Оливър Боудън
Черният флаг (52)

52.

— Усещаш ли го, Адевале? — попитах кормчията си, докато следвахме „Роувър“ край бразилския бряг. — Няколко мига ни делят от най-големия трофей на всички времена!

— Усещам само горещ вятър в ушите си, капитане — отвърна загадъчно той, обърнал жадно лице към прохладния бриз.

Погледнах го. За кой ли път ме обзе възхищение. Този мъж вероятно бе спасявал живота ми в стотици случаи и несъмнено — поне три пъти. Имах най-предания, всеотдаен и талантлив кормчия, избягал от робството, но и досега понасящ презрението на пияни метежници като Басмения Джак, които го гледат отвисоко заради цвета на кожата му. Отърсил се от помията, поднесена му от живота — а колко много са кофите с помия, знаят само продадените в робство — ден след ден Адевале стоеше до мен на палубата на „Гарвана“ и не искаше по-щедра отплата от уважението, което заслужава. Задоволяваше се с моряшката надница, място, където да отпусне глава, и дажбата храна, приготвена от безносия готвач.

И как се отблагодарявах аз на този човек? Бръщолевейки като кречетало за Обсерваторията. До втръсване.

— Хайде, човече. Намерим ли съкровището, ще забогатеем. Ще живеем охолно до края на живота си. Ще има предостатъчно за всички ни.

— Както кажеш — кимна Адевале.

„Гарванът“ следваше отблизо „Роувър“. Погледнах към него и видях капитана му. Той също гледаше към мен.

— Ахой, Робърте! — извиках. — Ще хвърлим котва и ще се срещнем на брега, нали?

— Преследват те, капитан Кенуей. Питам се откога…

Грабнах далекогледа от ръцете на Адевале и се изкатерих до върха на мачтата. Изблъсках съгледвача и погледнах през далекогледа.

— На какво ти прилича това, момче? — озъбих му се.

Беше млад — млад като мен, когато отплавах с „Император“.

— На кораб, сър. Но в тези води има много кораби. Мислех, че не е достатъчно близо, та да вдигам тревога.

Прибрах далекогледа и го изгледах гневно.

— Изобщо не мислиш, синко. Този кораб не е кой да е, а „Бенджамин“!

Момчето пребледня.

— Да, „Бенджамин“. Капитанът му се казва Бенджамин Хорниголд. Не са ни настигнали, защото не са искали да ни настигнат.

Тръгнах надолу по въжетата.

— Викай, момче! — изкрещях на юнгата. — Вдигай тревога, макар да е късно!

— Платно на хоризонта!

Вдясно от нас се простираше кубинският бряг. Зад нас беше „Бенджамин“. Застанах на руля и го завъртях. Кормилото изскърца жално, а моряците се пресегнаха за опора. Мачтите се залюляха, левият ни борд се наклони и корабът започна да се обръща. Маневрата приключи, мъжете заругаха и замърмориха, но грабнаха греблата и свиха платната. Понесохме се право към „Бенджамин“. Не ни очакваше, нали, Бенджамин?

— Добре ли обмисли плана, капитане? — разтревожи се Адевале.

— Защо се цупиш, Адевале? Не виждаш ли, че Бен Хорниголд е дошъл да ни избие?

— Виждам. И знам, че предателят заслужава да умре. Но нима си сигурен, че заслужаваш Обсерваторията повече от тамплиерите?

— Не съм. Но ми е все едно. Ако имаш по-добра идея, сподели я.

— Не работи с Робърте — отвърна той с неочакван плам — хладнокръвният Адевале се горещеше рядко. — Кажи на асасините. Доведи ги тук. Те ще опазят Обсерваторията.

— Щях да ги доведа тук. Ако ми бяха обещали тлъста сума, щях да ги извикам.

Той изсумтя недоволно и се отдалечи.

Пред нас „Бенджамин“ се обръщаше. На Хорниголд явно не му стискаше да се бие. Моряците по мачтите на кораба му опъваха платната. Появиха се гребла и тутакси зашляпаха по водата, надпреварвайки се с нашите. Дълго чувах само крясъците на кормчията, скърцането на кораба и плясъка на греблата. Стоях на носа на „Гарвана“, а Хорниголд — на кърмата на „Бенджамин“. Гледахме се.

Докато се състезавахме, слънцето се спусна зад хоризонта, озарявайки го в оранжево — последния светлик, преди да падне нощта и да доведе северозападния вятър, който забули сушата в мъгла. „Бенджамин“ улови бриза по-добре от нас. Платната му се изопнаха и го отнесоха напред.

След петнайсетина минути се стъмни и мъглата, озарена призрачно от лунното сияние, забули Дяволския гръбнак — зъберите по кубинския бряг, напомнящи гръбнак на гигантски бегемот.

— Чака ни тежка битка, ако Хорниголд ни увлече навътре в мъглата — предупреди ме Адевале.

Хорниголд явно целеше точно това, но допусна грешка — сериозна грешка за опитен мореплавател като него. Вятърът го затисна. Повя от открито море и подложи на кръстосан огън сушата, превръщайки брега на Дяволския гръбнак в непроницаема вихрушка от мъгла и пясък.

— Вятърът ги подхвърля като играчка — отбеляза Адевале.

Увих се по-плътно в мантията да се защитя от студения вихър, който връхлетя и върху нас.

— Ще го използваме да ги настигнем.

Адевале ме изгледа втренчено.

— Ако не надроби на парчета и нас.

Свихме отново платната, но моряците на „Бенджамин“ не бяха толкова бързи. Вятърът ги блъскаше безмилостно. Опитваха се да съберат платната, но стихията им пречеше. Един падна и вихрушката довя писъка му до нас.

„Бенджамин“ беше в беда. Подскачаше по разбуненото море, а вятърът си играеше с платната му, запращайки ги ту на една, ту на друга страна и тласкайки кораба към бреговете на Дяволския гръбнак. По палубата се щураха моряци. Вихрушката отнесе още един във водата. Изгубили власт над кораба, се уповаваха на милостта на стихията. Стоях на предната палуба, загърнал мантията с една ръка, а другата протегнал напред. Усещах как вятърът шиба дланта ми и натиска на скритото острие върху китката ми. Знаех, че преди нощта да изтлее, кинжалът ми ще вкуси кръвта на Хорниголд.

— Ще го направиш ли, братко? Ще ти позволи ли сърцето?

Бенджамин Хорниголд, от когото бях научил толкова много за капризите на морето. Бенджамин Хорниголд, ментор на най-добрия ми приятел Едуард Тач, който на свой ред ми стана наставник. Не бях сигурен дали ще събера сили.

— Честно казано, надявах се морето да го погълне и да свърши работата вместо мен. Но ще направя каквото трябва — казах на Адевале.

Бог да поживи кормчията ми. Предугади съдбата на „Бенджамин“, преди дори фортуна да я отреди. Когато „Бенджамин“ се блъсна странишком във високия бряг, забулен от облаци мъгла и пясък, той се погрижи да застанем близо до него.

Виждах как от горните палуби на „Бенджамин“ падат моряци — неясни силуети в мрака. Стъпих върху планшира на предната палуба, улових се за извития нос на „Гарвана“ и използвах шестото си чувство, както ми бе показал Джеймс Кид. Сред телата, свличащи се от палубата на „Бенджамин“ във водата и върху мокрия пясък, успях да различа фигурата на Бенджамин Хорниголд. Извиках през рамо:

— Връщам се скоро!

И скочих.