Оливър Боудън
Черният флаг (35)

35.

Май 1716 година

Два месеца по-късно бях в Тулум на източния бряг на полуостров Юкатан. Защо бях там ли? Заради потайния Джеймс Кид и това, което ми показа на остров Сан Инагуа.

Сега разбирам, че е очаквал момента да останем насаме, след смъртта на Дюкас, кражбата на галеона и… разрешаването на въпроса, така да се каже, с оцелелите френски войници — което се свеждаше до „присъедини се към нас и стани пират или поплувай в морето“, Тач пое към Насау с испанския галеон и повечето моряци.

Аз, Адевале и Кид останахме на острова със смътната идея да оползотворим някак си залива. Аз, разбира се, се надявах да се изтягам по плажовете, пресушавайки запасите от ром, а после да се върна в Насау. О, довършили сте укреплението без мен! Жалко, че пропуснах възможността да помогна. Нещо такова.

Какво възнамеряваше Кид обаче? Е, трудно е да се каже, поне до онзи ден, когато ми заяви, че иска да ми покаже нещо, и ме поведе към руините от времето на маите.

— Странни са, нали? — отбеляза.

Не грешеше. Отдалеч приличаха на купчина камъни, ала отблизо се оказаха съвършено подредени каменни блокове със странна форма.

— От маите ли са? — попитах го, втренчен в скалните отломъци. — Или са ацтекски?

Той ме погледна. По лицето му се изписа проницателното изпитателно изражение, с което сякаш не се разделяше. Почувствах се неловко, признавам. Винаги оставах с впечатлението, че се кани да ми разкрие нещо. Понякога ми се приискваше да изтръгна онези скрити козове от пазвата му и да ги видя. Инстинктът обаче ми подсказваше, че ще настъпи моментът да разбера. И не ме подведе.

— Бива ли те да разнищваш загадки, Едуард? — попита ме той. — Загадки, сложни въпроси и прочее?

— Що-годе — отвърнах предпазливо. — Защо?

— Мисля, че притежаваш природна дарба. Усещам я от известно време. Съдя по делата, мислите и светогледа ти.

Аха, моментът наближаваше.

— Не разбирам… Думите ти всъщност са непонятна загадка.

Той кимна. Каквото и да искаше да ми каже, нямаше да изплюе камъчето отведнъж.

— Да се качим горе, а? Ще ми помогнеш да проумея нещо.

Седнахме на върха на каменната постройка. Джеймс сложи длан върху крака ми. Погледнах я — почерняла, суха и загрубяла като на всеки пират и със същата паяжина от белези от живота в открито море, ала по-изящна и с по-дълги пръсти. Запитах се какво прави върху крака ми. Дали… Не, Не, разбира се.

Той проговори и гласът му прозвуча по-сериозно от преди — като на съзерцателен отшелник.

— Съсредоточи се и изостри сетивата си. Вгледай се отвъд сенките и звуците на материалния свят, докато видиш и чуеш блещукане.

Какви ги приказваше? Дланта му стисна крака ми по-силно. Поощряваше ме да се съсредоточа, да не се разсейвам. Допирът му, колкото и да е странно, пропъди неохотата, съпротивата ми. После… го видях. Не, не го видях. Как да го обясня? Почувствах го — почувствах го с очите си.

— Блещукане — отроних тихо.

Сияеше навсякъде около мен — по-ярка версия на нещо, което бях изпитвал и преди, седнал в двора у дома в Хадъртън късно нощем. В такива мечтателни мигове съзнанието ми се зарейваше свободно и светът сякаш ненадейно ставаше по-ясен и по-светъл. Слухът ми се изостряше, виждах неща, които преди не забелязвах, и най-необяснимото — чувствах се сякаш в мен има тайник, подземие, скътало необятно познание и очакващо да го достигна. За да го направя, ми трябваше само ключ.

Ето какво прозрях тук, седнал до Кид. Усещах, че съм намерил ключа. Проумях защо съм се чувствал различен през всичките изминали години.

— Разбираш ли? — прошепна Кид.

— Да. И преди съм го виждал. Сияние като лунна пътека върху океана. Все едно всичките ми сетива действат като едно и ми помагат да виждам звуци и да чувам форми. Странно нещо.

— Всеки мъж и всяка жена на света притежава скрита интуиция — подхвана Кид, докато аз се оглеждах наоколо като човек, пренесъл се внезапно в друг свят. Слепец, прогледнал неочаквано.

— Усещам го, откакто се помня — признах, — но смятах, че е свързано с мечтите ми или с нещо подобно.

— Повечето никога не го откриват — продължи Кид. — При други се проявява след дълги години. При малцина обаче е естествено като дишането. Усещаш светлината на живота. На миналия и на настоящия. Упражнява ли интуицията си, всеки е способен да обостри сетивата си.

После се разделихме с уговорката да се срещнем в Тулум. Ето защо сега се потях под знойните слънчеви лъчи и се опитвах да заговоря местна жена, застанала пред гълъбарник.

— Домашни любимци ли са ви? — попитах я.

— Куриери — отвърна тя на колеблив английски, наблюдавайки ме с присвити очи. — Така общуваме на островите. Споделяме информация, сключваме договори.

После тя ми каза, че Кид ме чака в храма на маите, и се сбогувахме. Как бе разбрала? И защо, докато вървях, ме глождеше мисълта, че са очаквали пристигането ми? Защо, докато прекосявах селото със схлупени колиби, долавях как обитателите му говорят за мен, ала погледнех ли ги, срещах безизразни очи? Някои бях облечени в пъстри широки роби и носеха накити, копия и тояги. Други бяха голи до кръста и само по панталони, а телата им бяха изрисувани със странни символи и причудливо украсени — със сребърни и златни гривни, с огърлици от мъниста и медальони от кости.

