможно най-безшумно пропълзях към срещуположния ъгъл. Трепнах, защото краката ми разбутаха чакъла, и се помолих Том Кобли да не е доловил звука. Запромъквах се напред, притиснат към стената на пристройката. Доближих края на стената и се ослушах. Ако бях прав, Том Кобли ме дебнеше зад другия ъгъл. Ако грешах, чакаше ме нож в корема. Затаих дъх и рискувах да надникна. Бях преценил правилно. Том Кобли стоеше зад далечния ъгъл — с гръб към мен и вдигнал ножа. Лесна мишена, защото ме очакваше от погрешната посока. С три крачки щях да го стигна и да забия острието си в гърба му, преди да успее да пръдне. Но не. Исках го жив. Исках да разбера кои са съучастниците му. Кой е високият мъж с пръстена, наредил на Джулиан да не ме убива. Затова го разоръжих. Буквално. Спуснах се напред и му отсякох ръката. Е, поне такова беше намерението ми. Неопитността ми със сабята обаче си каза думата. Или пък острието бе твърде притъпено? Както и да е, замахнах, стиснал дръжката с две ръце, към рамото на Кобли и сабята преряза ръкава му и се заби в плътта, но не отсече ръката. Поне изпусна ножа. Кобли изпищя и отскочи назад. Улови се за раната, от което се разплиска кръв по стената и пръстта. В същия момент долових движение в мрака и си спомних шума, който бях чул, вероятно от трети човек. Твърде късно. От сенките се появи силует, озарен от лунната светлина. Видях безизразни очи зад качулка и работен гащеризон и ботуши, някак си прекалено чисти.

Горкият Том Кобли. Не разбра какво го чака и буквално се наниза гърбом върху сабята на непознатия. Острието се подаде през ребрата му, обляно в кръв. Той го погледна и простена за сетен път. После мъжът с качулката издърпа сабята си и тялото на Том Кобли се свлече тежко върху земята. Сещате ли се за поговорката: „Врагът на моя враг ми е приятел“. Нещо такова. Е, винаги има изключения, потвърждаващи правилото. В моя случай изключението бе мъжът с качулката и окървавената сабя. На врата ми още личеше болезненият белег от пръстена му. Лицето ми туптеше от юмруците му. Нямах представа защо уби Том Кобли, а и ми беше все едно. С боен вик се хвърлих напред и остриетата на сабите ни проехтяха като камбани в тихата нощ. Той парира с лекота удара. Един. Втори. Нападателната ми позиция тутакси се смени е отбранителна — защитавах се непохватно и бавно. Неопитен със сабята ли? Не, всъщност изобщо не умеех да се бия със сабя. Все едно размахвах пръчка. Неговата сабя изсвистя във въздуха и отвори рана в ръката ми. Усетих как топлата кръв потича по бицепса и напоява ръкава ми. С кръвта се отцеждаше и силата ми. Не се биехме. Вече не. Той си играеше с мен. Играеше си с мен, преди да ме убие.

— Покажи ми лицето си — предизвиках го задъхано, ала той не отговори.

Единственият признак, че изобщо ме е чул, беше лекият присмех в очите му. После дъгата на оръжието му ме заблуди. Реагирах бавно — не малко, а много бавно — и не успях да го спра да рани за втори път ръката ми. Удари отново. И още веднъж. Осъзнах, че нанася раните прецизно като лекар — колкото да ме обезвреди, но да не пострадам непоправимо. Достатъчно да ме обезоръжи. В крайна сметка така и не усетих как сабята се изплъзва от пръстите ми. Чух я как тупва в пръстта и погледнах надолу — лежеше на земята, а кръвта от порязаната ми ръка струеше върху нея.

Предположих, че ще свали качулката. Сгреших. Той насочи върха на сабята си към мястото точно под брадичката ми, а с другата ръка ми даде знак да коленича.

— Не ме познаваш, щом смяташ, че ще умра на колене, страннико — казах му, обзет от странно спокойствие пред лицето на поражението и смъртта. — Позволи ми да се изправя.

Той проговори с дълбок, безизразен глас, вероятно престорен.

— Няма да умреш днес, Едуард Кенуей. Но знай, че ако утре не отплаваш с „Император“, тази нощ е само началото за всеки, носещ името Кенуей. Тръгнеш ли, повече беди няма да споходят майка ти и баща ти. Не заминеш ли, ще страдат. Всички ще страдате. Разбираш ли?

— А ще науча ли кои са милостивите ми врагове? — попитах.

— Не. Знай само, че на света има сили, по-могъщи, отколкото предполагаш. Тази нощ ги видя как действат. Какви страдания причиняват. Нека това бъде краят. Не се връщай никога по тези брегове. А сега, Едуард Кенуей, ще коленичиш!

Сабята му се вдигна и дръжката й се стовари върху слепоочието ми.

Събудих се на „Император“.