Оливър Боудън
Черният флаг (56)

56.

Басмения Джак Ракам, мътните го взели!

Не, не гледах към него. Не. По-скоро се бях въплътил в него. Виждах през неговите очи. Всъщност го познах единствено по индианската тъкан на ръкава на връхната му дреха.

Изкачваше стълбите към „Олд Ейвъри“, Сърцето ми подскочи при вида на старото място, още по-запуснато и порутено отпреди.

Което значеше, че картината не е от миналото. Не беше спомен, преживян от мен, защото никога не бях виждал „Олд Ейвъри“ в толкова окаяно състояние.

И все пак… все пак го виждах.

— Това е проклета магия! — заекнах.

— Не. Това е Басмения Джак, някъде по света в този момент.

— Насау — казах колкото на него, толкова и на себе си. — Сега ли се случва? През неговите очи ли гледаме?

— Да — отвърна Робърте.

Не може да се каже, че насочих вниманието си отново към картината. Тя си беше пред мен. Сякаш съм част от нея, вътре в нея. Донякъде бях, разбира се, понеже щом Басмения Джак извърна глава, картината се премести. Джак погледна към маса, където Ан Бони седеше до Джеймс Кид.

Очите му се задържаха дълго върху Ан. Върху определени части от Ан. Мръсно копеле. После обаче, божичко, тя вдигна глава, обърна се към Джак и му отвърна с похотлив поглед. Помните ли палавия й нрав? Разказах ви за него. Е, изкусителката явно си падаше по Басмения Джак. Мътните го взели! Любовници ли бяха? Въпреки всичко — въпреки чудесата на Обсерваторията — едва сдържах напушилия ме кикот при мисълта как слагат рога на предателя Джеймс Бони. Не с кого да е, а с Басмения Джак. Е, кучият син ни изостави на произвола на съдбата, но пък ни даде оръжия, муниции и храна, а и Ан топлеше постелята му, нямаше как да не му го призная.

Басмения Джак се заслуша в разговора на Ан и Джеймс.

— Не знам, Джим — каза Ан. — Нямам ни най-малка представа как да управлявам кораб. Не е женска работа.

Какво се мътеше, по дяволите?

— Ба! Виждал съм десетки жени да събират платна и да въртят шпил.

— А ще ме научиш ли да се бия? Със сабя и с пистолет?

— Да, и не само това. Но трябва да поискаш. И да се трудиш. За успехите е нужна воля.

Басмения Джак потвърди съмненията ми. Безплътният му глас отекна в стените на Обсерваторията.

— Навърташ се около момичето ми, а? Долу ръцете, дребосък, или ще те смажа!

— Не ме наричай „дребосък“, Ракам, да не ти посиня задника!

Джеймс бръкна под ризата си и Басмения Джак изрева:

— Виж го ти… дребосъка!

Робърте свали кристала от подиума и картината изчезна. Прехапах устни и се замислих за „Гарвана“. На Адевале не му допадаше начинанието ми. Сърбяха го ръцете да вдигне платна. Ала не можеше да тръгне без мен.

Или можеше?

Сиянието в стаята се преобрази отново и аз забравих всички тревоги за намеренията на Адевале.

— Да опитаме с друг. Губернатор Удс Роджърс — каза Робърте и сложи нов кристал върху подиума.

Гледахме през очите на Удс Роджърс. До него стояха Торес и Ел Тибурон. Внезапно на преден план се появи стъкленица с кръв. Роджърс я оглеждаше.

— Смела идея — промърмори той. — Но трябва да я обмисля внимателно.

В Обсерваторията отекна гласът на Торес:

— Необходимо е само да предложите клетва за вярност в Камарата на общините. Обет, жест и семпла церемония, изискваща няколко капки кръв от пръста. Нищо повече.

Господи! Замисълът на Ан и Мери не беше нищо в сравнение с това. Тамплиерите не се отказваха от стремежа да контролират света — и да източват кръвта му. Сега бяха взели на прицел Британския парламент.

— Министрите ще ми създадат главоболия — отбеляза Роджърс, — но ще склоня лесно Камарата на лордовете. Обожават помпозността и ритуалите.

