Оливър Боудън
Черният флаг (20)

20.

— Да започваме — нареди Тач.

Моряците се бяха покатерили по такелажа и по мачтите, по въжените стълби, по парапета и по горните палуби на трите кораба — всеки точеше врат да вижда по-добре. Блейни си свали демонстративно ризата и остана по бричове. Последвах примера му с пълното съзнание колко е хилаво тялото ми. После и двамата вдигнахме юмруци и се втренчихме един в друг.

Противникът ми се хилеше иззад ръцете си — юмруците му бяха дебели като бутове и два пъти по-твърди. Кокалчетата на пръстите му приличаха на носове на статуи. Да, Блейни би предпочел да се бием със саби, но нямаше нищо против ръкопашната схватка — възможност да ме направи на пихтия с позволението на капитана, да ме пребие до смърт, без да рискува да го наложат с бича.

Моряците по палубата и мачтите надаваха възторжени възгласи, доволни от зрелището. От виковете не ставаше ясно на чия страна са, но се поставих на тяхно място. На какво биха искали да се насладят зяпачите? На хубав бой.

„Да им го дадем тогава“, помислих си. Вдигнах още по-високо юмруци и си спомних какъв трън в задника ми беше Блейни от самото начало. Никой друг не ме тормозеше на кораба. Само той. Този смрадлив кретен. През цялото време бях нащрек и се чудех защо ме мрази, понеже тогава не бях арогантен като у дома. Животът на борда ме опитоми. Смея да твърдя, че пораснах. Тоест нямаше истинска причина да ме мрази. Ала в същия момент ми хрумна. Истинската причина. Той ме мразеше просто ей така. Заради самата омраза. Ако ме нямаше мен, щеше да насочи омразата си към друг. Някой юнга навярно. Или чернокож моряк. Той просто обичаше да мрази.

И затова аз го възненавидях в замяна. Враждебността му ме объркваше? Превърнах я в ненавист. Необходимостта да страня от него ден след ден? Превърнах я в ненавист. Неизбежността да гледам глупавото му дебело лице ден след ден? Превърнах я в ненавист.

Аз нанесох първия удар. Той сякаш експлодира от мен. С цялата си бързина и тежест се шмугнах под предпазващите го ръце и го халосах в слънчевия сплит. Той изохка и залитна назад. По-скоро изненадата, а не болката го накара да свали за миг гарда — колкото да се стрелна светкавично наляво и да замахна с левия си юмрук. Уцелих го над дясното око и за една приятна секунда заликувах, че вероятно съм го довършил. Освирепелите мъже нададоха одобрителен рев. Добро попадение беше. Отвори рана, от която по лицето му текна ручейче кръв. Ала не, не успях да го спра завинаги. Просто обичайното му изражение на гневно недоумение стана още по-объркано. И по-гневно. Бях нанесъл два удара. Той — нито един. Дори не бе помръднал от мястото си. Отскочих назад. Не се славех с чевръсти крака, но в сравнение с Блейни бях пъргав. А имах и предимство. Първо аз пролях кръв и тълпата бе на моя страна. Давид срещу Голиат.

— Хайде, дебело копеле! — подразних го. — Хайде, нали за това си течеше зъбите, откакто стъпих на кораба? Да видим колко те бива, Блейни.

Моряците ме чуха и закрещяха, доволни вероятно от находчивостта ми. С ъгълчето на окото си зърнах как Тач отмята глава и избухва в смях, стиснал с ръце корема си. Блейни беше длъжен да нападне, за да измие срама. И той нападна, не може да се отрече.

Фрайди ми беше казвал колко умело върти сабята Блейни — затова го включвали в бойния отряд на „Император“ при абордаж. Не бе споменавал обаче колко го бива в юмручна схватка. Бе пропуснал тази подробност. А аз, незнайно защо, подценявах боксьорските му умения.

Научил бях моряшката мъдрост: „Никога не предполагай“, вярно, ала в този случай я забравих. За пореден път арогантността ми навлече неприятности.

Тълпата тутакси взе страната на Блейни. Никога не падай в битка — златно правило. Никога не падай в битка. Нямах избор обаче, когато юмрукът му ме улучи по главата и в нея забиха камбани. Строполих се на четири крака и изплюх зъб с кървава храчка. Очите ми се замъглиха. И преди ме бяха удряли, разбира се — десетки пъти, но никога, никога толкова силно.

Замаян от болката и рева на зрителите — ревяха за кръв, която Блейни щеше да им даде с удоволствие — го видях да се привежда към мен и усетих противния му дъх, стелещ се като мъгла пред черните му прогнили зъби.

— Дебело копеле, а? — изръмжа той и се изхрачи върху лицето ми. Е, подигравката „дебело копеле“ определено върши работа. Разчитайте на нея да задейства противника ви.

После той се изправи. Ботушът му беше толкова близо до очите ми, че забелязах паяжината от пукнатини по кожата. Все още зашеметен от болка, аз вдигнах жалко длан да се предпазя от неизбежната атака. Ритникът обаче не бе предназначен за лицето, а за корема ми. Поде ме във въздуха и пак ме събори върху палубата. Пак зърнах Тач и макар да си бях позволил да сметна, че е на моя страна, сега той се смееше гръмогласно на злощастието ми. Претърколих се немощно настрани, а Блейни вдигна ботуш над мен, готов да ме стъпче.

— Сър? — погледна той към Тач.

По дяволите! Нямаше да чакам. Изръмжах и сграбчих ботуша му. Извих крака му и той се пльосна по задник върху палубата. Зрителите задюдюкаха и заподсвиркваха с подновен интерес. Беше им все едно кой ще спечели. Искаха спектакъл. Усетих прилив на сили при вида на падналия Блейни и се хвърлих върху него, налагайки го с юмруци и ритайки го с колене в слабините и хълбоците като разгневено дете. Поощряваха ме последните искрици надежда да нанеса щастлив удар. Не успях. Днес късметът нямаше да ми се усмихне. Блейни сграбчи китките ми, изблъска ме, опрял длан в лицето ми, и ме запрати настрани. Носът ми изхрущя и по горната ми устна рукна кръв. Блейни се надигна, решен този път да не чака позволение от Тач. Готов да убива. В ръката му проблесна острие. Изгърмя пистолет и в челото му зейна дупка. Устата му се отвори и дебелото копеле падна ничком върху палубата, предало богу дух.

Когато зрението ми се проясни, видях Тач да ми подава ръка. В другата държеше все още сгорещената кремъклийка.

— В екипажа ми има свободно място, момче — каза ми. — Искаш ли да го запълниш?

Кимнах, изправих се и погледнах тялото на Блейни. От кървавата дупка в челото му се издигаше струйка дим. „Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност“, помислих си.