Оливър Боудън
Черният флаг (17)

17

Януари, 1713 година

Плавахме между островите и пускахме котва в закътани заливи и речни устиета. Изпращаха ни за провизии — дърва, вода, вино, ром. Понякога оставахме дни наред и ловяхме костенурки, птици, кози и свине, за да се прехранваме.

Веднъж се наложи да ремонтираме кила на „Император“. Изтеглихме го на сушата и с помощта на големи камъни и въжета го обърнахме на една страна. Със запалени факли изгорихме водораслите и раковините, намазахме го със смола и сменихме прогнилите дъски под ръководството на дърводелеца, който очакваше с нетърпение тези моменти. Нищо чудно, разбира се, понеже мачтите и платната също се нуждаеха от поправка, а дърводелецът се разпореждаше самодоволно с кормчията и помощник-капитаните, които нямаха друг избор, освен да си мълчат и да изпълняват нарежданията му.

Бяха щастливи дни — ловяхме риба, наслаждавахме се на злощастието на началството. Почти се разочаровах, когато отплавахме отново.

Преследвахме търговски кораб на компанията „Ийст Индия“. Търсехме го край западния африкански бряг. Моряците не криеха съмненията си в благоразумието на начинанието. Знаехме, че нападайки такъв престижен кораб, се превръщаме в издирвани престъпници. Капитанът обаче ни обясни, че в Карибско море патрулират само три военни кораба и два военни платнохода, а се говорело, че „Амазонска галера“ — корабът на „Ийст Индия“ — превозвал ценна стока. Успокояваше ни, че ако го атакуваме в открито море, далеч от сушата, ще успеем да го плячкосаме и да избягаме невредими. Но нали моряците на плячкосания кораб ще ни видят, запитах се гласно веднъж. Нали ще съобщят на военните, че „Император“ ги е нападнал? Фрайди само ме изгледа. Погледът му не ме впечатли.

Открихме „Амазонска галера“ след три дни плаване.

— Платно на хоризонта! — долетя вик от върха на мачтата.

Бяхме свикнали да го чуваме, та не се обнадеждихме особено. Наблюдавахме как капитанът и кормчията се съвещават. След малко потвърдиха, че корабът наистина е „Галера“. Променихме курса и се насочихме към него. Вдигнахме червен флаг — британското знаме — и „Галера“, разбира се, остана на място — сметнаха ни за английски капери, тоест за приятели. Така беше. На теория. Мъжете на „Император“ заредиха пистолетите си и провериха остриетата на сабите. Извадихме куките за абордаж и стрелците заеха позиция до оръдията. Щом приближихме, екипажът на „Галера“ осъзна, че се готвим за битка. Видяхме как по лицата на моряците се изписва смайване и паника, как се разбягват по палубата като подплашени коне. Ние, от своя страна, се строихме на палубата с насочени към тях пистолети, извадени саби и оголени зъби. Аз нямах пистолет, а сабята ми беше ръждясало желязо, открито от интенданта на дъното на стар сандък, но застанах между мъжете, два пъти по-възрастни от мен и десет пъти по-свирепи, и се постарах да се намръщя заплашително като тях. Да изглеждам кръвожаден като тях. Дулата на оръдията ни сочеха към „Галера“. Една дума и щяха да изстрелят залп, способен да разполови кораба и да прати екипажа му на морското дъно. Противниците ни се взираха ужасено в нас — лица на мъже, сварени неподготвени и обречени на гибел.

— Кажете на капитана си да дойде! — извика помощник-капитанът ни, извади пясъчен часовник и го постави с трясък върху парапета на палубата. — Не се ли яви, докато пясъкът изтече, ще открием огън!

Времето им изтичаше, когато най-сетне капитанът се появи на палубата, облечен в парадната си униформа и с предизвикателно — поне според него — изражение, което не прикриваше страха в очите му. Последва инструкциите на помощник-капитана ни, нареди да спуснат лодка, качи се в нея и гребците го докараха до нас. Неволно изпитах съчувствие към него. Възхитих се как се оставя на милостта ни, за да защити екипажа си, и как се изправя с високо вдигната глава и изкачва въжената стълба към кораба ни. Моряците до оръдията на долната палуба го посрещнаха с присмехулни възгласи, сграбчиха го грубо за раменете и го издърпаха над парапета на квартердека. Той се отърси от ръцете им, изопна отново рамене, приглади мундира и ръкавелите си и настоя да се срещне с капитана ни.

— Тук съм! — извика Долзъл и тръгна към него. Носеше тривърхата си шапка, а сабята му беше извадена. По петите му подтичваше помощник-капитанът Трафорд.

— Как е името ти, капитане?

— Бенджамин Причард, капитан на „Амазонска галера“ — представи се мрачно новодошлият, — и искам да знам какво означава това.

Той вирна брадичка и се изправи в цял ръст, ала Долзъл се извисяваше над него. Малцина можеха да се мерят с осанката му.

— Какво означава ли? — повтори Долзъл с тънка усмивка, вероятно за пръв път го виждах усмихнат. Погледна към мъжете си, събрани на палубата, и те избухнаха в злостен кикот.

— Да — отговори стегнато капитан Причард, говореше с аристократичен акцент. Странно, напомни ми Каролин. — Известно ви е, че корабът ми принадлежи на британската компания „Ийст Индия“, нали? И се радваме на закрилата на флотата на Нейно Величество.