Запитах се дали и те са като хората от моя свят — впримчени в оковите на ранга и класата. И както в Англия джентълмените от висшето общество се разпознават по кройката на дрехите и качеството на бастуните, тукашните аристократи носят по-изящни роби и имат по-пищни накити и по-сложни рисунки по телата?

Навярно Насау бе единственото наистина свободно място. Или се заблуждавах?

Изведнъж джунглата сякаш потъна вдън земя и над мен се издигна висока пирамида — храм на маите с огромни стъпала, вдълбани по средата на каменните пластове.

Докато си поемах дъх, снишен в храсталака, забелязах наскоро отрязани клони и стъбла. Някой бе разчиствал пътека. Последвах я. Отведе ме пред врата в подножието на храма. Вътре ли? Да. Ще вляза.

Опипах рамката и с мъка я плъзнах настрани, колкото да се вмъкна в нещо като преддверие, ала не толкова тъмно, колкото очаквах. Сякаш някой бе запалил…

— Капитан Кенуей — долетя глас откъм сенките.

Не го познах и в миг извадих пистолета си и се озърнах в мрака. Невидимите ми врагове се възползваха от предимството на изненадата и пистолетът изхвърча от ръката ми. Някой ме сграбчи изотзад и прикова ръцете ми. Мъждукаща факла освети зад мен две неясни фигури в роби с качулки. Пред мен застанаха още двама. Единият беше Джеймс Кид. Другият — местен, с лице, забулено от качулката и неразличимо в сенките. Стоеше и се взираше мълчаливо в мен. Изчака ме да спра да се мятам и да ругая Джеймс Кид. Щом се успокоих, попита:

— Къде е асасинът Дънкан Уолпоул?

Погледнах към Кид. Очите му ме увериха, че всичко е наред и не съм в опасност. Не знам защо му се доверих. Все пак ме бе подмамил да дойда тук. Въпреки това ми олекна.

— Мъртъв и погребан — отговорих и не забелязах местният да настръхва, но усетих гнева му и добавих бързо: — След като се опита да ме убие.

Мъжът кимна бавно.

— Не съжаляваме, че го няма. Ала ти извърши предателството, замислено от него. Защо?

— За пари — отговорих безочливо.

Той пристъпи към мен, позволявайки ми да го огледам по-добре — имаше тъмна коса и проницателни сериозни очи. Смуглото му сбръчкано лице беше боядисано. И изглеждаше много ядосан.

— За пари ли? — процеди през зъби. — За оправдание ли да го смятам?

— Той притежава интуиция, менторе — намеси се Джеймс.

Интуицията. Това го разбрах. Но „менторе“? Как този вожд се оказа ментор на Джеймс?

Думите му поуспокоиха индианеца, чието име научих по-късно — Ах Табай.

— Джеймс ми каза, че си се срещнал с тамплиерите в Хавана. Видя ли мъжа, наречен Мъдреца? — попита ме той.

Кимнах.

— Ще познаеш ли лицето му, ако го видиш отново?

— Да.

След известен размисъл той очевидно взе решение.

— Трябва да се уверя — рече бързо и изчезна в сенките заедно с хората си.

С Джеймс останахме сами. Той ме изгледа предупредително и вдигна показалец да смълчи укорите ми. Взе факла, сбърчи лице, недоволен от оскъдната й светлина, и се шмугна приведен в тесен тунел към вътрешността на храма. Напредвахме, превити почти одве под ниския таван. Затиснати под тежестта на хилядолетните тайни, стаени в сенките, и двамата се питахме какво ли крие неизвестността пред нас. Думите ни отекваха в залата, но тук влажните каменни стени ги заглушаваха.

— В каква каша ме забърка, Кид? Кой, мътните го взели, беше онзи палячо?

— Ах Табай, асасин и мой ментор — отговори ми през рамо той.

— Значи си поклонник на някаква смахната религия?

— Асасини сме. Имаме Кодекс. Но той не ни повелява да действаме или да се подчиняваме. Само да бъдем мъдри.

Излязохме от ниския тунел в нов проход, където поне успяхме да се изправим.

— Кодекс — повторих. — Разкажи ми по-подробно. Заинтригува ме.

— „Истина не съществува, всичко е позволено.“ Само това е сигурно в света.

— Всичко е позволено? Харесва ми. Звучи чудесно.

Да мисля както ми е угодно и да действам както реша…

— Повтаряш механично думите, Едуард, но не ги разбираш.

Изсмях се.

— Недей да вириш нос, Кид. Последвах те като приятел, а ти ме измами.

— Спасих ти кожата, като те доведох тук, човече. Тези хора искаха да те убият като съучастник на тамплиерите. Аз ги разубедих.

— Е, браво на теб!

— Да, браво на мен!

— Значи тамплиерите преследват вас, а?

Джеймс Кид се разкикоти.

— Докато не се появи ти и оплеска всичко, ние преследвахме тях. Трепереха от страх. Но сега спечелиха преднина.

Аха…

Продължихме напред през лабиринта от тунели, огласяни от странни звуци.

— Има ли някой тук?

— Възможно е. На чужда територия сме.

— Наблюдава ли ни някой?

— Несъмнено.

Думите ни падаха като камъни, отеквайки от стените на храма. Идвал ли беше Кид тук и преди? Не ми каза, но явно знаеше как да борави с вратите, на които се натъквахме, и по кои мостове и стълби да минава. Изкачвахме се все по-нависоко, докато накрая застанахме пред последната врата.

— Каквото и да ме чака в края на пътя, дано си струва прахосаното време — процедих раздразнено.

— Зависи от теб — отвърна загадъчно Кид.

В същия момент камъните под краката ни поддадоха и цопнахме във вода.