— Именно. Кажи им, че така ще засвидетелстват вярност към краля и подкрепа срещу… бунтовните якобити.

— Да, да — закима Роджърс.

— Кръвта е най-важното. Вземи проба от всекиго. Трябва да сме готови, когато намерим Обсерваторията.

— Непременно.

Робърте свали кристала от подиума и ме погледна тържествуващо. Вече знаехме какво кроят тамплиерите. И бяхме на крачка пред тях.

Картините изчезнаха, странното сияние се отдръпна към стените и аз се почудих дали не съм си въобразил всичко. Междувременно Робърте извади нещо от вътрешността на подиума и го вдигна. Череп. В него бе поставял стъклениците с кръвта.

— Безценен инструмент, нали?

— Вещерство по-скоро.

— Не. Всеки механизъм, който задейства приспособлението, е реален, осезаем. Древен, да, но не е свръхестествен и необясним.

Погледнах го подозрително. „Залъгваш се, приятелю“, помислих си, но замълчах.

— Ще станем господари на океана с него — казах.

Прииска ми се да докосна черепа, да почувствам тежестта му в дланта си и протегнах ръка. Робърте се пресегна към мен. Полазиха ме тръпки, когато пристъпи по-наблизо, но вместо да ми го даде, той замахна и ме удари през лицето с него. Паднах на пода на Обсерваторията, претърколих се и се прекатурих в ямата.

Полетях надолу, блъскайки се в каменните й стени. Шибаха ме растения, поникнали сред процепите между скалите, но не успявах да се уловя за тях. Усетих пронизваща болка в хълбока и в същия момент цопнах във водата долу, благодарейки Богу, че съм запазил самообладание да превърна сгромолясването отвисоко в подобие на гмуркане. Инстинктът навярно ми бе спасил живота.

Въпреки това сблъсъкът с водата не беше образец за подражание. Преобърнах се и нагълтах вода. С усилие на волята забраних на болката в хълбока да ме повлече надолу, изскочих на повърхността и си поех дъх. Погледнах нагоре и срещнах втренчените очи на Робърте.

— Не вярвам в лоялността, младежо — подвикна ми той. — Ти изигра ролята си, но съвместната ни работа приключи.

— Мъртвец си, Робърте.

Надявах се заплахата ми да отекне като рев, но гласът ми прозвуча немощно, той така или иначе си беше тръгнал и имах по-належащи грижи — да потуша пламтящата болка и да си спася кожата. Поех си дълбоко дъх и напипах клон, стърчащ от хълбока ми. Раната оцветяваше робата ми в червено. Издърпах клона с писък, захвърлих го и със стиснати зъби притиснах раната с длани. Усещах как кръвта се процежда между пръстите ми. Мътните те взели, Робърте… Кучи син…

Въпреки болката успях някак си да се изкатеря в Обсерваторията. Минах по обратния път — през просторните зали и труповете пред прага. Изкуцуках до брега, облян в студена пот. Когато излязох, залитайки, иззад високата трева, сърцето ми се сви. „Гарвана“, любимия ми кораб, го нямаше. Беше отплавал. Само „Роувър“ се поклащаше закотвен край брега.

Там, където пясъкът срещаше водата, бе завързана лодка. Кормчията и гребците стояха като мълчаливи стражи в очакване на капитана — капитан Бартолъмю Робърте.

Той самият стоеше пред мен. Очите му искряха. Усмихна ми се с обичайната си безрадостна усмивка.

— О, „Гарванът“ отлетя, а, Едуард? Това е красотата на демокрацията. Мнозинството надделява над единака. Да, бих могъл да те взема с мен, но се опасявам, че горещият ти нрав ще ни изпепели. За щастие знам колко щедра награда е обявил кралят за главата ти. И възнамерявам да я получа.

Болката ме надви. Предадох се и усетих, че припадам. Преди мракът да ме обгърне, чух тихия присмех на Бартолъмю Робърте:

— Виждал ли си ямайски затвор отвътре, момче? А?