Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

40.

Докато чаках Мери, спотаен до портата, чух стражите да си говорят. Разбрах, че Торес е успял да изчезне. Интересно. А Принс се барикадирал в плантацията да си спасява животеца. Добре. Надявах се ледените пръсти на страха да стягат като в менгеме сърцето му. Надявах се ужасът да го държи буден нощем. Очаквах с нетърпение да го зърна в очите му, когато го убивам.

Първо обаче трябваше да вляза. А за това…

Ето я и нея. Признавам, че беше отлична актриса. Бог знае колко дълго ни бе заблуждавала, че е мъж, а сега се въплъщаваше в нова роля — да подлъже стражите, че страда. И да, справяше се съвършено.

— Стой! — извика войникът зад портата.

— Моля ви… раниха ме — простена тя. — Помогнете ми.

— Господи, Филип, погледни я. Наистина е зле.

По-състрадателният от двамата войници пристъпи напред и отвори портата.

— Сър, вие ми се свят, ще падна — промълви немощно тя.

Състрадателният войник й подаде ръка за опора.

— Бог да ви поживи, момчета — благослови ги тя и изкуцука през портата, която се затвори зад тях.

От мястото си не видях какво става, разбира се, но чух — изсвистя острие, заби се глухо в плът и с едва доловими стонове две тела тупнаха бездиханни на земята.

Вече и двамата бяхме вътре. Втурнахме се към имението. Робите навярно ни видяха, но се надявахме да не вдигнат тревога. Явно чуха молитвите ни, защото след броени секунди се вмъкнахме в къщата и с безмълвни сигнали проверихме крадешком всички стаи. Накрая го открихме в беседка в задния двор. Спотаени от двете страни на сводеста врата, надникнахме и го видяхме — седеше с гръб към нас, скръстил ръце върху корема си, и оглеждаше имението, доволен от живота — дебел робовладелец, натрупал състояние от чуждото страдание. Казах ви, че съм срещал мнозина злодеи. Лорънс Принс е на челно място в списъка.

Спогледахме се. Убийството се падаше по право на нея, но незнайно защо (понеже се опитваха да ме включат в редиците си?), тя ми махна да вървя и пое на разузнавателна обиколка из имението. Аз прекосих задния двор, пропълзях зад беседката и се изправих пред Лорънс Принс.

Извадих острието.

О, винаги го смазвах и излъсквах до блясък. Едно е сигурно за пиратите — не сме въртокъщници, както споменах, описвайки ви състоянието на Насау, но поддържаме оръжията си в блестяща форма. Същата философия, която важи за корабите. Въпрос на необходимост. Въпрос на оцеляване.

Та така с острието ми. Намокреше ли се, почиствах го основно и го полирах толкова съвестно, че вече изскачаше съвсем беззвучно от канията. Ето защо Принс не го чу.

Изругах и най-сетне той се обърна изненадано. Вероятно очакваше да види някого от стражите си и бе готов да го скастри за дързостта, че се е промъкнал зад гърба му и го е стреснал. Аз обаче забих острието в него и той се опули. Свлече се ококорен на земята, а аз задържах кинжала, докато кръвта изпълни белите му дробове и животът му започна да изтича.

— Защо клечиш над мен като злорада врана? — закашля се той. — Страданията на стареца те забавляват?

— Ти самият си причинил достатъчно страдания, господин Принс — отвърнах му с безизразен глас. — Получаваш си заслуженото, предполагам.

— Абсурдни главорези с абсурдна философия! — Последен жалък опит на умиращ мъж да е язвителен. — Живеете в света, ала не умеете да го променяте.

— Бъркаш подбудите ми, старче — усмихнах се. — Моята единствена цел са монетите.

— Като моята, момче, като моята — отрони той.

И умря.

Излязох от беседката, където лежеше тялото му, и чух шум. Вдигнах глава и видях Мъдреца Робърте — същия, какъвто го помнех — на балкона. Притискаше пистолет в слепоочието на Мери и — хитро! — стискаше китката й, за да не извади острието си.

— Намерих твоя човек — извика ми тя, все едно не забелязва пистолета, опрян в главата й.

Мъдреца нямаше да се поколебае да натисне спусъка. Искрите в очите му не оставяха никакво съмнение. Пламтяха. „Помниш ме, а — помислих си. — Мъжът, който гледаше равнодушно как ти вземат кръв?“

Помнеше ме.

— Тамплиерът от Хавана — кимна.

— Не съм тамплиер, друже — извиках му. — Беше уловка. Дойдохме да те спасим.

(Имах предвид, разбира се: „Да те изтезаваме, докато ни кажеш къде е Обсерваторията.“)

— Да ме спасите? Аз работя за господин Принс!

— Е, при лош господар си се цанил тогава. Искаше да те продаде на тамплиерите.

Той подбели очи.

— Явно никой не заслужава доверие.

Навярно се поотпусна, защото в същия момент Мери се раздвижи. Ритна го с тока на обувката по пищяла и той изкрещя от болка. Тя се извъртя и се измъкна от хватката му. Посегна към ръката му, стиснала пистолета, но той я отметна назад, прицели се, стреля, но не улучи. Мери изгуби равновесие и той реши да се възползва от възможността — подпря се на парапета на балкона и я ритна с два крака. Тя се преметна с писък през решетките. Подскочих напред да я хвана, но Мери се улови за решетката на долния балкон.

Междувременно Мъдреца извади втори пистолет. Стичаха се стражи, привлечени от изстрелите.

— Робърте! — извиках, но вместо към войниците, той се прицели в камбаната.

Дрън!

Нямаше как да пропусне. Получи желания ефект. От сводестите врати в двора нахлуха войници. Мери се спусна ловко на земята и притича до мен, извадила скритото острие. Застанахме гръб о гръб, ала нямаше време да оценим противника на спокойствие. Загърмяха мускети и пистолети и ние запретнахме ръкави. Резултатът май беше по шестима на всеки. Умряха дванайсет мъже — някои по-смели и добри бойци, други — по-страхливи и непохватни, а един — съвсем негоден за битки — въртеше очи и хленчеше като агне на заколение.

Чухме тежките забързани стъпки на нови подкрепления и разбрахме, че моментът за оттегляне е настъпил. Втурнахме се през двора, а после през нивите, насърчавайки пътьом робите да бягат на свобода. Ако не ни преследваха десетки войници, щяхме да спрем и да ги принудим да побегнат.

По-късно, когато спрях да ругая злощастието, че съм изгубил Робърте, я попитах как се казва.

— Мери Рийд — отвърна тя и в същия момент усетих нещо да притиска слабините ми. Погледнах надолу и видях, че е скритото острие на Мери. Тя се усмихваше, слава богу. — Но нито дума на никого! — предупреди ме. — Или и ти ще станеш жена!

Не казах на никого. Все пак тази жена умееше да пикае права. Не смятах да я подценявам.