— Както и ние — отсече Долзъл и посочи червения флаг, който се развяваше на най-високата мачта.

— Мисля, че изгубихте тази привилегия в момента щом насочихте дулата на оръдията си към нас. Освен ако нямате основателна причина.

— Имаме.

Погледнах към моряците на „Галера“. Макар и на прицел, те следяха с интерес събитията на палубата ни. Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Само плисъкът на морето в корпусите на корабите и шепотът на вятъра в платната нарушаваха тишината. Капитан Причард се изненада.

— Наистина ли?

— Да.

— Разбирам. Обяснете ми тогава.

— Е, капитан Причард, причината е, че напоследък морето носи оскъдна печалба. Хората ми са неспокойни. Чудят се как ще им платя. Затова нападнах „Галера“ — да плячкосам ценностите ви.

— Ти си капер — напомни му капитан Причард. — Продължиш ли по този път, ще станеш пират, престъпник. — Обърна се към целия екипаж на „Император“. — Всички ще бъдете обявени за издирване, флотата на Нейно Величество ще ви залови и арестува. Ще ви обесят на Дока на екзекуциите и ще изложат окованите ви във вериги тела на показ в Уопинг. Това ли искате?

„Ще умрем, смърдейки на лайна“, помислих си.

— Чух, че Нейно Величество се кани да подпише договор с испанците и португалците. Услугите на каперите вече няма да са й нужни. Какъв избор имам? — попита капитан Долзъл.

Капитан Причард преглътна, защото нямаше отговор. Сега — наистина за пръв път — видях капитан Долзъл да се усмихва широко, разкривайки уста, пълна с изпочупени и почернели зъби като опустошено гробище.

— Е, сър, предлагам ви да се оттеглим, за да обсъдим местонахождението на съкровищата, натоварени на кораба ви — продължи той.

Капитан Причард понечи да възрази, но Трафорд го сграбчи и го повлече по стълбите към каютата с картите. Моряците насочиха вниманието си към мъжете на „Галера“. Възцари се напрегната, заплашителна тишина. После чухме писъците.

Подскочих и приковах очи в каютата, където се бяха усамотили капитаните. Забелязах, че и Фрайди се взира във вратата й с неразгадаемо изражение.

— Какво става? — попитах го.

— Шшт! Говори по-тихо. Какво мислиш, че става?

— Изтезават ли го?

Той подбели очи.

— Ти какво очакваше? Да го почерпят с ром и туршия ли?

Писъците продължиха. Израженията на моряците на другия кораб се промениха. Преди миг ни наблюдаваха гневно, злобно, сякаш подготвят коварен контраудар. Все едно сме шайка мошеници, които ще бъдат пометени като глутница крастави кучета. Сега в очите им се четеше неподправен страх — че може да са следващите.

Странно. Чувствах се и засрамен, и окуражен от случващото се. И аз бях причинявал болка и скръб, ала никога не прибягвах към самоцелна жестокост. Долзъл би казал: „Не самоцелна жестокост, момче. Целта е да разберем къде е скрито съкровището“. Ала това бе полуистина. Стъпеха ли на „Галера“, хората му веднага щяха да открият пляката. Не, истинската причина да изтезават капитана бяха променените изражения на мъжете срещу нас. Капитан Долзъл искаше да всее ужас.

Не знам след колко време — навярно след четвърт час, когато писъците станаха оглушителни, а безсърдечното хихикане на моряците на „Император“ стихна и дори най-безмилостните започнаха да се питат дали болката не е достатъчна за днес, вратата на каютата с картите се отвори. Долзъл и Трафорд излязоха. Капитанът огледа хората си с мрачно задоволство. После насочи очи към плахите лица на моряците на „Галера“. Накрая посочи към мен.

— Ти, момче!

— Ддд… да, сър — заекнах.

— В каютата, момче! Пази капитана, докато разберем дали информацията му е вярна. Ти също — посочи другиго.

Не видях кого, защото тръгнах бързо към квартердека, проправяйки си път през моряшкото море, напиращо да залее борда на другия кораб. После влязох в каютата, където ме очакваше първата изненада. Голямата маса за хранене, както и масата на кормчията с картите, инструментите за навигация и диаграмите бяха отместени настрани. В средата на помещението седеше капитан Причард. Вързаните му ръце бяха извити зад гърба. Долових странна, необяснима миризма. Главата на капитан Причард клюмаше. Щом чу вратата да се отваря обаче, той отлепи брадичката си от гърдите и помътените му от болката очи се втренчиха в мен.

— Ръцете ми — простена той. — Какво направиха с ръцете ми?

Преди да разбера, се стъписах за втори път, защото в каютата влезе другият тъмничар — не кой да е, а Блейни. Мамка му. Той захлопна вратата. Очите му се плъзнаха от мен към ранения капитан Причард и пак се върнаха към мен. Отвън долитаха виковете на другарите ни, които се готвеха да скочат на борда на другия кораб, ала ние сякаш бяхме много далеч и изолирани от битката. Без да отлепям очи от Блейни, заобиколих капитан Причард и застанах зад него. Погледнах към ръцете му, завързани зад гърба. И разбрах каква е миризмата. Миришеше на изгоряла плът.